Разпореждане № 238 от 09.01.2024, Софийски градски съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 238 гр. София, 09.01.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-20, в закрито заседание на девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Търговско дело № 20231100900864 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искове, предявени от Т. С. и „И.“ ООД (н.) срещу „И.“ АД за установяване недължимостта на парични вземания, присъдени с влязло в сила съдебно решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК. След няколкократни уточнения може да се обобщи, че исковете са предявени при следните твърдения:

На 13.08.2013 г. в полза на „И.“ АД била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на извлечение от счетоводна сметка, водена по договор за банков кредит от 21.12.2007 г. с кредитополучател „И.“ ООД (н.) и поръчител Т. С., за следните суми:

330 709,52 евро – главница по вноски, дължими за периода 31.12.2012 г. – 25.05.2013 г., ведно съд законната лихва от 07.06.2013 г. до погасяването, 67 633,92 евро - възнаградителна лихва за периода 25.12.2012 г. – 06.06.2013 г. и 10 888,95 евро – неустойка за забава за периода 25.01.2013 г. – 06.06.2013 г. Заповедта влязла в сила на 20.03.2019 г. след успешно проведен иск по чл. 422 ГПК, а на 31.01.2023 г. било открито ново обстоятелство, сочещо на недължимост на присъдените суми – това била нередовността на воденото от банката-първоначален кредитор счетоводство, в резултат от която извършваните по време на действие на договора за кредит плащания не били „правилно разпределени“ и вместо да бъде погасявана само главница и евентуално – възнаградителна лихва, с платените суми били погасявани неустойки. Отделно от това новооткрито било и обстоятелството, че „банката поддържала незаконна и противоречаща на добрите нрави възнаградителна лихва от 8 %“, а това от своя страна се отразило върху размерите на начислените неустойки. С уточнителна молба от 13.06.2023 г. ищците са потвърдили, че новооткритите обстоятелства са нередовно воденото счетоводство и нищожността клаузите за възнаградителна лихва и неустойка за забава, като са посочени и плащанията, които не били отчетени правилно в резултат от тези обстоятелства – това са плащания, извършени в периода 29.11.2013 г. – 01.06.2017 г. Посочено е също, че процесните вземания били предявени в производството по несъстоятелност на ищецатърговско дружество и поради наличието на влязлото в сила решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК, не бил разгледан предявеният от търговското дружество иск по чл. 694 ТЗ.

В молбата от 10.11.2023 г., подадена в изпълнение на дадените по 1 реда на инстанционния контрол указания, ищците са потвърдили вече заявените факти, а именно – че в периода 29.11.2013 г. – 01.06.2017 г. са извършвани плащания, неотнесени в погашение на процесните задължения поради нередовно водено счетоводство, което обстоятелство било установено след влизане в силата на решението. Идентично фактическо твърдение се съдържа и в последната уточнителна молба от 19.12.2023 г. – новооткритото обстоятелство било нередовно воденото счетоводство, „довело до несъответен на обективната истина правен извод, че извършените плащания след 2013 г. не се отнасят и не следвало да се осчетоводяват за съдебно предявеното вземане“. Тезата е доразвита с твърдението, че „банката не е счетоводно зачела обратно действие на пет допълнителни споразумения и не е счетоводно отразила действието на § 7, ал. 2 от Допълнително споразумение № 6/26.03.2012 г.“, като „въпреки липсата на обвързващи подписи за поръчител (Т. С. – бел.с.) се оказва, че банката не е водила отделна счетоводна отчетност – за кредитополучател и за поръчител, а е осчетоводила едни и същи задължения за кредитополучателя и поръчителя, без да има годно правно основание за това“. По този начин според ищците „инстанцията по същество, постановила и потвърдила решението по чл. 422 ГПК, всъщност е била подведена от липсата на достатъчно точна информация за редовността на банковите счетоводни операции по кредита“. Новооткритото обстоятелство (нередовно воденото банково счетоводство по кредита) било от съществено значение, тъй като довело до следните последици: неправилно записване на задължения за лихви за забава, като „парите, отклонени за наказателни лихви и недължими такси управление“ следвало да се прихванат като плащания към главицата; неправилно приложение на договорения ред за погасяване на вземанията при продажба на активи съгласно § 7, ал. 2 от Допълнително споразумение № 6/2017 г.; неправилно записване на идентични задължения за кредитополучателя и поръчителя, макар последният да не бил обвързан от споразуменията от 17.10.2013 г., 14.05.2014 г. и 16.05.2014 г. Със същата уточнителна молба са въведени като допълнителни основания за недължимост спрямо поръчителя и предпоставките на чл. 146, ал. 3 и чл. 147 ГПК.

При така обобщените фактически твърдения и след изпълнение на дадените от Апелативен съд – гр. София указания за отстраняване нередовностите на исковата молба настоящият състав намира, че предявените искове са недопустими и исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 ГПК. Съображенията за това са следните:

Видно е, че с настоящите искове ищците желаят да отрекат съществуването на вземания, установени със сила на пресъдено нещо, формирана в резултат от проведен по реда на чл. 422 ГПК исков процес .

