Решение № 523 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 523 гр. София, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Чолакова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20268002100845 по описа за 2026 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство е образувано по жалба на ищеца по делото Н. Ю.

О., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. М. И. срещу решение № 1367/25.11.2025 г., постановено по въззивно гр. дело № 506/2025 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната осъдителна част първоинстанционното решение № 6831/11.12.2024 г., поправено с решение № 329/17.01.2025 г., постановени по гр. дело № 8683/2024 г. на Софийския градски съд (СГС), и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д.

№ 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2023 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за 1 неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в представена в същото писмена защита.

Насрещната страна – ответникът ПРБ, в отговора на касационната жалба, подаден чрез прокурор П. Е., както и в откритото съдебно заседание чрез прокурор Д. излага съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 2491/13.05.2026 г., постановено по делото по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния правен въпрос: при предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ, кои са критериите, които определят дали дадено досъдебно наказателно производство съставлява спор за граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на лице, пострадало от престъпление; от кой момент това лице има качеството на „жертва“ (пострадал) и следва ли да бъде формално конституирано като „пострадал“ в досъдебното производство, за да придобие това качество.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, разрешение на този въпрос е дадено в константната практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, основана на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази трайно установена съдебна практика, нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието „при определяне на неговите граждански права и 2 задължения“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението.

Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията.

Разпоредбата на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи и при отсъствие на искане (граждански иск) за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното „гражданско право“.

Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител, граждански ищец или/и в друго качество във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“ (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. В този смисъл са решение № 60256/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV-то гр. отд. и решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на ІII-то гр. отд., решение № 50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV-то гр. отд. и др., постановени по искове по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетения на неимуществени вреди, произтичащи от същото досъдебно производство, което е процесно и по настоящото дело. Тази константна практика се споделя и от настоящия съдебен състав на ВКС.

При извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. При касационната проверка 3 относно правилността на същото, съдът намира следното:

За да постанови решението си, апелативният съд е приел за установени следните релевантни обстоятелства по делото: С молба от 13.02.2024 г. ищецът е уведомил Военно окръжната прокуратура (ВОП), че е едни от 517-те лица, въдворени в гр. Белене, които в последствие са включени в списък, публикуван в ДВ. бр. 44 от 1990 г. Ищецът е включен в този списък с имената Н. Й. И., като съдът е установил, че тези имена и Н. Ю. О. са имена на едно и също лице. Списъкът е неразделна част от решение на Парламентарна комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушение на законността в държавния, обществения и стопанския живот, като с решението е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене, във връзка с правителствена промяна на имената на една част от българските граждани. В отделна административна процедура, на 27.06.2024 г. председателят на Комисията за разкриване на документи за обявяване на принадлежността на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, писмено е отговорил на запитване на ищеца и му е предоставил заповед № І-1001/26.06.1985 г. за приложена превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1 т. 1 от ЗНМ – принудително установяване в Белене за срок от 2 години. Съдът е установил още, че рождените турски имена на ищеца са сменени с български по същото време; както и че ищецът е член на „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, съгласно устава на което, негова цел е възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и нематериални щети на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.

Приел е също, че липсват данни ищецът лично да е уведомяван за образуваното следствено дело, да е призоваван в качеството на свидетел; както и ищецът лично или чрез представител или по друг начин да е уведомявал разследващия орган, че е жертва на престъпление във връзка със смяна на имената и изтърпяване на превантивна административна марка и да е искал да бъде разпитан в съответното качество на пострадал, да е предявил граждански иск или да е завил искане за бъде конституиран като частен обвинител до 13.02.2024 г., когато е подал молбата си, с която е уведомил 4

ВОП, че е пострадал и е поискал да му бъдат предявени материалите по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП-София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП-София. Апелативният съд е приел за безспорно, че това следствено дело за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления, е висящо и е водено срещу петима обвиняеми, по обвинение за извършени престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК – за това, че през периода 1984-1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие – по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК, – за това, че през периода 1984-1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане на консолидация на българската нация, чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. са внесени обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е било връщано на прокуратурата за отстраняването им. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено. През 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано. В хода на наказателното производство, в периода 05.02.2001 г. – 04.02.2004 г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, а от тях са разпитани общо 312 души. В периода 2018-2023 г., въз основа на искания на тези лица, измежду които не е ищецът, са образувани множество дела за ускоряване на производството, като неведнъж съдът е определял едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 от НПК. Наказателното производство е било прекратено с постановление от 31.05.2022 г., обжалвано и отменено с 5 определение на САС от 02.12.2022 г. Въззивният съд е установил също, че през периода от образуването на висящото следствено дело до 13.02.2024 г. липсват каквито е да е данни, ищецът да е заявил права, включващи очаквания от разследването и да е претъпял вреди от забавеното разследване в продължение на 33 години. Съдът е посочил и че в исковата си молба ищецът е заявил, че от 1989 г. е изселен в Турция и оттогава живее със семейството си там. Установил е и че през 2006 г. ВОП е търсила международно съдействие за установяване на местонахождението на трайно установилите се в Турция лица, с оглед участието им в процеса, като отново е посочил, че по делото не са представени доказателства, преди 13.02.2024 г. ищецът да е извършил действия, насочени към реализиране на правата си на жертва – лично или като участващ в организацията, въвлечена да посредничи в намерението на ВОП да издирва местоживеенето на пострадали лица, които не живеят на територията на България. Приел е още, че не са събрани и доказателства, от които да се установи какви са конкретните вреди от забавено правосъдие за ищеца, извън предполагаемите такива на жертва, до 13.02.2024 г., както и преди датата на предявяване на иска – 29.07.2024 г.