Определение № 1740 от 02.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1740 гр. София, 02.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20268002100770 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 1211 от 22.10.2025 г, постановено по в. гр. д.

№ 2789/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, е: 1/ отменено частично решение № 3594 от 15.06.2024 г., постановено по гр. д. № 13481/2021 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения М. С. Н. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 90 000 лева до сумата от 110 000 лева, вместо което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. С. Н. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ допълнително още 20 000 лева обезщетение за неимуществени вреди над присъдената сума от 90 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК и по чл.

253, ал. 5, вр. ал. 3, т. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 1, алт. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, по което е оправдана с влязла в сила на 07.11.2016 г. присъда от 09.11.2015 г. по в. н. о. х. д. № 219/2014 г. по описа на САС, IV-ти състав, образувано по внесен обвинителен акт по ДП № 134/2007 г. по описа на ГД „ДП“ - МВР, пр. пр. № 14076/2007 г. по описа на СГП, и от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и чл. 212, ал. 5, вр. ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 1, чл. 20, ал. 2 от НК, за които е оправдана с влязла в сила на 24.08.2020 г. присъда от 30.05.2017 г. по н. о. х. д.

№ 770/2014 г. по описа на СпНС, IX-ти състав, образувано по внесен обвинителен акт по ДП № 86/2006 г. по описа на ГДБОП - НСП, пр. пр. № 1

9640/2006 г. по описа на СГП, ведно със законната лихва от 24.08.2020 г. до окончателното изплащане на вземането; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалите части, с които Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. С. Н. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 90 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, както и сумата от 3300 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати доходи от възнаграждение по договор за управление от 02.01.2003 г. през периода 13.02.2007 г. до 27.02.2007 г. поради наложената й мярка за неотклонение „задържане под стража“ във връзка с незаконното обвинение, ведно със законната лихва от 24.08.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, както и в отхвърлителната част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 110 000 лева до пълния предявен размер от 500 000 лева, а искът за обезщетение за имуществени вреди за разликата над 3300 лева до пълния предявен размер от 4056000 лева, както и акцесорните претенции за заплащане на законна лихва за забава върху присъдените обезщетения за периода от 07.11.2016 г. до 23.08.2020 г. включително.

Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявените искове са отхвърлени за разликата над присъдения размер от 110 000 лева до пълния предявен размер от 500 000 лева по претенцията за неимуществени вреди, съответно за разликата над присъдените 3300 лева до пълния предявен размер от 4056000 лева по претенцията за имуществени вреди, както и в частта за акцесорните претенции за законната лихва, е подадена касационна жалба с вх. № 34895/22.12.2025 г. от ищцата по делото М. С. Н., чрез адв. А. А. и адв. А. С..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер?“; 2/ „Какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат по-голямо или по-малко значение при определяне на неговия размер?“; 3/ „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“; 4/ „Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да взема предвид факти и обстоятелства от значение за същия, които не са сочени и изследвани от страните и съда в производството?“; 5/ „Какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и поспециално: следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен 2 материал по делото и да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора? Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви като характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща, а не контролно-отменителна, или е достатъчно само да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани?“;

6/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение?“; 7/ „Кои са критериите, по които съдът определя дали е налице причинно-следствена връзка между претърпените имуществени вреди (загубата на възнаграждение по договор за управление) и воденото наказателно производство срещу ищцата? И тези критерии как се ценят от съда, тоест какъв е принципът, по който съдът определя кои имат по-голяма доказателствена стойност и кои не? Дали при претенции за имуществени вреди, изразяващи се в загубено възнаграждение по договор за управление, съдът следва да изследва причинно-следствената връзка между освобождаването на ищеца от длъжност и незаконното обвинение, в хипотеза на освобождаване на целия управителен орган и при данни за влошена дейност на дружеството вследствие на наказателните производства?“; 8/ „При предявен иск за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснато възнаграждение от прекратен договор за управление поради започнато наказателно преследване срещу член на съвета на директорите, длъжен ли е съдът да обсъди и анализира сочените обстоятелства и доказателствата за влошена търговска дейност на дружеството, вследствие на наказателното производство срещу член на съвета на директорите, както и да прецени дали тези обстоятелства са причина за прекратяване на договора за управление?“. По поставените въпроси се поддържа противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 358 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на IV г.о., решение № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на IV г.о., ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГК, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 53 от 20.06.2023 г. по гр. д. № 3940/2022 г. на IV г.о., решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г.о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на II т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т.о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т.о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на I г.о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на IV г.о., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГТК.

