Решение № 3698 от 06.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3698 гр. София, 06.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20211100513786 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Г. К. Б., подадена чрез назначения му по делото особен представител адв.Д. Д., срещу решение № 20161962 от 23.07.2021 г., постановено по гр.дело № 62210/2020 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 160 състав, с което е признато за установено в отношенията между страните в отношенията между страните, че ответникът Г.

К. Б., ЕГН **********, с адрес в гр. София, бул. „Илиянци“, Ж.П. ******* дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.8 и чл.9 ЗЗД и чл.342 ТЗ за суми, както следва: 1/ сумата от 51,24 лева, представляваща сбора от дължими месечни абонаментни такси и дължими лизингови вноски за отчетен период 25.02.2017 г. - 24.03.2017 г., както следва: за мобилен № 0893772393 по Договор за мобилни услуги № 616864439 от 08.12.2016 г.; за мобилен № 0894379188 по Договор за мобилни услуги № 615023183 от 10.02.2016 г., изменен с Допълнително споразумение № 012589899 от 08.12.2016 г.; за мобилен № 0895079035 по Договор за мобилни услуги № 617471266 от 22.03.2017 г.; за мобилен № 0988809692 по Договор за мобилни услуги № 617471411 от 22.03.2017 г.; по договор за лизинг от 08.12.2016 г. на мобилно устройство Telenor Smart 4G Black; по договор за лизинг от 1

22.03.2017 г. на мобилно устройство Alcatel Pop 4 Blue, ведно със законна лихва върху включените в горепосочената сума главници, считано от 20.06.2019 г. до окончателното им изплащане; 2/ сумата от 8,89 лева, представляваща дължима месечна абонаментна такса за отчетен период 25.03.2017 г. - 24.04.2017 г. за мобилен № 0893772393 по Договор за мобилни услуги № 616864439 от 08.12.2016 г., за която сума е издадена фактура № 7255815974/25.04.2017 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 3/ сумата от 83,17 лева, представляваща дължима месечна абонаментна такса за отчетен период 25.03.2017 г. - 24.04.2017 г. за мобилен № 0894379188 по Договор за мобилни услуги № 615023183 от 10.02.2016 г., изменен с Допълнително споразумение № 012589899 от 08.12.2016 г. за която сума е издадена фактура № 7255815974/25.04.2017 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 4/ сумата от 12,94 лева, представляваща дължима месечна абонаментна такса за отчетен период 25.03.2017 г. - 24.04.2017 г. за мобилен № 0895079035 по Договор за мобилни услуги № 617471266 от 22.03.2017 г., за която сума е издадена фактура № 7255815974/25.04.2017 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 5/ сумата от 17,07 лева, представляваща дължима месечна абонаментна такса за отчетен период 25.03.2017 г. - 24.04.2017 г. за мобилен № 0988809692 по Договор за мобилни услуги № 617471411 от 22.03.2017 г., за която сума е издадена фактура № 7255815974/25.04.2017 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 6/ сумата от 34,48 лева, представляваща дължима месечна абонаментна такса за отчетен период 25.03.2017 г. 24.04.2017 г. за мобилен № 0899370474 по Договор за мобилни услуги № 617567692 от 07.04.2017 г., за която сума е издадена фактура № 7233815974/25.04.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 7./ сумата от 12,07 лева, представляваща дължима месечна абонаментна такса за отчетен период 25.03.2017 г. - 24.04.2017 г. за мобилен № 0899392187 по договор за мобилни услуги № 617567708 от 07.04.2017 г., за която сума е издадена фактура № 7255815974/25.04.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 8./ сумата от 4,39 лева, представляваща лизингова вноска за мобилно устройство Telenor Smart 4G Black за отчетен период 25.03.2017 г.- 24.04.2017 г. по договор за лизинг от 08.12.2016 г., за която сума е издадена фактура № 7255815974/25.04.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 9./ сумата от 6,29 лева, представляваща лизингова вноска за мобилно устройство Alcatel Pop 4 Blue за отчетен период 25.03.2017 г.- 24.04.2017 г. по договор за лизинг от 23.03.2017 г., за която сума е издадена фактура № 7255815974/25.04.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 10./ сумата от 79,02 лева, представляваща 18 бр. лизингови вноски по договор за лизинг от 08.12.2016 г. на мобилно устройство Telenor Smart 4G Black, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане; 11./ сумата от 2

132,09 лева, представляваща 21 бр. лизингови вноски по договор за лизинг от 22.03.2017 г. на мобилно устройство Alcatel Pop 4 Blue, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 20.06.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми на 20.07.2020 г. е издадена заповед за изпълнение на праично задължение по чл.410 ГПК в производството по ч.гр.дело № 35230/2019 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 160 състав.Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.

Въззиваемата страна - ищец “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, гр.София/ със сегашно наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, гр.София/, чрез пълномощника си адв.З. Ц. оспорва жалбата по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на 3 неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, гр.София/ със сегашно наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, гр.София/, срещу ответника Г. К. Б. , установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда относно съществуване на валидно облигационно отношение между страните възникнало и съществувало по силата на сключени договори за мобилни услуги са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

В жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят Г. К. Б., чрез назначения му особен представител по делото адв.Д. Д. единствено е посочил общо, че решението на СРС е неправилно, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът 4 се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.

Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.