Определение № 4096 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4096 гр. София, 31.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Частно касационно гражданско дело № 20268003101672 по описа за 2026 година

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Ю. И. Г., чрез адв. А. Г., срещу определение № 505/11.12.2025 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 602/2025 г. в частта, с която производството по делото е частично прекратено, на осн. чл. 129, ал. 3 ГПК.

Жалбоподателят излага съображения за неправилност – исковата молба не е останала нередовна, защото многократно изпълнявал указанията на съда: конкретизирал претенцията си, заявил пълния размер и подал допълнителни уточнителни молби. Счита, че е допуснато смесване между допустимост и основателност на иска, а съдът отказва правосъдие на страната, след като прекратява за трети път производството.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.

Жалбоподателят се обосновава с въпросите:

Допустимо ли е съдът да прекрати производството по исковата молба, на осн. чл. 129, ал. 3 ГПК, когато ищецът е изпълнил дадените указания, а преценката за „непълнота и неяснота“ по същество представлява оценка за основателността на иска; допустимо ли е съдът да квалифицира като нередовност по чл. 129 ГПК липсата на достатъчна конкретизация на вреди и причинна връзка, при положение, че тези елементи подлежат на доказване в хода на производството, а не на предварителна проверка за допустимост; представлява ли отказ от правосъдие многократното прекратяване на едно и също производство по идентични съображения, след като предходни прекратителни определения са били отменяни от въззивния съд.

1

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

Ю. И. Г., чрез адв. А. И. Г. от САК, депозирал в СГС иск против Прокуратурата на Република България за сумата от 200 000 лв., който сам квалифицирал по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. В исковата молба има изложени множество и най-различни фактически твърдения, без яснота имат ли отношение и какво към поведението на ответника и с поисканата сума.

За нея е посочено в петитума на исковата молба, че „през периода март 2008 г. – 25.04.2014 г., и до днес, към датата на предявяването на настоящия съдебен иск, българската държава в лицето на ПРБ е извършила пълно и изключително драстично престъпно (противоправно) нарушаване на моите гарантирани от закона права и интереси, и с това ми е причинила изключително многобройни отделни материални вреди, морални вреди и пропуснати ползи, съвкупният обезщетителен размер, на които съм посочил в самото начало на текста на настоящия иск. При така посочените факти и обстоятелства, пледирам пред надлежния български съд да извърши необходимото съдебно разследване и да постанови решени, с което да осъди ответника да ме обезщети за посочените по-горе умишлено причинени ми вредни последици, и да ми заплати предявената от мен искова претенция, законната лихва и направените съдебни разноски“.

След многократно оставяне на исковата молба без движение, връщане на исковата молба, отмяна на определенията по чл. 129, ал. 3 ГПК уточнения, с обжалваното въззивно определение въззивният съд отменил частично определението на първостепенния окръжен съд за връщане в цялост на исковата молба поради неизпълнение на указанията за отстраняване на нередовностите й. Апелативната инстанция намерила, че искът за сумата от 150 000 лв., неимуществени вреди, е уточнен и в тази част исковото производство се явява допустимо. За разликата до 200 000 лв. от общо предявения размер, претендирани имуществени вреди, въззивната инстанция намерила, че исковата молба е останала неясна, неуточнена, и в тази част потвърдил определението на Пазарджишкия окръжен съд.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по уточнения от него въпрос: при неясна искова молба, какви процесуални действия дължи съдът и при какви условия прилага последицата на чл. 129, ал. 3 ГПК.

Разрешението на въззивния съд за част от върната като нередовна искова молба, противоречи на чл. 7 и чл. 129 ГПК и тълкуването, дадено в трайно установената съдебна практика – напр. определение № 219/25.06.2020 г. по ч. гр.д. № 721/2020 г. на IV г.о. на ВКС, определение № 4406/20.12.2022 г. по ч.гр.д. № 4206/2022 г. на III г.о. на ВКС, което сочи на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съображенията в посочените определения, обобщени и допълнени от настоящия състав, са следните: Предметът на спора се определя от ищеца чрез излагане на правнорелевантните факти, искане и очертаване на насрещни страни при исковите производства. Посочването на правната квалификация е задължение и отговорност на съда. При неяснота относно сезирането, което е пречка и да се квалифицира то, съдът дава ясни и точни указания какво точно да уточни страната – какви са нейните конкретните фактически твърдения (при липса 2 на такива, при непълнота или при противоречие в изложението, като това също трябва да е изяснено в разпореждането), какво е искането, кои са насрещните страни и пр. При множество обективно и/или субективно съединени искове, правопораждащите факти и петитума/цената на всеки трябва да е ясно посочена. Каквито и затруднения да среща съдът, негово е задължението да определи относимата правната норма, при това по никакъв начин не е обвързан от дадената от страните квалификация. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма или понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спора, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое защитавано право, съответно търси съдействие от съда. Ако първостепенният съд е оставил без движение молбата, с която е сезиран, без да има правно основание за това или, ако е дал неточни или неправилни указания, въззивният съд е длъжен да изправи допуснатите нарушения, дори и без нарочни оплаквания. Както е изяснено по задължителен за всички съдилища начин в Тълкувателно решение № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. Въззивният съд извършва цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. Разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. второ ГПК в производството по частна жалба.

