Определение № 2078 от 14.08.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2078 гр. Бургас, 12.08.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Елеонора С. Кралева

Нася Ив. Япаджиева при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20232100500121 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл.274-279 ГПК.

Образувано е след като с определение № 50003/13.01.2023 г., постановено по ч.гр.д.№ 2562/2022 г. по описа на ВКС, ІV г.о., ГК, е отменено въззивно определение № 1201/23.05.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 15/2022 г. по описа на ОС -Бургас, с което е отменено определение № 544/15.11.2011 г. по гр.д.№ 769/2021 г. по опис на РС-Айтос, и делото е върнато от ВКС за ново разглеждане от друг състав на ОС-Бургас и за изпълнение на дадените от касационната инстанция указания.

Постъпила е частна жалба от А. Ш. Ч. от ***, подадена чрез адв.Керемедчиев, против определение № 644 от 15.11.2021 г. , постановено по гр.д.№ 769/2021 г. по описа на РС – Айтос, с което на основание чл.17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003г. съдът е прогласил, че не е международно компетентен да се произнесе по предявения от А. Ш. Ч. против А. Е. Я. иск с правно основание чл.132 СК, и производството по делото е прекратено.

Жалбоподателката оспорва постановеното определение като неправилно.

Изложени са съображения за здравословното състояние на детето, което има заболяване на централната нервна система с диагноза „Генерализирано разстройство на развитие – детски аутизъм“, поставена в Медицински център „Свети Наум“ ООД София, като е било лекувано и в Университетска болница „Света Марина“ ЕАД Варна.

Твърди се, че заболяването изисквало продължително и скъпоструващо лечение, 1 включително в чужбина и поради тази причина между страните било водено предходно дело – гр.д.№ 1056/2019 г. на РС-Айтос, по което съдът е издал разрешение детето да напусне стрА.та за неограничен брой пътувания до държавите-членки на ЕС и Турция с цел лечението му за периода 2020-2021 г. В съответствие с даденото разрешение, до 31.10.2021 г. ищцата пребивавала с детето в гр.Утрехт, Нидерландия, с цел лечението му, но това не представлявало трайно установяване в Нидерландия, нито обичайно местопребиваване там по смисъла на Регламент ЕО № 2201/2003 г. Твърди се също, че тъй като лечението не давало осезаем резултат, ищцата освободила наетата квартира и с детето се върнали в България, като към датата на постановяване на обжалваното определението ищцата и детето били в ***, където е местожителството им и адресната им регистрация. Сочи се също, че ищцата получила предложение за лечение на заболяването на детето чрез стволови клетки в Турция, за което вече била заплатена известна сума, детето било прегледано и диагнозата му била потвърдена, като на 12.11.2021 г. било прието в клиниката и лечението му започнало. Моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да върне делото на РС-Айтос за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна А. Е. Я., подаден чрез адв.Станкова, с който частната жалба се оспорва като неоснователна, за което са изложени подробни съображения и се изразява съгласие с изводите на районния съд. В тази връзка се сочи, че от справката на ОДМВР-Бургас се установявало пребиваването на детето в страната само за няколко дни, като от доказателствата по делото следвал извода, че към момента на подаване исковата молба детето А. не е имало постоянно местопребиваване на територията на Република България, а е пребивавало непрекъснато в чужбина почти една година преди образуването на делото. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид жалбата и становищата на страните, след преценка на събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирано лице и против подлежащ на обжалване акт на съда, поради което е допустима.

РазгледА. по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Производството по гр.д.№ 769/2021 г. по описа на РС-Айтос е образувано по исковата молба на А. Ш. Ч. против А. Е. Я., с правно основание чл.132 СК, за лишаване на ответника от родителски права по отношение на роденото от съвместното съжителство на страните малолетно дете А. А. Я., роден на *** г. Ищцата е изложила твърдения, че от съвместното й съжителство с ответника имат едно дете А. А. Я., роден на *** г., което има заболяване на централната нервна система с диагноза 2

„Генерализирано разстройство на развитието – детски аутизъм“, диагностицирано от МЦ „Св.Наум“ ЕООД – София, като е лекувано и в МБАЛ „Св.Марина“ – Варна.

Твърди се, че страните са разделени от 2013 г. и тогава не поддържат контакти, като ответникът не се интересува от сина си, не заплаща определената от съда издръжка и напълно се е дезинтересирал от него. Лечението на детето било поето изцяло от ищцата, без участие на бащата, който дори отказал да даде съгласието за излизане на детето в чужбина за лечение, което наложило образуването от ищцата на гр.д.№ 1056/2019 г. за заместващо съгласие по чл.127а СК. С постановеното по това дело решение съдът издал разрешение за неограничен брой пътувания в страните от ЕС и Турция за срок от три години – за 2020 г., 2021 г. и 2022 г. Твърди се също, че към момента на подаване на исковата молба ищцата заедно с детето са на лечение в Нидерландия. По горните съображения, се иска от съда да лиши бащата от родителски права, тъй като той без основателна причина трайно не полага грижи за детето, в продължение на много години не осъществява лични контакти с него, не му дава издръжка и не участва в разходите за лечението му в страната и в чужбина. Към исковата молба са представени писмени доказателства.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който същият е направил възражение за некомпетентност на българския съд да разгледа предявения иск, тъй като според твърдението на ищцата детето се намира в Нидерландия. Позовал се е на правилата на чл.8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета и е изложил твърдения, че детето няма обичайно местопребиваване в страната, тъй като майката е променила местопребиваването му, извела го е от България и същото се намира в чужбина не временно с цел лечение, а от продължително време. По същество са изложени съображения за неоснователност на исковата претенция.

