Решение № 592 от 23.07.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 592 гр. Бургас, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20252100501094 по описа за 2025 година

По повод постъпилата писмена молба (вх.№ 2301/03.02.2026 г.) от въззиваемата Н. Н. М. от ***, чрез пълномощника й адв.Красимир Русев, допълнена със Становище (вх.№ 3440/17.02.2026 г.), съдът намира следното:

С подадената молба въззиваемата Н. Н. М. е поискала на основание чл.247 ГПК, съдът да постанови „поправка, евентуално на основание чл.248 от ГПК – изменение, на Решение № 12/12.01.2026 г. по в.гр.д.1094/2025 г. на БОС“, в две основни направления:

1.Поправка на частта относно началния момент издръжката на детето Х. Ю. Х., като се замени неправилно посочената дата за начало на издръжката - датата на отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд - 02.10.2024 г., с дата на постановяване на въззивното решение 12.01.2026 г., евентуално – с датата на въззивната жалба - 16.05.2025 г., считано занапред, без обратен ефект за периода; и

2.Поправка на частта относно съдебните разноски, като се премахне осъждането на въззиваемата Н. М. да заплати разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 511.91 евро, оставяйки само дължимата държавна такса в размер на 12.78 евро, с оглед на обстоятелството, че първоинстанционният съд не е разгледал въпроса за разноските и че иск за вината на страната не е предявяван, а разпоредбата на чл.329, ал.2 ГПК не е приложима за небрачни искове, какъвто е искът за предоставяне на родителски права по отношение на по-голямото дете Х..

По отношение искането за поправка на ОФГ в решението, касаеща 1 началния момент на присъждане на издръжката, молбата е с основание чл.247 ГПК, а в частта, касаеща искането за изменение на решението по разноските, молбата е с правно основание чл.248 ГПК.

По искането за поправка на ОФГ в решението, касаеща началния момент на присъждане на издръжката:

В молбата са изложени твърдения, че след като с Решение № 12/12.01.2026 г. съдът е отменил първоинстанционното решение (поправено по реда на чл.247 ГПК с решение рег.№ 1129/19.05.2025 г. по същото дело), в частта му, с която: родителските права по отношение па родения от брака на страните син - Х. Ю. Х. са предоставени на майката Н. М., с последващото от това определяне на местоживеенето на детето Х. в дома на майката, определяне на режим на лични отношения на детето Х. с неговия баща Ю. Х.

Ю.; и осъждане на бащата Ю. Ю. да заплаща издръжка за непълнолетния си син Х. в размер на 400 лв считано от датата на постановяване на решението 22.04.2025 г., до настъпване на законни причини за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за забава върху всяка закъсняла вноска, и вместо това е постановено: предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето Х. на бащата, съотв.определяне на местоживеене на детето при бащата, определяне на режим на лични отношения на детето с неговата майка и осъждане на майката да заплаща месечна издръжка за детето си Х. в размер на 156 евро, неправилно съдът е посочил като начален момент на дължимост на издръжката - считано от датата на подаване на отговор на исковата молба - 02.10.2024 г., а не момента на влизане в сила на решението. Твърди се, че в тази част е налице ОФГ в решението, тъй като съдът не е съобразил постановените от първоинстанционния съд с протоколно определение от 21.03.2025 г. привременни мерки, с което упражняването на родителските права по отношение на двете деца е предоставено на майката и е определена месечна издръжката, дължима от бащата в размер на по 400 лв за детето Х. и 300 лв за детето Ибрахим; както и постановеното от първоинстанционния съд предварително изпълнение по чл.242, ал.1 ГПК на решението, в частта, с която бащата е осъден да заплаща издръжка на децата си. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил, че по първоинстанционното решение е издаден изпълнителен лист, с което е осъществено предварително изпълнение, както и обстоятелството, че в периода на предварителното изпълнение майката е упражнявала родителските права по отношение на детето Х., поради което неправилно съдът е определил началния момент на издръжката, дължима от майката – от подаване на отговора на исковата молба.

