Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 213 от 03.07.2024, Окръжен съд - Сливен

Съд
Окръжен съд - Сливен
Дело
Въззивно гражданско дело 285/2024
Вид
Решение № 213
Подписан
03.07.2024
В сила
14.03.2025
Състав
Надежда Найденова Янакиева, Стефка Тодорова Михайлова Маринова, Мартин Цветанов Сандулов

Цитирани разпоредби

  • чл. 124 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 32 т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 42 ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 213 гр. С., 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Радост Д. Гърдева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20242200500285 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 888/24.11.2023г. по гр.д. № 1193/23г. на СлРС, с което е признато за установено, че „РОСАГРОФОНД“ ООД с ЕИК: ********* и адрес: гр. С., ул. Георги Гюлмязов, 7 дължи на Д. Д. С. с ЕГН: ********** и адрес: гр. В., общ. В., обл. В., жк. М., бл. ***, вх. **, ет. **, ап. *** и Г. В. А. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С., общ. С., обл. С., кв. Б., бл. **, вх. *, ет. **, ап. *** сумата 15 366,11 лева (петнадесет хиляди триста шестдесет и шест лева и единадесет стотинки) - главница, представляваща дължимо на основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение за ползване на чужди имоти - ПИ с идентификатори: ***, ***, ***, ***,

***, ***, ***, ***, ***,

***, ***, *** и *** с обща площ 73,982 дка за периода от 12.01.2018 година до 30.06.2022 година, равно на средногодишната пазарна рента за имотите за стопанските 2017/2018 година, 2018/2019 година, 2019/2020 година, 2020/2021 година и 2021/2022 година, ведно със законна лихва за период от 12.01.2023 година до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 62 о т 13.01.2023 година, по частно гражданско дело № 108 по описа на РС - С. за 2023 година и са присъдени на ищеца разноски по 1 делото, чийто размер е изменен по реда на чл. 248 от ГПК с определение № 1004 от 15.03.2024г. на сумата 4 508, 06 лв.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че за да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел за безспорно, че ищците освен собствеността са придобили правото да получат и всички плодове, включително и ренти, наеми и всякакви плащания, свързани с ползване на вещта, станали изискуеми към датата на сключване на договорите и застъпва тезата, че нотариалните актове обективират и договори за цесия, чрез които ищците са придобили всички активи на процесиите имоти, включително и процесното право на обезщетение. Ако действително се приеме, че нотариалните актове обективират и договори за цесия, то прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. От съществено значение за пораждане на правните последици е релевантният съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД момент - съобщаването на цесията от цедента на длъжника. Когато цедираното вземане не е обявено на длъжника, цесията не произвежда действие и вземането не се счита прехвърлено от стария на новия кредитор. В настоящия случай ответникът не е уведомен валидно от цедента за сключването на никакъв договор за цесия. По-нататък въззивникът сочи, че от текста в НА и от събраните по делото писмени доказателства, не може да се направи категоричен и обоснован извод, че по силата на сключените НА е прехвърлено на ищците процесиите вземания към ответното дружество, ако се приеме, че такива изобщо са съществували. Това е така, тъй като в самия текст на НА те не са индивидуализирани по какъвто и да е било начин, липсват конкретни данни за процесното вземане относно страните, неговия характер, основанието, от което произтича, размера, периода, за който се отнася и др. Записано е и че се прехвърля правото да получат и всички плодове, включително и ренти, наеми и всякакви плащания, свързани с ползване на вещта, станали изискуеми към датата на сключване на договорите, а вземанията, предмет на настоящата претенция, не са били изискуеми към датата на сключване на НА.

Също така според въззивника първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че в настоящия случай се установява наличието на сложния фактически състав на неоснователното обогатяване и установителната искова претенция е доказана по основание и в търсения размер. С разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране на гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова, с което е обогатил, за да бъде възстановено имущественото равновесие между субектите до размера на обедняването. Ползването на чужд недвижим имот без правно основание за това и препятстването на собственика да го 2 ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на възможността на собственика лично да го ползва или да реализира от него имуществена облага. Основателността на претенцията за присъждане на обезщетение за ползване на чужд имот е обусловена от безспорната установеност на собственическата легитимация на ищците, ползването на имота от ответника през релевирания период и размера на обогатяването на ответника и обедняването на ищеца, а видно от приложените към исковата молба НА, ищците са станали собственици на процесиите имоти на 19.12.2019 г. и на 02.07.2020 г. на останала част.

