Определение № 5045 от 06.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5045 гр. София, 06.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002101414 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Х.-91 – П. с-ие” СД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. А. Н. Н. срещу решение № 1546/07.12.2023 г., поправено с решение № 181/06.02.2024 г., постановени по въззивно гр. дело № 2149/2023 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 147/24.04.2023 г. по гр. дело № 920/2022 г. на Асеновградския районен съд, като краен резултат дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищеца С. Д. Г. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от трудова злополука – травматична ампутация на дистална фаланга на втория пръст на дясната ръка, настъпила на 05.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 05.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ищецът С. Г., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. А. Е. М. излага съображения за неоснователност на жалбата, както и доводи, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулиран 1 следните правни въпроси: 1) за приложението на принципа за справедливост, въведен в чл.

52 от ЗЗД, с оглед проверка доколко е налице съответствие с предвидените в ППВС № 4/23.12.1968 г. общи критерии при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; 2) за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД; 3) за съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл.

201, ал. 2 от КТ и за съпричиняването; и 4) за критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.

Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че по тези правни въпроси обжалваната част на въззивното решение била в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 548/24.07.2012 г. по гр. д. № 1490/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 132/18.12.2020 г. по гр. д. № 4606/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС.

По така наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

Въззивният съд е дал разрешение на първите два правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД (относно съдържанието на понятието „справедливост“ и критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди), като е приел, че размерът на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определи по справедливост, при отчитане на всички релевантни по делото обстоятелства и с оглед компенсиране на претърпените вреди в най-пълна степен. Съдът е изтъкнал, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението, независимо от специфичното им проявление във всяко дело. Посочил е също, че съгласно практиката на ВКС, за определяне справедливото обезщетение е необходимо да бъде намерен от съда точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от увреденото лице, и тяхната продължителност, но и на всички неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които ги съпътстват. Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е обсъдил конкретно установените по делото (със заключенията на съдебномедицинската и съдебно-психиатричната експертиза и свидетелските показания) релевантни обстоятелства, а именно: Причиненото от процесната трудова злополука увреждане на ищеца, се изразява в травматична ампутация на дисталната фаланга на втория пръст на дясната ръка. Проведено е двукратно оперативно лечение, като възстановяването на ищеца е продължило между шест месеца и една година, при възможни късни усложнения, каквото усложнение е налице и при ищеца – експертът-медик е констатирал, че при прегледа ищецът съобщава за остра болка при лек допир. Хватателната способност на крайника (дясната ръка) е запазена, но фината моторика е нарушена. Безвъзвратно е нарушена анатомичната цялост на пръста и предвид дългия период, изминал от инцидента, е невъзможно извършването на успешна трансплантация на липсващата фаланга, следователно за 2 пострадалия ищец травмата остава трайна последица във времето. Ищецът е изпитвал много силни болки – плакал е, викал е и е казвал, че много го боли, будел се през нощта и не можел да спи от болките в ръката, сънувал е кошмари. Той се срамува от вида на ръката си, държи я в джоба си, прикрива я и не я подава при здрависване с други хора. Ищецът е преживял остра стресова реакция и последващо разстройство на адаптацията; развил е тревожно депресивно състояние, протрахирано протичане с чувство за вина, безпомощност и обреченост, с мисли за безпереспективност. Преживял е негативни емоционални реакции, но същите постепенно намаляват във времето своята интензивност. Личностните особености на ищеца, свързани с емоционална нестабилност, нестабилна самооценка и преживяното събитие, провокират с по-голяма интензивност тревожното му състояние. Преживяното стресово събитие и към момента на психиатричната експертиза води до негативни изживявания при ищеца, покриващи критериите на протрахиран тревожен синдром с емоционална лабилност и напрежение в общуването. В обобщение, преценявайки всички тези установени по делото обстоятелства, като е посочил, че съобразява силата, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания в резултат на претърпяната трудова злополука, както и тежестта на проведеното лечение, свързано с оперативните интервенции, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение, отговарящо най-пълно и адекватно на характера на полученото увреждане, което е необратимо и остава до края на живота на ищеца, е в размер 30 000 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че при така обсъдените обстоятелства, като критерии относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, и при възприетото от него разбиране относно понятието „справедливост“, въззивният съд е дал разрешение на първите два правни въпроса, поставени от касатора, което не е в противоречие, а е съобразено със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., в които се приема следното: Понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а винаги е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът и степента на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е получено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания, произтичащите от увреждането физически и психологически последици, тяхната продължителност и интензитет, възраст и социално положение на увредения и пр. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им по свое вътрешно убеждение, да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, като посочените в случая от касатора четири решения на ВКС не са израз на тази практика, тъй като в тях не е даван отговор на двата въпроса по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, респ. – възприетото от въззивния съд разрешение на същите не е в противоречие и с тези решения на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

3

По подобни съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по третия поставен от касатора правен въпрос – за съдържанието на понятието „груба небрежност“ и съпричиняването, по смисъла на чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ. Константната практика на ВКС, израз на която са и посочените от жалбоподателя – решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III-то гр. отд. и решение № 548/24.07.2012 г. по гр. д. № 1490/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, възприема следното разрешение на този въпрос: За разлика от компенсацията по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, която не предпоставя вина на пострадалия за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставя виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането. При това правнорелевантна е не всяка форма на вината, а само грубата небрежност. При трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването `и. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание, и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съдът не дължи служебно произнасяне – при липса на изрично възражение на работодателя за допусната груба небрежност от работника или служителя, но при заявено искане за намаляване на обезщетението на това основание съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност.

В случая въззивният съд също е приел, че грубата небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични правила и правила на безопасност, т. е. тя се изразява в неполагането на онази грижа, която следва да се очаква от най-небрежния, зает със съответната дейност при подобни условия, при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание, и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Приел е също, че тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху работодателя-ответник, както и че изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение.