Решение № 116 от 09.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. Пловдив, 09.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330103630 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от М. Д. Д., чрез адв. Б. срещу „Асессо Кредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл.

55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в размер от 128 лева, платена от ищцата в полза на ответното дружество по недействителния Договор за паричен заем № 18027626 от 13.09.2023г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /27.02.2024 г./ до окончателното й изплащане (горепосочената сума е отразена съобразно заявеното от ищеца увеличение в размера на исковата претенция, сторено в открито съдебно заседание, проведено на 19.12.2024г.- л. 49 гръб от делото ).

Ищцата поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № 18027626 от 13.09.2023г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца финансов ресурс в размер от 300 лв., който следвало да бъде върнат ведно с определените в договора акцесорни вземания на 4 месечни вноски до 15.01.2024г. В договора било предвидено и че ищцата като длъжник следва в еднодневен срок от подписване на договора да предостави в полза на кредитора обезпечение от физическо лице- поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение на посоченото задължение в срок, ищцата следвало да заплати на кредитора като неустойка сума в размер от 105, 80 лева, която била разсрочена в приложения към договора за кредит погасителен план. Изтъква, че процесният договор за кредит е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката е с характер на скрито възнаграждение за кредитора. Сочи се и че непосочването на действителния размер на ГПР води до недействителност на целия договора за кредит.

1

Ищцата изтъква, че е заплатила всички дължими по договора за кредит суми. Предвид недействителността на договора за кредит и на основание чл. 23 ЗПК, то всички платени суми над стойността на главницата следва да й бъдат възстановени от ответника. Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Адессо Кредит България” ЕООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Ответникът изтъква и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР.

Изтъква се и че ГПР по договора не превишава разписания в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит.

Поддържа се, че дори и да се приеме, че ответникът не формира правилно ГПР по договора, то това не води до цялостна недействителност на договора за кредит, а до частична такава. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Адессо Кредит България” ЕООД и М. Д. Д. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № 18027626 от 13.09.2023г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 300 лв. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 35,00%, годишният процент на разходите е 41, 22 %, а задължението следва да се погаси на четири месечни вноски до 15.01.2024г. Съобразно чл. 2, т. 10 от договора, потребителят е поел задължение да обезпечи вземанията чрез издаването на запис на заповед в полза на кредитора. Допълнително, съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в деня на сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора обезпечение, а именно: 1) две физически лица- поръчители, които следва да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния им доход да е в размер над 1000лв.; безсрочен трудов договор; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат- кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от 401 „Редовен“ или 2 ) банкова гаранция с бенефициер – заемодателят за сумата по чл. 2, т. 7 от Договора (322, 20 лв.), със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 4, ал. 2 от Договора, в тежест на потребителя е да заплати на кредитора неустойка в размер от 105, 80 лева, която кредиторът е разсрочил в погасителния план по към Договора, като към всяка анюитетна вноска се добавя сумата от 26, 45 лв. От страна на ответника, в отговора на исковата молба се признава изрично и че при формиране на ГПР по кредитното правоотношение, не е включено 2 вземането за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора за кредит (това обстоятелство е отделено като безспорно с доклада по делото).

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Д. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за кредит.

От приетата по делото съдебно счетоводна експертиза (л. 47- 48) се установява, че общо заплатената от ищцата сума по процесния договор за кредит възлиза на 428 лв.

Съдът кредитира в цялост заключението по изготвената съдебно счетоводна експертиза като счита същото за обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Адессо Кредит България” ЕООД като заемодател и М. Д. Д. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя в деня на подписване на договора за кредит да осигури две физически лицапоръчители, които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания или банкова гаранция в размер от 322, 20 лв. (сумата съобразно чл. 2, т. 7 от договора за кредит). При неизпълнение се дължи отразената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка в размер на 105, 80 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (300 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 322, 20 лв. (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) и то в деня на подписване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (както вече бе посочено обстоятелството, че 3

„неустойката“ не е включена в ГПР по договора е обстоятелство, което се потвърждава и от самия кредитор- ответник в отговора на исковата молба- л. 22 от делото).

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора ( съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 22 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на ГПР.