С обжалваното определение РС-Айтос е приел, че международната компетентност на съда се урежда от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, поради което в случая е приложима разпоредбата на чл.8 от Регламента, установяваща, че съдилищата на държава-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако същото има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезирането на съда. В тази връзка, районният съд е приел, че не е компетентен да се произнесе по предявения иск, тъй като детето се е установило трайно да живее в Нидерландия, заедно със своята майка, за което съдът се е позовал на служебно изискА.та справка от ОДМВР-Бургас и представения социален доклад от ДСП-Руен, от които се установя, че към датата на подаване на исковата молба – 09.09.2021 г. детето не се е намирало в пределите на Република България и не е влизало в стрА.та от близо 11 месеца, а се намира в Нидерландия на лечение. С оглед на това, АРС е приел, че предвид данните по делото, здравословното състояние и 3 диагнозата на детето, изискващи адекватното и продължаващото му лечение, същото има трайно обичайно местопребиваване извън пределите на Република България, доколкото е напуснало страната още през м.октомври 2020 г., установявайки се с майка си в Нидерландия. Прието, че към 09.09.2021 г. детето също няма обичайно местопребиваване в България, поради което на основание чл.8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 съдът не разполага с компетентност да разгледа иска по чл.132, ал.2 СК.

Преценено е също, че не са налице обстоятелства, които да обуславят запазена компетентност на българския съд, поради местене на децата (чл.9) или поради отвличането им (чл.10), нито има акт за прехвърляне на компетентност от германски съд (чл.15), като не е налице и пророгация на компетентност по чл.12 от Регламента.

По горните мотиви, на основание чл.17 от Регламента съдът е прекратил производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа и реши спора.

Бургаският окръжен съд намира, така постановеното определение за неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Няма спор, че по отношение на предявения иск по чл.132 СК приложение намира Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Разпоредбата на чл.8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. посочва кога държава-членка е компетентна да разгледа дело, свързано с родителската отговорност – компетентен е съдът на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето по времето, когато съдът е сезиран, при спазване на условията по чл.9, чл.10 и чл.12 от същия Регламент. Следователно, компетентността на съда следва да бъде определена, съобразно обичайното местопребиваване на детето към релевантния момент – датата на подаване на исковата молба.

Обичайното местопребиваване на детето по смисъла чл.8, пар.1 от Регламента е автономно понятие на правото на европейския съюз, разяснено с решения на СЕС, с които е прието, че единствено физическото присъствие на детето в държава членка не е достатъчно, за да се установи обичайното пребиваване на детето, а това е мястото, където е центърът на неговите интереси, като се държи сметка за всички релевантни фактически обстоятелства и по-специално за продължителността и редовността на пребиваване, за семейните и социалните връзки. В този смисъл, с Решение на Съда от 2 април 2009 година по дело С-523/07 е прието следното тълкуване – „Понятието за обичайно пребиваване по смисъла на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда. За тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и 4 причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай.“

Предвид горните разяснения, въззивният съд намира следното:

По делото е безспорно е, че детето А. А. Я. е родено на *** г. в ***, същото е български гражданин и от рождението си живее в България със семейството си, поради което тук е и неговото обичайно местопребиваване. Не се спори също, че към релевантния момент – датата на подаване на исковата молба 09.09.2021 г. детето не е пребивавало в страната, като в периода от 23.10.2020 г. до 14.09.2021 г. същото не е живяло на постоянния си адрес в ***, а в този период е пребивавало в Нидерландия заедно с майка си.

Безспорни са и обстоятелствата относно здравословното състояние на детето, като от приложената епикриза от МБАЛ „Св.Марина“ – Варна от 07.08.2018 г. е видно, че на детето А. е поставена диагноза „Генерализирано разстройство на развитието – детски аутизъм“ и му е било проведено лечение в същото болнично заведение.

От данните по делото е видно, че с решение № 117/16.07.2020 г. по гр.д.№ 1056/2019 г. на РС-Айтос, на основание чл.127а СК от съда е дадено разрешение на малолетното дете А. да напуска пределите на Република България за неограничен брой пътувания в държави-членки на ЕС и в Република Турция със съгласието на майката, без за това да е необходимо съгласието на бащата, за срок от три поредни години – 2020 г., 2021 г. и 2022 г. Със същото решение е прието, че с ЕР на ТЕЛК № 2909/20.12.2018 г. на детето е поставена диагноза – генерализирано разстройство на развитието – детски аутизъм и със срок до 01.12.2021 г., и поради състоянието на детето е предписано лечение, като след положени усилия за подобряване на състоянието му в страната, майката е заявила желание за провеждане на лечение в клиники на територията на други държави-членки на ЕС и в Република Турция, за което е необходимо съгласието на другия родител, каквото той е отказал. С оглед постановеното решение по чл.127а СК, настоящият съд намира, че обичайно местопребиваване на детето А. е било в Република България, доколкото даденото от съда заместващо съгласие на родител би било необходимо само, ако детето се намира на територията на страната.

Разпечатката съдържа 32 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f3991b05-83e0-44f4-8b45-2aa3e2e88931