Определение № 3363 от 28.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3363 гр. София, 28.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20258002901537 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Община Пловдив обжалва Решение № 119/16.04.2025 г. по в.т.д. № 696/2023 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено Решение № 260157/02.12.2020 г. по т.д. № 728/2017 г. на ОС-Пловдив за уважаване на предявените от „МИДЕКС“ ООД срещу нея осъдителни искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД.

В жалбата са наведени касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касаторът поддържа, че процесният иск цели да обезщети кредитора за реалната му вреда, съизмерима със стойността, която той би получил при надлежно изпълнение на запора след извършено от съдебния изпълнител разпределение. Заявява, че погрешно въззивният съд не е съобразил наличието на привилегировани преди ищеца взискатели, установимо от заключенията на счетоводните експертизи, и неправилно е приравнил по правни последици иска по чл. 452, ал. 3 ГПК с този по чл. 510, пр. 2 ГПК, допускайки по този начин предявяване от ищеца на чужди (на останалите взискатели) права. Сочи също, че отговорността му не може да бъде ангажирана за плащането в полза на заложния кредитор на длъжника, тъй като това лице се е явило недвусмислено овластено по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр.

1 ЗЗД в резултат от техническа грешка в съобщението на депозитаря до него относно датата на вписване на залога, която касаторът не е бил длъжен да проверява. Допълва, че плащането към депозитаря го освобождава и защото последният е следвало да извърши разпределение в полза на лицата, вписали по-рано запор по реда на ЗОП. Поддържа още, че с плащанията са погасени незапорирани вземания, които не произтичат от посочения в запорното съобщение договор: една част от тях представлява подлежаща на възстановяване гаранция за добро изпълнение, предоставена преди сключване на договора, а друга - възнаграждение за дейности, извършени след изтичане на срока на договора, чието действие не е било надлежно продължено при условията на ЗОП. По исковете за лихва заявява нарушение на материалния закон поради уважаването им при липса на отправена покана. Като основание 1 за допускане на касационно обжалване касаторът посочва очевидната неправилност на решението и поставя въпроси, които според него са решени в противоречие с практиката на ВКС или чиито отговори са значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът „МИДЕКС“ ООД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а разпоредбата на чл. 452, ал. 3 ГПК е ясна и не се нуждае от изправително тълкуване. Поставените въпроси намира за неправни. Излага доводи за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно е допустима.

Производството е образувано по предявени от „МИДЕКС“ ЕООД (сега ООД) срещу Община Пловдив осъдителни искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за следните суми: 154 362,64 лв. – стойност на три плащания по запорирани вземания, извършени в полза на длъжника след налагане на изпълнителен запор, и 46 712,66 лв. – обезщетение за забава, дължимо след извършване на неправомерните плащания до предявяване на исковете. Като помагачи и ответници по обратни искове са конституирани получателите на плащанията – длъжникът „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД и заложният му кредитор Н. Г. Е.

Първоинстанционният съд е приел за доказани следните факти: с арбитражно решение от 2013 г. „ИНЖСТРОЙ“ АД и „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД са осъдени да заплатят солидарно на „МИДЕКС“ ООД 400 416,55 лв. – главница, 21 141,23 лв. и 10 520,28 лв. – обезщетения за забава; за събиране на присъдените вземания е образувано изпълнително дело, в хода на което на 03.06.2013 г. е наложен запор върху вземанията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД от Община Пловдив по договор за ремонт на асфалтови настилки от 26.09.2012 г., сключен по реда на ЗОП; запорът е вписан в ЦРОЗ на 19.06.2013 г.; на 30.04.2014 г. Община Пловдив е платила сумата от 87 310 лв. – възнаграждение по договора за ремонт, като плащането е извършено по банкова сметка на депозитар по ЗОЗ за погасяване на задължение на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД към Н. Г. Е, обезпечено с вписан на 21.12.2013 г. особен залог; на същата дата Общината е заплатила на „ИНЖСТРОЙИНВЕСТ“ АД възнаграждение по горепосочения договор в размер от 32 690,64 лв., а на 08.01.2015 г. му е възстановила гаранцията за добро изпълнение, дадена по договора, в размер от 34 362 лв.; общата стойност на трите плащания не надвишава вземанията на ищеца към датата на извършването им и към момента на устните състезания.

При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че са осъществени материалноправните предпоставки на чл. 452, ал. 3 ГПК (плащане в полза на длъжника или на посочено от него лице след получаване на запорното съобщение) и е уважил исковете за главница, както и тези за лихва, приемайки, че същата се дължи от извършване на плащанията.

Обратният иск срещу длъжника също е уважен, а срещу заложния кредитор – отхвърлен поради неосъществяване на фактическия състав на чл. 56 ЗЗД.

При първото въззивно разглеждане съдът е споделил извода, че 2 процесните плащания са извършени в нарушение на запора, но е приел, че взискателят не е легитимиран да получи в своя полза стойността им, а само да иска от третото задължено лице да плати повторно сумата по сметка на съдебния изпълнител, като така изпълни първоначалното си задължение. В този смисъл е постановено и въззивното решение. Потвърдено е отхвърлянето на обратния иск срещу Е.. Решението по обратния иск срещу длъжника не е обжалвано.

Въззивното решение е обезсилено като постановено по непредявен иск.

