Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4030 от 04.07.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 6122/2023
Вид
Решение № 4030
Подписан
04.07.2024
В сила
21.09.2024
Състав
Здравка Иванова, Наталия Петрова Лаловска, Виктория Недева

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 153 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 214, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.633 · Граждански процесуален кодекс
  • член 1, параграф 3 · Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време
  • чл. 104 · Закон за държавния служител
  • чл. 50 · Закон за държавния служител
  • чл. 50, ал. 1 · Закон за държавния служител
  • чл. 50, ал. 2 · Закон за държавния служител
  • чл. 50, ал. 3 · Закон за държавния служител
  • чл. 56, ал. 2 · Закон за държавния служител
  • чл. 61, ал. 2 · Закон за държавния служител
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 1, ал. 1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 8, ал. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 26, ал. 4 · Наредба за заплатите на служителите в държавната администрация

РЕШЕНИЕ

№ 4030 гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория Недева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100506122 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по 2 бр. въззивни жалби на страните.

С решение № 862/19.01.2023г. по гр.д. № 26667/2022г., по описа на СРС, 72-и състав, са уважени предявените от ищеца Д. К. Н. искове с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл, като ответникът Община-Мъглиж е осъден да заплати на ищеца сумата 3 599 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.06.2017г. до 12.09.2019г., и сумата 3 477.60 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.09.2019г. до 09.03.2022г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 20.05.2022г. до окончателното погасяване. За горницата до пълните предявени размери, а именно за разликата над 3 599 лева до предявените 5 246 лева - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.06.2017г. до 12.09.2019г., и за разликата над 3 477.60 лева до 5 078.40 лева - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.09.2019г. до 09.03.2022г., тези искове са отхвърлени като неоснователни.

Отхвърлени изцяло като неоснователни са и акцесорните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторни лихви върху горните главници, както следва: в размер на сумата 1 429.53 лева – обезщетение за забава за периода от 12.09.2019г. до 19.05.2022г. и за сумата 84.64 лева - обезщетение за забава за периода от 21.03.2022г. до 19.05.2022г.

1

С въззивната си жалба ищецът Д. К. Н. обжалва решение № 862/19.01.2023г. по гр.д. № 26667/2022г., по описа на СРС, 72-и състав, в частта, в която исковете й за обезщетения за неизползван платен годишен отпуск срещу ответника Община-Мъглиж са отхвърлени за разликата над 3 599 лева до предявените 5 246 лева - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.06.2017г. до 12.09.2019г., и за разликата над 3 477.60 лева до 5 078.40 лева - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.09.2019г. до 09.03.2022г., и в частта, в която са отхвърлени исковете й по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторни лихви в размер на сумата 1 429.53 лева – обезщетение за забава за периода от 12.09.2019г. до 19.05.2022г. и за сумата 84.64 лева - обезщетение за забава за периода от 21.03.2022г. до 19.05.2022г.

Жалбоподателят-ищец намира, че в обжалваната от него част решението било неправилно, поради неправилно приложение на нормата на чл. 50 ЗДСл и необоснованост. Законът не поставял изискване правото на допълнителен платен годишен отпуск да бъде обвързано непременно с времето, през което е положен труда извън редовното работно време, нито със заеманата длъжност. Установените от нормата 12 работни дни допълнителен отпуск се полагали само поради факта, че са държавни служители. Поради това и държавният служител, независимо от заеманата конкретна длъжност, не бил освободен по чл. 50, ал. 1 ЗДСл от задължение да работи извън работно време, когато е налице необходимост, само защото няма предварително разписан ред за преценяване наличието на такава необходимост. В дискрецията на органа по чл. 50, ал. 3 ЗДСл било да определи начина на конкретизиране на размера на допълнителния платен годишен отпуск при ненормирано работно време. Ответникът не въвел възражение досежно броя на дните на платения годишен отпуск, нито оспорил приетото по делото заключение на ССчЕ, предвид на което СРС следвало да кредитира заключението. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част, а вместо това – постановено друго, с което исковете й да бъдат изцяло уважени.

Претендира разноски.

Постъпила е и въззивна жалба на ответника Община-Мъглиж срещу решение № 862/19.01.2023г. по гр.д. № 26667/2022г., по описа на СРС, 72-и състав, в частта, в която по предявените от ищеца Д. К. Н. искове с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл общината е осъдена да заплати на ищеца сумата 3 599 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.06.2017г. до 12.09.2019г., и сумата 3 477.60 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 12.09.2019г. до 09.03.2022г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 20.05.2022г. до окончателното погасяване.

