Решение № 3121 от 13.06.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3121 гр. София, 13.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Г. Стоев при участието на секретаря Ели Й. Гигова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20211100511597 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20109646 от 04.05.2021 г. по гр.д. № 72917/2017 г.

Софийски районен съд, 175 състав признал за установено по предявения от Й.

Р. И., ЕГН **********, и К. Р. Т., ЕГН **********, срещу Е. Б. Б., ЕГН **********, и Г. И. Д., ЕГН **********, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Е. Б. Б., ЕГН **********, и Г. И. Д., ЕГН **********, не са собственици на 84/660 идеални части от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № *** съгласно утвърдените КККР със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. Банкя, ул. ****, целият с площ от 671 кв. м, с трайно предназначение – урбанизирана територия, начин на трайно ползване – ниско застрояване, при съседи: ***, ***, ***,

***, ***, както и на построената в североизточната част на същия поземлен имот ЛЯТНА КУХНЯ, със застроена площ от 26 кв. м; На основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменил нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност (констативен) № 29, том I, рег. № 2336, дело № 24 от 13.03.2009 г. на нотариус А.Ш., рег. № 500 в НК, с район 1 на действие РС – София. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищците направените разноски в размер на по 677.50 лева.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Е. Б. Б., към която по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК се е присъединил и ответникът Г. И.

Д.. В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Неправилен бил изводът на СРС, че процесната барака е останала обща недвижима вещ. Същата била едно помещение, обслужващо изцяло къщата, както и страничната стълба, за която нямало поставен от съда въпрос към СТЕ. Фактически очевидно било, че закупеният имот ведно с идеалните части от земята нямало как да бъдат ползвани без тези две вещи, които били в трайна хармонична и фактическа връзка помежду им. Тези обстоятелства не били установени в хода на съдебното дирене, както и се дала вяра в значително по-голяма степен на свидетелите на ищците, които дори не си спомняли имената на праводателя им и продавач на едната част от имота.

Относно бараката, трансформирала се в лятна кухня след две години труд и около 45 000 евро инвестиции, същата била придобита и по приращение след покупката на частта от недвижимия имот, защото в състоянието си на постройка извън изискванията на закона и очевидно обслужваща го била придобита и по давност, а относно земята под и около къщата важала същата хипотеза, в случай че не може да се направи извод за наличие в договора за покупко-продажба. Съдът пренебрегнал и сключения предварителен договор, който, въпреки че нямал прехвърлително действие, правел ответниците добросъвестни владелци от момента на предаване на имота, т.е. от сключването на предварителния договор. С жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на иска. В хода на въззивното производство се навеждат твърдения за недопустимост на атакувания съдебен акт, тъй като ищците не доказали правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Правят евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78 ГПК. Съображения излагат в становище от 15.03.2023 г. и в писмена защита от 27.03.2023 г.

Въззиваемите страни Й. Р. И. и К. Р. Т. с отговор по реда на чл. 263, ал.

1 ГПК оспорват жалбата и молят съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Претендират разноски за въззивното производство 2 съгласно списъци по чл. 80 ГПК. Съображения излагат в писмена защита от 20.03.2023 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Доводите на въззиваемите жалбата да е просрочена и като такава – недопустима, са неоснователни. Видно от делото, жалбата е изпратена в съда от адв. Стоянов (чиито действия са потвърдени от въззивницата) с товарителница № 5300297961578, а съгласно представената товарителница на л. 25 от делото, пратката с жалбата е постъпила при пощенския оператор на 26.05.2021 г., в срока за обжалване на решението.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е било спорно и по делото се установява, че ищците са собственици на идеални части от процесния поземлен имот (спорен е бил само въпросът относно размера на притежаваните от тях идеални части), с оглед на което за ищците е налице правен интерес да отрекат правата на ответниците, за които са се легитимират с констативния нотариален акт (т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС).

Настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, то е и правилно, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК и наведените с жалбата непреклудирани доводи я намира за неоснователна и по следните съображения:

По предявения отрицателен установителен иск в тежест на ищците е да докажат правния си интерес да се намесят в чуждата правна сфера и да отрекат претендираните от ответниците права, след което в тежест на 3 ответниците е да докажат, че са собственици на спорните 84/660 идеални части от процесния поземлен имот и на барака/лятна кухня с площ от 26 кв. м на соченото от тях оригинерно придобивно основание – давностно владение, започнало от 1997 г. Твърдения за придобиване на спорната барака/лятна кухня по приращение не са релевирани в хода на първоинстанционното производство, поради което доводите в жалбата в тази връзка не следва да се обсъждат от въззивния съд.