Исковият процес осигурява възможност за страните при условията на състезателност да проведат доказване на фактите, от които черпят благоприятните за себе си последици, и поради това формираната със съдебното решение сила на пресъдено нещо има стабилитет, който може да отпадне само в изключителни и изрично предвидени в закона случаи (чл. 303 ГПК). Извън тях съществуването на признатия със сила на присъдено нещо факт може да бъде отречено само въз основа на новонастъпили обстоятелства – такива, които са се осъществили след устните състезания във въззивната инстанция като инстанция по същество (чл. 439, ал. 2 ГПК).

2

В настоящия случай такива факти не се твърдят – начинът на водене на счетоводството на банката, валидността на клаузите за възнаградителна лихва и неустойка, както и посочените в уточнителната молба плащания са или произтичат от обстоятелства, реализирали се до приключване на устните състезания във въззивната инстанция, където са могли да бъдат релевирани и да бъдат съобразени от решаващия състав (впрочем, част от тях, като напр. посочените в настоящото производство плащания и валидността на клаузите, са и обсъдени от съда, което е видно от мотивите на решението по гр.д. № 16598/2013 г. на СГС). Приложението на чл. 146, ал. 3 ЗЗД и чл. 147 ЗЗД също не е обосновано с факти, настъпили след момента на формиране на силата на пресъдено нещо.

Разпоредбата на чл. 424, ал. 1 ГПК, на която се позовават ищците, обосновавайки допустимостта на исковете, установява специална искова защита, предоставена само на длъжника по заповед за изпълнение, влязла в сила без да се развива исково производство. Това, на първо място, личи от самия текст на цитираната разпоредба, който изисква новите обстоятелства/доказателства да не са могли да станат известни/съответно да бъдат в държане на страната не до устните състезания в инстанцията по същество, а „до изтичане на срока за подаване на възражение “. На следващо място, този извод следва и при тълкуване на чл. 439 ГПК – ако се приеме, че искът по чл. 424 ГПК е предоставен за защита и на длъжника, чийто дълг е признат с решение по иск по чл. 422 ГПК, това означава да се направи неоправдано от гледна точка на правната логика разграничение между обема права, които има ответникът по иска по чл. 422 ГПК, и обема права, признати от закона на ответника по всеки друг иск за същото притезание, вкл. осъдителния, съгласно чл. 439 ГПК.

Дори обаче да се приеме, че искът по чл. 424 ГПК може да бъде предявен и от длъжник, спрямо когото заповедта е влязла в сила след провеждане на исков процес, в настоящия случай е налице недопустимост поради ненадлежни твърдения, каквито е необходимо да са изложени съгласно т. 16 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС („допустимостта на специалния отрицателен установителен иск по чл.424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за съществуването на факти, чието установяване би обусловило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес да претендира по исков ред установяване несъществуване на вземането. Преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са „от съществено значение”, обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с доказване на тези факти.“).

В настоящия случай не се твърдят факти, имащи характер на новооткрити по смисъла на чл. 424, ал. 1 ГПК, т.е. такива, които не са могли да бъдат узнати. Нередовността на воденото счетоводство е обстоятелство, което ищците са могли да узнаят преди изтичане на процесуалната възможност за релевирането му в процеса. Необходимостта от специални знания не води до обратен извод, тъй като в полза на страните е установено правото да искат изслушване на вещо лице. Неправилността или непълнотата на неговото заключение пък не са факти, които могат да се релевират по реда на чл. 424 ГК, тъй като решаващият състав е следвало да обсъди заключението съобразно останалите доказателства по делото, а дали това е сторено, е въпрос на преценка, извършвана по пътя на 3 инстанционния, а не на извънистанционния контрол (изключение е разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, в каквато хипотеза не попада настоящият случай).

Идентични съображения биха могли да се изложат и за "новоузнатостта" на фактите, обуславящи погасяване на правата срещу поръчителя съгласно чл. 146, ал. 3 и чл. 147 ГПК, тъй като в уточнителната молба не са посочени други „новоузнати“ факти, различни от нередовното счетоводство.

Не може да бъде новооткрито обстоятелство и нищожността. На първо място, тя не е факт, а правна последица от осъществяване на определени факти, и новоткрит може да бъде само съответният факт, водещ до нея. В случая обаче ищците се позовават на противоречие с добрите нрави, което не би могло да е „новоузнато“, доколкото е въпрос на фактическа и правна преценка за съответствие на клаузата с приетите за важимите в обществото етични правила.

Отделно от горното, искът на търговското дружество в несъстоятелност е недопустим и поради обстоятелството, че отричането на вземания, включени в одобрения от съда списък, се извършва по специално предвидения ред чрез предявяване на иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ в установения в същата разпоредба преклузивен срок, като в случаите, в които вземането е било вече установено със сила на пресъдено нещо, основанието на този иск може да включва само непреклудирани факти. По тази причина предходно образуваното дело на възразилия длъжник е било прекратено, а настоящото (повторно образувано) дело се явява заведено извън предпоставките на чл.

694, ал. 1 ТЗ.

Така мотивиран, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба вх. №

41917/03.05.2023 г., по която е образувано настоящото дело.

Разпореждането може да се обжалва пред Апелативен съд – гр. София в едноседмичен срок от връчване на препис.

Съдия при Софийски градски съд: _______________________ 4