В жалбата на ответника са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Правото на ищеца-държавен служител да получи обезщетение при отмяна на заповед за 2 уволнение било уредено в чл. 104 ЗДСл, а досежно отговорността на общината била предвидена нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Императивният характер на нормата, вр. чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, навеждал на категоричен извод, че други имуществени вреди поради оставане без работа, претърпени в резултат на отменена заповед за прекратяване на служебно правоотношение, извън законовоустановения 6 месечен период, не подлежали на обезщетяване. Периодът на обезщетението бил ограничен от специалния закон. Позовава се на практика на ВАС. Неправилно СРС приел, че към казуса било относимо решение на СЕС по присъединени дела С-762/18 и С-37/19 – същите касаели спор от трудовото законодателство, но в случая ЗДСл не препращал изрично към субсидиарно приложение на КТ. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК страните не са депозирали писмени отговори на жалбата на насрещната страна. В хода на делото въззивникът-ищец оспорва въззивната жалба на ответника.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на въведените във въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът Д. К. Н. излага, че със Заповед № РД09-218/12.06.2017г. ответникът Община-Мъглиж прекратил служебното й правоотношение, по силата на което изпълнявала длъжността секретар. С решение № 12237/12.09.2019г. по адм.д. № 373/2018г. заповедта била отменена като незаконосъобразна. Ответникът издал акт за встъпване в длъжност № 09493/11.11.2019г. Ищецът имала право на 38 работни дни платен годишен отпуск, от които 26 дни – основен, по чл. 56, ал. 2 ЗДСл и 12 работни дни по чл. 50, ал. 2 ЗДСл, за ненормиран работен ден. За периода на незаконното уволнение от 12.06.2017г. до 12.09.2019г., ищецът имала право да получи обезщетение за 96 дни неизползван платен годишен отпуск, в размер на сумата 5 246 лева (изм. по чл. 214, ал. 1 ГПК) , както и обезщетение за забава върху същата главница в размер на сумата 1 429.53 лева за периода на забавата от 12.09.2019г. до 19.05.2022г. На 12.11.2019г. ответникът отново прекратил служебното правоотношение с ищеца Н., като издадената заповед № РД-09496/12.11.2019г. била отменена с решение № 2218/09.03.2022г. по адм.д. № 11938/2021г. на ВАС. За периода на незаконното уволнение от 12.09.2019г. до 09.03.2022г., ищецът имала право да получи обезщетение за 93 дни неизползван платен 3 годишен отпуск, в размер на сумата 5 078.40 лева (изм. по чл. 214, ал. 1 ГПК), както и обезщетение за забава върху същата главница в размер на сумата 84.64 лева за периода на забавата от 21.03.2022г. до 19.05.2022г. Моли ответникът да бъде осъден да й заплати сумите. Позовава се на практика на СЕС по съединени дела С-762/18 и С37/19. Претендира законни лихви върху главниците и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Община-Мъглиж депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Признава, че страните били обвързани от служебно правоотношение по ЗДСл. Правото на държавния служител да получи обезщетение при незаконосъобразно прекратяване на служебното му правоотношение било уредено от нормата на чл. 104 ЗДСл, която била специална по отношение на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Императивният характер на нормата, вр. чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, навеждал на категоричен извод, че други имуществени вреди поради оставане без работа, претърпени в резултат на отменена заповед за прекратяване на служебно правоотношение, извън законовоустановения 6 месечен период, не подлежали на обезщетяване. Обезщетения за ползване на платен годишен отпуск били недължими – служителят не осъществявала реално служебното си правоотношение, не полагала труд – позовава се на разпоредби от ЗДСл. Цитираните решения С-762/18 и С-37/19 на СЕС били неотносими, касаели спор до трудовото законодателство, а в случая ЗДСл не предвиждал субсидиарно приложение на КТ. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Страните по делото не спорят и от представените по делото писмени доказателства, неоспорени от страните, съдът приема за установено, че между тях съществувало валидно служебно правоотношение, по силата на която ищецът изпълнявала при ответника длъжността секретар. Не е спорно и от доказателствата се установява, че служебното правоотношение между страните било прекратено със Заповед № РД-09-218/12.06.2017г. на кмета на общината, отменена като незаконосъобразна с влязло на 12.09.2019г. в сила решение. Страните не спорят и от доказателствата се установява, че ищецът била възстановена със заповед на кмета на заеманата длъжност на 11.11.2019г., а впоследствие отново било прекратено служебното й правоотношение със заповед № РД-09-496/12.11.2019г. на кмета на общината. Последната също била отменена с влязло в сила на 09.03.2022г. съдебно решение на ВАС.

По реда на чл. 153 ГПК, като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено и обстоятелството, че за периода от 12.06.2017г. до 09.03.2022г. ищецът не полагала труд по трудово или служебно правоотношение с друг работодател.

Съгласно решение на СЕС от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/2018 г. и С37/2019 г., което е задължително за българския съд на основание чл.633 ГПК, работник/служител, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в 4 съответствие с националното право вследствие на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна, поради което работодателят дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в случай, че уволнението е признато за незаконно и служителят е възстановен на работа, при последващо прекратяване на трудовото правоотношение на възстановения служител, за натрупания през периода от предходното му незаконно уволнение до възстановяването му на работа отпуск.

С това решение на СЕС точно е определен периодът, за който се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск - от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител. Не се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск единствено за времето, в рамките на което за работника е възникнало право на платен отпуск въз основа на положен труд при друг работодател, каквато хипотеза в случая не е налице.

С решението на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, както и с решение по дело С-337/10, СЕС отчита, че съгласно член 1, параграф 3 от Директива 2003/88 във връзка с член 2 от Директива 89/391, към който той препраща, тези директиви се прилагат за всички сектори на дейност, както обществени, така и частни, за да се насърчи подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място и да се уредят някои аспекти на организацията на тяхното работно време.

Поради това и приложното поле на Директива 89/391 трябва да се разбира в широк смисъл, така че предвидените в член 2, параграф 2, първа алинея изключения от него трябва да се тълкуват ограничително. Ето защо дейността на държавните служители попада в приложното поле на Директива 2003/88, а възраженията във въззивната жалба на ответника в противен смисъл са неоснователни.