Въззивникът твърди още, че не е налице една от предпоставките за заплащане на обезщетение за ползване на чужд имот въз основа на чл. 59 ЗЗД -ищците да са собственици на процесиите имоти, претенцията за заплащане на обезщетение за ползване на чужд имот, преди горепосочените дати е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Освен това, видно от представените Нотариалните актове за продажба на имотите, с тях не се прехвърля, а и не може да бъде прехвърлено правото на претенцията за заплащане на обезщетение за ползване на имотите.

На следващо място заявява, че ако става въпрос за арендни плащания, същите са периодични плащания и се погасяват с кратката тригодишна давност, за което има направени своевременно възражения за погасяване на давност на всички вземания на ищците преди 23.03.2020 г., които възражения въззивникът поддържа. Видно от доказателствата по делото е, че ответното дружеството е упражнявало фактическата власт и извличало ползите от ползването на имотите до 01.07.2022 година, когато бил извършен въвод във владение по изпълнително дело № 642/2022 г. , тоест по средата на стопанската 2021-2022 г. и не е извличало ползите от ползването на имотите.

На последно място въззивникът сочи, че съгласно т. 4 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС „Само в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването, а в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД на връщане подлежи изцяло полученото без основание, при неосъществено или отпаднало основание“. Дружеството, в качеството му на арендодател, е сключило с „МП АГРО ИНВЕСТ" ЕООД, в качеството му на арендатор, Договор за аренда акт № 15, том II от 04.10.2016 г., като е предоставило на последното за временно ползване за срок от 30 стопански години процесните земи, а арендаторът се е задължил да заплаща арендно плащане в размер на 15 лв. на декар годишно или по 60 кг. пшенища на декар за всеки декар обработваема земя и така ответникът е следвало да получило арендна цена в размер на 1 109.73 лв. на година или общо 2 219.46 лева за стопанските 2020-2021 и 2021 - 2022 г. Предвид на това, че дружеството е ползвало имотите до 01.07.2022 година, когато бил извършен въвод във владение по изпълнително дело № 642/2022 година, същото не е получило 3 арендна цена за стопанската 2021 - 2022 г. Следователно, ако се съпостави обедняването на ищците и обогатяването на ответника, съгласно чл. 59, ал.

2 ЗЗД, по-малката от двете суми е тази на обедняването - 1 109.73 лв., която сума би могла да се присъди на ищците в случай, че са налице предпоставките за заплащане на обезщетение за ползване на чужд имот.

С оглед всичко изложено въззивникът моли да се отмени изцяло атакуваното решение и вместо това да се постанови ново, с което да се отхвърлят предявените срещу него искове.

Претендира разноски за всички съдебни инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Въззиваемите считат, че обжалваното решение е постановено при спазванена процесуалните правила, съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към приложимите за спора материалноправни разпоредби и няма пороци, които да водят до неговата отмяна.

Анализирайки събраните доказателства и излагайки материалноправна аргументация, заявяват, че са установени елементите на неоснователното обогатяване, поради което правилно са уважени исковете.

Подчертават, че не са предявени искове за реално изпълнение на задължения по договор за аренда, а искове за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване и този иск, за разлика от първия, се погасява с 5 годишна давност. Молят въззивния съд да потвърди атакувания акт и да им присъди разноските за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа 4 представения отговор. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Няма процесуални или доказателствени искания. Претендира разноски за тази инстанция, представя договор, платежно нареждане и списък по чл. 80 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Изложените основателни. във въззивната жалба оплаквания са отчасти

Предявените в условията на активно субективно съединяване главни установителни искове имат за предмет съществуването на парично задължение на ответника към ищците, с размер и основание, които следва да са идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №62 от 13.01.2023г. по ч.гр.д. №10882023г. на СлРС е издадена по заявление от 12.01.2023г. от Д. Д. С. и Г. В. А. и с нея длъжникът „Росагрофонд“ ООД, гр.

С. е осъден да им заплати на основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение за ползване на чужди имоти в размер на 15 366, 11 лв., равняващо се на средногодишната пазарна рента за стопанските 2017/18г., 2018/19г., 2019/20г., 2020/21г. и 2021/22г. за периода от 12.01.2018г. до 30.06.2022г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 12.01.2023г. до окончателното изплащане и разноски от 307, 33 лв. за д.т. и 1000 лв. адвокатско възнаграждение.

Предявените главни искове са

5 квалифицирани, въз основа на изложените в обстоятелствената част от исковата молба обстоятелства, като такива по чл. 422, вр. чл. 124 от ГПК и чл. 59 ал. 1 от ЗЗД – за признаване на дължимост на сума, произхода на която ищците свързват с неоснователно обогатяване от страна на ответника.