Съдът връща исковата молба в хипотезата на чл. 129, ал. 3 ГПК, ако исковата молба е била действително нередовна, дадени са точни и ясни указания по чл. 129, ал. 1 ГПК, и те не са изпълнени в срок. За съда няма задължение да дава повторно същите указания, щом те веднъж не са изпълнени от задължената страна. Дължи нови указания, когато с уточнителната молба се правят изявления или се въвеждат фактически твърдения в изпълнение на предишните указания и по този начин исковата молба изцяло или за част от претенцията/претенциите остава нередовна, но по други причини, за които на страната не е било дадено конкретно указание. Съдът възобновява производството, след като е било оставено без движение по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, когато последвалото изпълнение е точно и в срок. При множество установени от съда нередовности, трябва да извърши проверка дали последвалото частично/непълно изпълнение касае редовността на исковата молба изцяло или част от предявените искове, съответно последицата по чл. 129, ал. 3 ГПК относима ли е за всички заявени претенции.

В случая исковата молба действително е била нередовна и правилно е оставена без движение от сезирания Софийски градски съд. Той е дал частично правилни указания, които са непълни – освен индивидуализиране по размер на отделните вреди, ищецът е трябвало да изясни по отношение на претендираните имуществени вреди в какво се изразяват и каква е връзката им с поведението на ответника (дали са пропуснати ползи или вече настъпили вреди е въпрос на правна квалификация, която съдът дължи, въз основа на конкретните 3 правопораждащи фактически твърдения, а не изисква от страната). В исковата молба е изяснено, че ищецът поддържа увреждане от незаконното обвинение в престъпление, изразяващо се в неполучени доходи от трудово правоотношение като учител в ОУ „П. К.

Я.“, [населено място]. Паричната стойност на вредата не е посочена, нито периодът, за който се твърди неполучаването на трудовото възнаграждение. Тези обстоятелства съдът е трябвало да укаже на ищеца да уточни по този иск, а дали те ще бъдат установени, съответно може ли да се ангажира отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, е въпрос по съществото на спора. Ясно е също, че ищецът търси обезщетение за причинени му неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление, като само цената не е уточнена. Други нередовности – непълноти, неясноти или противоречие относно този иск няма.

Съставите на Върховния касационен съд са имали повод многократно да изясняват за редовността на исковата молба по чл. 2 ЗОДОВ, във всичките хипотези, при претендирано обезщетение за причинени неимуществени вреди, че предметът на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответното действие или бездействие на разследващите органи, прокуратурата или съда. В частност, при иск за неимуществени вреди, причинени от обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, поради това че деянието не е извършено от лицето, или че извършеното деяние не е престъпление, съдът е надлежно сезиран за обезщетяване на неприятните чувства, усещания и преживявания в рамките на посоченото по-горе, независимо дали в исковата молба те са подробно описани. Достатъчно е да се претендира обезщетение за неимуществени вреди от съответното действие, бездействие или акт на държавни орган по чл. 2 ЗОДОВ. Само, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. По тях трябва да има възможност да отговори ответника, а съдът при равнопоставеност на страните да събере доказателства. (срв. решение № 480/23.04.2013 г. по гр.дело № 85/2012 г. на IV г.о. на ВКС). В случая ищецът, като такива специфични, извън обичайните вреди, е посочил в исковата молба увреждане на здравето, за което твърди, че е в пряка причинноследствена връзка с незаконното обвинение.

В исковата молба има и неясни твърдения и споменавани различни суми, за които не може да се прецени дали се претендират за заплащане от ответника, в каква връзка и на кого се дължат – за част от сумите се твърди, че са общи на ищеца и неговата съпруга, чийто материални права Ю. Г. е недопустимо да предявява – чл. 26, ал. 2 ГПК.

Относно тази изцяло неясна част от исковата молба е трябвало да бъдат дадени указания за изясняване има ли предявени искове, в защита на чии субективни материални права (на ищеца или негови и на съпругата му), какви са правопораждащите факти и какъв е петитумът.