В случая, както беше посочено по-горе, ищците са доказали, че са съсобственици на процесния поземлен имот, поради което в тежест на ответниците, съобразно правилото на чл. 154 ГПК, е било да докажат придобиване по давност на спорните идеални части от поземлен имот и барака/лятна кухня.

Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Разпоредбата не посочва характеристиките на упражняваната фактическа власт, но както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че владението трябва да е постоянно (фактическата власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта), непрекъсвано (чл. 81 ЗС), спокойно (да не е установено с насилие), явно (не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец), несъмнително. Владението е съмнително, ако не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява фактическа власт или дали наистина има намерение да държи вещта като своя. Тези признаци се приемат като логическо следствие от основните два признака – упражняване на фактическа власт и намерение за своене на вещта.

Неоснователен е поддържаният в жалбата довод, че ответниците били добросъвестни владелци, като се позовават на сключения предварителен договор през 1997 г. Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Правната теория приема, че един правен акт може да бъде юридическо основание за добросъвестно владение само ако по своя вид спада към транслативните актове и ако е валиден като конкретна правна сделка. Настоящият случай не е такъв. С нотариален акт № 120, том 4

LIV, дело № 10499/1997 г. на нотариус при СНС при СРС ответниците са придобили чрез покупко-продажба източната половина от вътрешната жилищна сграда – близнак, находяща се в гр. Банкя, ул. ****, заедно с 52/660 ид. части от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо парцел XX-1351, кв. 50 по плана на гр. Банкя. Договорът не касае процесните 84/660 идеални части от правото на собственост върху мястото, нито процесната постройка от допълващото застрояване – барака/лятна кухня.

Твърденията на ответниците, че била налице „непълнота“ в нотариалния акт, както и че уговорките в предварителния договор били различни, не представляват обстоятелства по чл. 70, ал. 1 ЗС и не обосновават приложение на кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, както правилно е приел и районният съд.

За неоснователни съдът намира и доводите в жалбата във връзка с кредитираните от районния съд свидетелски показания. Правилно съдът е приел, че от показанията на свидетелите се установява, че ответниците са се нанесли в закупения имот още през 1997 г., но това не означава, че са установили владение върху предмета на спора още от 1997 г.; Че завладяване на чуждите идеални части и постройка е налице тогава, когато ответниците са демонстрирали по несъмнен начин пред техните собственици своето намерение да ги владеят за себе си, като са възпрепятствали възможността на останалите съсобственици за достъп до вътрешността на имота, а това е моментът, в който на оградата е поставена врата, за която останалите съсобственици не са имали ключ.

Съгласно показанията на свидетелите М. и Н., оградата в имота е съществувала още приживе на наследодателя на ищците и праводател на ответниците – Р. (Р.) В., но тя не е пречела на достъпа до вътрешността на имота. След неговата смърт ответниците докарали в имота голямо куче, заради което била сложена стабилна ограда и метална врата. Според свидетелите това станало около 10 години преди датата на разпита, т.е. около 2010 г. Тогава била поставена и здравата метална врата, от която ищците нямали ключ, и която препятствала възможността за навлизане в имота.

Районният съд правилно е кредитирал тези показания в частта им относно времевия период, доколкото същите кореспондират с приетото писмо с изх.

№ ОБ9400-80 от 01.08.2011 г. на СО - район Банкя до ответницата Е. Б. за представяне на ветеринарномедицинска документация за кучето по жалба на 5 ищцата Й. И. и писмо с изх. № БИИ9400-106 от 06.10.2011 г. на СО - район Банкя по жалба на ответницата Е. Б. за приспано куче в имота. Те се подкрепят и от показанията на св. И., която не била сигурна за кучето, но имало сигурно десет години откакто ответниците имали куче. Показанията на св. Колев, който не бил виждал куче в имота, въпреки че твърди да е посещавал имота още от 2009 г., правилно не са кредитирани от районния съд. Според показанията на св. Н., ищците не можели да ползват бараката след поставянето на металната врата, което станало около 2008 г. – 2009 г. От този период датират и споровете между страните, свързани с надстрояването на източния близнак, видно от приетите по делото жалби и констативни протоколи за незаконен строеж.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключение на СТЕ районният съд правилно е приел, че най-ранният момент, от който ответниците са демонстрирали намерение за своене относно заградената част от двора и лятната кухня, е 2008 г., когато е поставена трайна ограда със заключваща се метална врата, а останалите съсобственици са били лишени от достъп до заградената част. От 2008 г. до завеждане на исковата молба в съда на 12.10.2017 г. обаче не е изтекъл 10годишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което ответниците не са собственици на спорните идеални части от поземления имот и на бараката/лятна кухня на соченото придобивно основание.