Решение № 201 от 30.04.2025, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 201 гр. Русе, 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Велкова

Членове:

Силвия Павлова

Йордан Дамаскинов при участието на секретаря Димана С. като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело № 20254500500267 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Ц. С. С. от гр.Русе чрез пълномощника й адв. К. Б. от АК-Русе против решение №43/13.01.2025 г., постановено по гр.д.

№ 2860/2024 г. по описа на Русенския районен съд, с което е уважен предявеният против нея иск за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение с правно основание чл.422 от ГПК. Твърди се, че решението е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон по съображенията, изложени в жалбата. Претендира се отмяна на решението и постановяване на ново решение, с което искът се отхвърли. Иска присъждане на направените разноски за производството.

Ответникът по жалбата „И. и Д.- адвокатско дружество“- гр.С.З. чрез пълномощника адв. Н.К. от АК- С.З. е подал отговор на жалбата по реда на чл.263 от ГПК, в който изразява становище за нейната неоснователност. Счита обжалваното решение за правилно и иска същото да бъде потвърдено.

Претендира разноски за производството.

1

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.422 от ГПК- за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №6515/2023 г. по описа на РРС за сумите както следва: в размер на 1490 лв.- главница и лихва за забава в размер на 482.72 лв. за периода от 11.12.2020 г.- 07.12.2023 г., представляваща неплатени суми по рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 15.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 07.12.2023 г. до изплащане на сумите.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че на 15.02.2018 г. е сключен рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити между „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД като кредитор и Ц. С. С. като кредитополучател и на последната е предоставена платежна карта с разрешен кредитен лимит в размер на 1500лв. В чл.8 и чл.20 страните уговарят срок на договора 12 месеца, като действието му се продължава, в случай, че в едномесечен срок от изтичането му никоя от страните не е заявила писмено, че желае да бъде прекратен. ГПР по кредита е уговорен на 23.84%, а общата дължима сума от клиента възлиза на 1678,56лв.

На 06.11.2023 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания между „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД и „И. и Д. – Адвокатско дружество“, по силата на който задълженията на кредитополучателя по процесния договор е изкупено от ищеца. Съгласно приложение №1 към договора за цесия вземането на кредитора възлиза на 1490лв. - главница, 1431,88лв.- падежирала лихва, 4,63лв. -текуща лихва и 1313,20лв. такси.

По заявление на ищцовото дружество срещу жалбоподателката е 2 издадена заповед за изпълнение №96/17.01.2024г. по ч.гр.д.№6516/2023г. по описа на Районен съд – Русе за дължими суми по процесния договор, както следва: 1490лв.- главница, ведно със законната лихва считано от 07.12.2023г. до изплащане на задължението, за сумата от 482,72лв.- обезщетение за забава за периода 11.12.2020г. до 07.12.2023г., както и за направените разноски за заповедното производство- 39,45лв. държавна такса и 400лв. адвокатско възнаграждение.

Издадената заповед за изпълнение е оспорена от длъжника с възражение, което е съобщено на заявителя на 25.04.2024 г. с указания за възможността да предяви иск за установяване на вземането си. Исковата молба е подадена на 22.05.2024г..

С приетата по делото икономическа експертиза е установено, че жалбоподателката е усвоила по договора суми, чрез теглене на АТМ в периода от 07.03.2018г. до 26.09.2018г., които възлизат на обща стойност 1600лв.

Същата е извършвали плащания на 11.09.2018г.- сума в размер на 200лв. и на 25.05.2018г.- 120лв., след което е преустановила плащанията си по кредита.

Съгласно чл. 9 от договора, кредиторът е продължил да начислява договорна лихва, която за периода 30.04.2018г. до 06.11.2023г. възлиза на 1534лв. С платената сума от 320лв., кредиторът е погасил 110лв. от главницата, 100,52лв. от лихвата и 109,48лв. от таксите.

Със заключението на вещото лице е установено, че размерът на непогасеното задължение за главница по договора до датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 07.12.2023г. възлиза на 1490лв. За периода от 11.12.2020г. до 06.12.2023г.(деня преди подаване на заявлението), размерът на лихвата за забава върху неплатената главница възлиза на 482,72лв.

Въз основа на така установената факти първоинстанционният съд е уважил предявеният иск по съображения, че в производството ищцовото дружество е установило вземанията си както по основание, така и по размер.

Приети са за неоснователни наведените от жалбоподателката възражения за недействителност на договора и за ненадлежно цедиране на вземането, по съображения, че са спазени императивните изисквания на ЗПК, както и че договорът за цесията е породил правно действие.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

3

Предявяването на специалния установителен иск по чл.422 от ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора- ищец заповед за изпълнение на парично задължение, която е оспорена от длъжника с възражение в срока по чл.414 от ГПК. Подаването на възражение поражда правният интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния срок по чл.415 от ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за реализиране на вземането срещу длъжника / арг. от чл.416 от ГПК/.