В представената от въззивника Ю. в срока на отговор молбастановище, е изразено твърдение за неоснователност на молбата за поправка на ОФГ в решението в частта, касаеща началния момент на присъждане на издръжката. Посочено е на първо място, че не е налице разминаване между волята на съда, изразена в мотивите и в диспозитива на решението, за да е налице допусната ОФГ. На второ място е посочено, че от мотивите на самото решение е видно, че този решаващ извод (досежно началния момент на издръжката) е резултат на приетото от съда, че „от момента на фактическата раздяла на родителите - 26.05.2024г. предшестваща датата на отговора от 02.10.2024 г., детето Х. е останало в дома на баща си и издържано от него“, 2 като са съобразени - на основание чл.235 ал.З ГПК и платените в хода на делото от майката суми за непълнолетния.

Изложени са съображения, че наличието на постановени привременни мерки, на допуснато предварително изпълнение и на издаден на това основание изпълнителен лист, само по себе си не обосновава наличието на ОФГ в решението.

С твърдението, че в случая липсва несъответствие, в смисъла на непълнота, между изразената воля на съда в мотивите на съдебния акт, както и разминаване с постановения диспозитив като волеизявление с изводите на съда в мотивите, се твърди, че молбата в тази й част като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. Допълнено е, че несъгласието на страната с приетото в мотивите на решението не съставлява очевидна фактическа грешка и респективно непълнотата на мотивите не води до непълнота на съдебното решение по смисъла на чл.250 ГПК, когато в диспозитива е формирана воля по цялото искане на страната, и не може да доведе по реда на чл.247 и чл.250 ГПК до изменяне на вече формираната воля на съда.

Съдът намира молбата на въззиваемата за поправка на ОФГ в решението, касаеща началния момент на присъждане на издръжката за допустима (доколкото искането по чл.247 ГПК не е обвързано със срок), но за неоснователна по следните съображения:

Очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК е несъответствие между формираната и решаваща воля, отразена в мотивите на съдебния акт и нейното изразяване в диспозитива му, вкл.пропускът да бъде отразена в диспозитива формираната в мотивите на решението воля на съда.

В настоящия случай, видно от мотивите на постановеното решение – стр.15 от решението, абз.5 отдолу нагоре, съдът е посочил, че счита, че „издръжката за детето Х. следва да се присъди от датата на подаване на писмения отговор от бащата – 02.10.2024 г., тъй като от момента на фактическата раздяла на родителите, детето Х. е останало в дома на бащата и е било издържано от него“. В същия смисъл е и произнасянето на съда в диспозитива на решението (стр.17, абз.2 отгоре надолу).

След като липсва противоречие в изразената воля на съда в мотивите и в диспозитива на решението, както и липсва неотразяване в диспозитива на решението на изразената от съда в мотивите воля, не е налице твърдяната очевидна фактическа грешка в решението и молбата следва да бъде оставена без уважение в тази й част.

По отношение на частта на молбата на въззиваемата, с която е поискано извършване на поправка на ОФГ в решението в частта относно съдебните разноски, като се премахне осъждането на въззиваемата да заплати адвокатско възнаграждение, съдът намира следното:

Посочва се, че с въззивното решение съдът неправилно е осъдил въззиваемата да заплати на въззивника Ю. Х. Ю. съдебни разноски в размер на общо 525,64 евро (1000 дв. за адвокатско възнаграждение и 25 лв. за държавна такса), като се е позовал на чл.329, ал.2 ГПК вр.чл.78 ГПК. Твърди се, че от съдебната практика и от първоинстанционното решение следва, че първоинстанционният съд не се е произнасял по отговорността за разноските 3 на страните, като е аргументирал, че няма отправяно искане за вина. Твърди се, че въззивиият съд не може едностранно да присъди разноски на въззивника, когато той не е искал, твърдял или доказал недобросъвестност на ищцата, за да претендира разноски. Посочва се, че цитираната от въззивния съд разпоредба на чл.329, ал.2 ГПК е неприложима, тъй като тя визира брачен иск за развод, като разпоредбата е приложима само при отхвърлен иск за развод, където разноските се определят спрямо вината на страните и съобразно чл.78 и 78а ГПК. Твърди се, че в случая е разгледан небрачният иск за родителски права по отношение на детето Х., който не попада в обхвата на чл.329, ал.2 ГПК, поради което разпоредбата е неприложима, тъй като не е налице отхвърлен иск за развод, а се решава въпрос за родителски права и издръжка.