При второто въззивно разглеждане производството по обратния иск срещу Е. е прекратено на основание чл. 230, ал. 1 ГПК и е приета допълнителна счетоводна експертиза за установяване актуалния размер на задълженията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД към ищеца, публичните му задължения към държавата и дължимите по изпълнението такси и разноски. С постановеното при условията на 294 ГПК въззивно решение съдът е счел, че за уважаване на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК трябва да се установи наличие на неудовлетворено притезание на ищеца-взискател и плащане от третото задължено по запора лице, извършено не по сметка на съдебния изпълнител. Първия факт (вземането) съдът е намерил за доказан от писмените доказателства (споразумение и анекс, арбитражно решение, удостоверение от съдебния изпълнител) и от заключението на приетата във въззивното производство експертиза. Възражението на въззивника, че при надлежно изпълнение на запора това вземане не би било удовлетворено с процесните суми, тъй като съществуват привилегировани спрямо ищеца кредитори, е прието за ирелевантно с аргумент, че предявилият иска по чл. 452, ал. 3 ГПК взискател няма задължение да предаде на съдебния изпълнител получената в резултат от успешното му провеждане сума (съответно – привилегированите кредитори не биха се удовлетворили от тази сума). По довода за погасяване с процесните плащания на задължения извън обхвата на наложения запор въззивният съд е аргументирал, че щом възнаграждението е за работа, предприета в изпълнение на договора за строителство, дори и след изтичане на срока му, то има своето основание именно в договора, каквото основание има и задължението за връщане на гаранцията за добро изпълнение, установено в чл. 23 от него.

Оплакването на въззивника, че превеждането на сума по сметка на депозитаря по ЗОЗ не съставлява плащане на длъжника по смисъла на чл. 452, ал. 3 ГПК, също е счетено за неоснователно. В тази връзка въззивният съд е приел, че погасяването на задължението на длъжника към заложния му кредитор освобождава третото задължено лице от собственото му задължение към длъжника по съществуващата между тях облигационна връзка и поради това ползва последния. Лихвата също е намерена за дължима, като е споделен доводът, че за изпадане в забава не е необходима покана поради деликтния характер на отговорността на третото задължено лице.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт или от мотивите към него нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила).

В случая касаторът твърди приложение на закон в противоположен 3 смисъл, позовавайки се на извършената от въззивния съд аналогия между разпоредбата на чл. 452, ал. 3 ГПК и чл. 510, изр. 1, пр. 2 ГПК. В мотивите към въззивното решение съдът е аргументирал, че за ищеца по чл. 452, ал. 3 ГПК липсва задължение да предаде събраната въз основа на осъдителното решение сума на съдебния изпълнител, и в този смисъл е приел, че правните последици на иска наподобяват тези на възлагането вместо плащане, за разлика от възлагането за събиране, при което ищецът действа като субституент. Видно е, че сравнението на двата института е направено единствено с цел онагледяване тезата на съда, че от получената по реда на чл. 452, ал. 2 ГПК сума може да се удовлетвори само предявилият иска взискател, който, както ищецът по чл.

510, изр. 1, пр. 2 ГПК, действа от свое име и за своя сметка. Извън тази аргументация обаче въпросът няма никакво, още по-малко обуславящо, значение за настоящото дело. За решаването на спора са важни не идентичността или различието на двата иска, а единствено границите на материалната легитимация на ищеца по чл. 452, ал. 3 ГПК (и в частност зависи ли тя от стойността, с която неговото вземане би се удовлетворило при разпределение на постъпилата в резултат от запора сума).

Отделно от това, в контекста, в който аналогията между двата иска е направена, а именно – за да се обоснове процесуалната легитимация на ищеца да иска осъждане в своя, а не в полза на носителя на материалното право (длъжника), законът не е приложен превратно, тъй като според формираната към момента практика на ВКС и в двата случая взискателят претендира свое, а не чуждо по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК право, както е приел и въззивният съд, заключавайки, че ищецът не дължи да предаде събраната сума на съдебния изпълнител.

Като нарушение на правилата на логиката касаторът сочи едновременното възприемане на две противоречащи си тези: че искът има деликтно основание и че е ирелевантно дали има привилегировани преди ищеца кредитори, чието предпочтително удовлетворяване от запорираното вземане би могло да доведе до липса на вреда за ищеца. В двата извода обаче няма противоречие, което да бъде окачествено като очевидно, каквото би било то например, ако съдът в явно нарушение на чл. 45 ЗЗД отрече изобщо нуждата да се установява вреда. В случая погрешно формираният според касатора извод не е за липса на необходимост от доказване на вреда по принцип (напротив, именно затова съдът е изследвал размера на вземането на ищеца), а за начина, по който „вредата“ трябва да се изчисли – въпрос, който е по-скоро фактологичен, поради което и възможна грешка при отговора му не може да се определи като очевидна.

На следващо място, очевидната неправилност е обоснована с твърдение за превратно приложение на закона относно това кому трябва да е извършено плащането по чл. 452, ал. 3 ГПК и в частност – може ли да е направено на депозитар на заложен кредитор. Тъй като отговорът на този въпрос предполага съобразяване на различни факти (включително относно легитимацията на депозитаря да получи плащане при условията на конкуренция с вече насоченото към същото имущество принудително изпълнение по реда на ГПК съгласно чл. 32а ЗОЗ), то дори даденото от въззивния съд разрешение да се яви неправилно, то тази неправилност не би могла да има очевиден към настоящия момент характер.