В конкретният случай е налице издадена в полза на ищцовото дружество заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, която е оспорена от жалбоподателката в качеството й на длъжник с възражение по реда и в срока на чл.414 от ГПК.

Оспорването на заповедта за изпълнение е породило правния интерес от търсената искова защита. Искът е предявен в едномесечния срок, регламентиран в закона, поради което същият е допустим и правилно е разгледан по същество. Това обуславя валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт.

Предмет на иска по чл.422 от ГПК е установяване съществуването на вземането по издадена в полза на ищцовото адвокатско дружество заповед за изпълнение на парично задължение.

В процеса в доказателствена тежест на ищеца е да установи вземането си както по основание, така и по размер.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че въз аснова на представените и неоспорени писмени доказателства, може да се обоснова извод, че вземането по процесния договор е надлежно цедирано на ищцовото дружество. Правилно е прието, че договорът и приложенията към него съдържат всички съществени елементи на договора за цесия, за което жалбоподателката в качеството й на длъжник е надлежно уведомена.

Правилно е прието, че дори и да се приеме, че изпратените до ответницата уведомления от новия кредитор, надлежно упълномощен да съобщи цесията от първоначалния кредитор (за което няма законова забрана) не са породили целения ефект, то с връчването на исковата молба и доказателствата към нея след образуване на настоящото производство, тя е надлежно уведомена за 4 цесията. Правилно е съобразена и трайно установеното съдебна практикаРешение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на І 4 т.о. на ВКС, съгласно която длъжникът може да възрази успешно за липсата на уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице до момента на уведомяването, каквото твърдение в случая не са налице.

Правилно съдът е приел, че жалбоподателката и първоначалния кредитор са били в облигационно правоотношение, породено от сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 и сл. от ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

За да е налице недействителност на договор за потребителски кредит, следва да не са спазени императивните изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК. Правилно първоинстанциоинният съд е приел, че в конкретният случай сключеният договор отговаря на тези изисквания на закона, поради което не е налице основание за прогласяване на недействителността му на основание чл.22 от ЗПК.

В договора- чл.10 е посочен размерът на ГПР и общата сума, която кредитополучателят следва да върне, както и при какви допускания. Посочено е изрично и какво се включва в ГПР - чл. 34 от ОУ, а в чл. 16, ал.4 е посочен и лихвения процент на ден. Дадените формулировки в договора са в достатъчна степен ясни и не затрудняват потребителя да се ориентира относно параметрите на задължението си и не са налице основания за прогласяване на пълната недействителност на договора.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая се претендират само дължимата непогасена главница, както и обезщетение за забава за период от три години преди образуване на заповедното производство, поради което е иревелавтно налице ли са други недействителни клаузи в сключения договор, от който произтичат други вземания.

5

Сключеният от жалбоподателката и праводателя на ищцовото дружество договор е действителен и е породил правни последици.

Съвкупната преценка на доказателствата дава основание да се приеме, че кредитодателят е изпълнил породените от договора задължения като е предоставил на жалбоподателката кредит в размер на 1500 лв. Същият е изправна страна по договора, поради което има качеството на кредитор.

Установено е по делото, че жалбоподателката не е изпълнила основното си задължение- да погаси кредита в уговорения срок и начин. С оглед на това е налице неизпълнение на поетите от нея задължения.

Неизпълнението е нов правнорелевантен факт, настъпил в договорната връзка, който е породил нови правни последици.

За кредитора е възникнало субективното право да претендира реално изпълнение на задължението, заедно с обезщетение за забава, каквото е налице в случая. Това обуславя основателността на претенцията.

Наведеното от жалбоподателката възражение за погасяване на давност на вземанията, произтичащи от договора са изцяло неоснователни, тъй като не е налице заявената от нея недействителност на договора. С оглед на това визирания в закона давностен срок започва да тече не от датата на неговото сключване, а от крайният срок за погасяване на задължението- 15.02.2019 г.

Към момента на подаване на заявление регламентирания в чл.110 от ЗЗД срок не е изтекъл, поради което и възражението, че вземането е погасено по давност е неоснователно. Претенцията за заплащане на обезщетение за забава е съобразена с разпоредбата на чл.111 от ЗЗД, поради което и за това вземане възражението, че е погасено по давност е неоснователно.

Правилно е прието, че предявените искове за главница и мораторна лихва са основателни и доказани по размер и законосъобразно са уважени изцяло.

Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци. Същото е правилно и следва да бъде потвърдено с решение, което не подлежи на касационно обжалване- чл.280, ал.3 от ГПК.

Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното производство са в тежест на жалбоподателката.