Ответникът Прокуратурата на Република България не взема становище по 3 касационната жалба.

Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част по иска за обезщетение за неимуществени вреди е подадена касационна жалба с вх. № 30559/13.11.2025 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор П.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.

3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което да се намали размера на присъденото обезщетение до сума, която съответства на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „Относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“ – твърди се наличието на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 610 от 22.10.2024 г. по гр. д. № 732/2024 г. на IV г.о., решение № 65 от 04.05.2022 г. по гр. д. № 2601/2021 г. на III г.о., решение № 159 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2019 г. на III г.о.

Ответнaта страна по жалбата М. С. Н., в писмен отговор, подаден чрез адв. А.

А. и адв. А. С., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че с постановление от 12.02.2007 г., постановено по дознание № 82/2006 г. по описа на ГДБОП, пр. пр. № 9640/2006 г. по описа на СГС, ищцата М. Н. е привлечена в качеството на обвиняем, заедно с още осем обвиняеми, като с постановление от 13.02.2007 г. на СГП същата е задържана за срок до 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 от НПК, след изтичането на който и с протоколно определение от 16.02.2017 г. по н. ч. д. № И-26/2007 г. описа на СГС, спрямо нея е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, отменена с протоколно определение от 27.02.2007 г. по в. н. ч. д. № 196/2007 г.

4 по описа на САС, и е постановена друга мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лева; че с постановление от 13.02.2007 г. на прокурор от СГП на ищцата е наложена и мярка за процесуална принуда по чл. 68 от НПК – „забрана за напускане пределите на страната“, отменена с определение от 01.07.2008 г.; че с определение от 12.03.2007 г., постановено по н. ч. д. № С-53/2007 г. по описа на СГС, са наложени запори върху банковите й сметки в „Обединена Българска банка“ до общ размер на сумата 7 491 771 евро, а въз основа на обезпечителна заповед от 04 април 2007 г. по н. ч. д. № И-55/2007 г. по описа на СГС, е наложена и възбрана върху конкретно посочени недвижими имоти на ищцата; че с постановление от 22.11.2007 г. по дознание № 82/2006 г. по описа на ГДБОП ищцата Н. е привлечена в качеството на обвиняема за извършени престъпления по чл. 321, ал. 2, вр. ал. 1 и по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а с постановление от 05.12.2007 г. на СГС, наказателното производство е разделено, като материалите по досъдебно производство № 82/2006 г. по описа на ГДБОП, пр. пр. № 9640/2006 г. по описа на СГП са отделени и е образувано отделно досъдебно производство № 134/2007 г. по описа на Дирекция „ПОТП“, пр. пр. № 14076/2007 г. по описа на СГП; че с присъда от 30.06.2010 г., постановена по н. о. х. д. № 2227/2008 г. по описа на СГС, ищцата е призната за виновна за участие в организирана престъпна група, извършвала престъпления по чл. 212 от НК, като с решение от 02.08.2012 г., постановено по в. н. о. х. д. № 461/2012 г. по описа на САС, присъдата е отменена изцяло и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения; че е последвало образуването на н. о. х. д. № 770/2014 г. по описа на СпНС, който е постановил присъда от 30.05.2017 г., с която Н. е призната за невиновна по повдигнатите й обвинения; че тази присъда е била потвърдена с решение от 27.02.2020 г. по в. н. о. х. д. № 7/2018 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, което пък от своя страна е оставено в сила в частта, с която ищцата е призната за невиновна, с решение от 24.08.2020 г. по к. н. д. № 355/2020 г. на ВКС, влязло в сила от датата на постановяването му. При тези фактически данни е обобщил, че това наказателно производство срещу ищцата е продължило 13 години, 6 месеца и 12 дни, считано от датата на привличането й като обвиняем, до влизането в сила на оправдателната присъда на 24.08.2020 г.