С така изложените оплаквания и съображения се твърди, че постановяването на дължимост на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. (511.91 евро) от въззиваемата, представлява явна фактическа и правна грешка, тъй като, въззивният съд не може да уважи иск на Ю., който не е доказал вината на противната страна, както и поради това, че предмет на въззивното производство не е брачен за развод, а небрачен иск за предоставянето упражняването на родителските права по отношение на поголямото дете.

По повод на тази част от молбата на въззиваемата, въззивникът Ю. Х.

Ю. е изразил становище за неоснователност както на искането за поправка на ОФГ по чл.247 ГПК и относно разноските, така и на евентуалното искане за изменение на решението на основание чл.248 ГПК в същата част.

Посочено е, че в решението си по отношение на разноските въззивният съд изрично се е позовал на нормите на чл.329, ал.2 ГПК, вр.чл.78 ГПК, и диспозитивът му съответства на изразената в мотивите воля, поради което не е налице допусната ОФГ, която да подлежи на поправка по реда на чл.247 ГПК.

Посочено е, че видно от първоинстанционното решение, необжалвано в частта относно вината, БРС е допуснал развода и прекратил брака „по вина на съпругата“, като в тази част решението е влязло в сила.

Твърди се, че в производството по чл.248 от ГПК, съдът разполага с правомощието да измени или допълни постановеното решение или определение в частта му за разноските, но само когато при направено искане е допуснал грешка или пропуск да ги присъди, т.е.касае се за грешка или пропуск на съда, каквато в случая липсва.

На първо място, с оглед изложените в молбата оплаквания, съдът намира, че независимо от заявеното искане за поправка на ОФГ в решението в частта на разноските, изложените в молбата твърдения не сочат на хипотезата на чл.247 ГПК – не се твърди, съдът да е приел в мотивите дължимост на разноски, които да е пропуснал да присъди в диспозитива на решението, нито се твърди, че приетите в мотивите разноски се различават от присъдените с диспозитива.

Изложените от въззиваемата оплаквания сочат на твърдения за неправилност на изводите на съда по отношение на разноските, съотв.на искане за изменение на решението в тази част.

4

Съдът намира, че не е налице основание за изменение на решението в частта на разноските, като продължава да счита, че съгласно чл.329, ал.2, изр.второ ГПК, предвид постановения във въззивното производство резултат, въззиваемата дължи сторените от въззивника съдебни разноски за въззивното производство. Следва да се посочи, че в случая се касае за разгледани във въззивното производство небрачни искове (за предоставяне на родителски права и издръжка на ненавършило пълнолетие дете), поради което съдът намира, че за въззивното производство разноските за тези небрачни искове следва да се присъдят съразмерно на уважената или отхвърлената част от исковете, съгласно чл.78 от ГПК.

В връзка с наведените с допълнителното Становище от въззиваемата твърдения за допусната от първоинстанционния съд ОФГ в решението му по отношение на вината за прекратяване на брака и за задължението на въззивния съд да следи служебно за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне на съда свръхпетитум (по непредявено искане) следва да се посочи, че поради обжалването на първоинстанционното решение само от ответника Ю., и само в частта, с която родителските права по отношение на детето Х. Ю. Х. са предоставени на майката, местоживеенето на детето е постановено в нейния дом, и бащата е осъден да заплаща месечна издръжка за това дете, спорът е бил висящ пред въззивната инстанция само в тази му част, а в останалата си част (вкл.с която е прекратен бракът на страните по вина на съпругата) решението е влязло в сила. Проверката на въззивния съд по чл.269 ГПК е за валидност на първоинстанционното решение изцяло, а проверката за допустимост на решението е само в обжалваната му част, т.е.в частта на произнасяне по вината в случая въззивният съд не дължи проверка за допустимост на първоинстанционното решение.