Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1204 от 10.05.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 789/2023
Вид
Определение № 1204
Подписан
10.05.2024
В сила
10.05.2024
Състав
Евгений Стайков, Десислава Добрева, Ирина Петрова

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1204 гр. София, 10.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Ирина Петрова

Десислава Добрева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20238002900789 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АЦМ“ ЕООД срещу въззивно решение № 10/09.01.2023 г., постановено по в. т. д. № 544/2022 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 260059/14.07.2022 г. по т. д. № 1062/2019 г. на Окръжен съд Варна за отхвърляне на предявения от касатора срещу „САНО И ПИ СИ“ ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 694 ТЗ за установяване, че приетото вземане към „САНО И ПИ СИ“ ЕООД /н./ в размер на 100 693, 07 лв. е с поредност по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ и следва да бъде удовлетворено съразмерно с вземането на „Търговска банка Д“ АД от сумите, постъпили вследствие осребряване на имоти, представляващи обезпечение на вземането на банката по договор за кредит № 1712.1113/14.12.2013 г.

„АЦМ“ ЕООД обжалва въззивното решение с доводи за неговата незаконосъобразност поради наличие на трите основания, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК. В касационна жалба заявява становище, че не оспорва установените от въззивната инстанция факти, а тяхната правна интерпретация. Изразява несъгласие с мотивите на въззивната инстанция, че дружеството би се удовлетворило едва след удовлетворяване на ипотекарния кредитор „Търговска банка Д“ АД. Според него те не намират опора в закона и в правната теория. Поддържа тезата си, че първоначалният и суброгиралият се кредитор трябва да бъдат удовлетворени съразмерно на вземанията си.

Този извод според него следва от смисъла на закона – чл. 155 ЗЗД и постановеното в решение № 61/2012 г. по търг. д. № 678/2011 г. на ВКС. Към вземането на суброгиралия се кредитор принадлежат всички акцесорни права, от които се е ползвал и кредиторът, за чието вземане се е осъществила суброгацията, и този принцип не се променя от обстоятелството, че вземането 1 на първоначалния кредитор не е изцяло погасено, т. е. и двамата кредитори имат вземания от главния длъжник. С приетото от въззивния съд разрешение се нарушава принципа на равнопоставеност и правна сигурност. Доводи в подкрепа на своето становище касаторът извежда и от правилото с изключителен характер на чл. 410, ал. 4 КЗ, както и на предхождащия го преди неговата отмяна чл. 402, ал. 4 ТЗ /отм./, съгласно които суброгиралият се застраховател се удовлетворява от имуществото на причинителя на вредата след застрахования. По аргумент на противното в останалите случаи правилото следва да бъде, че удовлетворяването трябва да е съразмерно.

Касаторът се позовава и на отменения чл. 159, ал. 2 ЗЗД/1892 г. Счита, че в новия ЗЗД това правило не е възпроизведено, но тъй като то не е заменено с друго, следва да се приеме, че е налице безспорност в приложението на принципа за съразмерността.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1.„В случаите по чл. 155 ЗЗД, когато трети лица погасят частично вземането на първоначалния кредитор и встъпят в правата му до размера на платеното от тях /т.н. частична суброгация/ как следва да се удовлетворяват първоначалният и суброгиралият се кредитор от имуществото на главния длъжник, когато то е недостатъчно за пълно погасяване на вземанията им – първоначалният и суброгиралият се кредитор следва да бъдат удовлетворявани съразмерно на вземанията си, или суброгиралият се кредитор следва да бъде удовлетворен след погасяване на вземането на първоначалния кредитор?“

2.„В хипотезата по първия поставен въпрос какъв е редът на удовлетворяване на първоначалния и суброгиралия се кредитор, когато имуществото на длъжника е ипотекирано или заложено в полза на първоначалния кредитор?“

3.„Прилагат ли се разрешенията по поставените два въпроса и в производството по несъстоятелност при определяне на поредността на вземанията на първоначалния и суброгиралия се кредитор по чл. 722, ал. 1, т.

1 ТЗ?“

Жалбоподателят твърди, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 61/16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011 г. В евентуалност навежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на практика по смисъла на чл. 290 ГПК и наличие на противоречива практика на първоинстанционните и въззивни съдилища.

4. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“ По този въпрос се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС.

2

При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се уважи в цялост предявеният от касатора иск с присъждане на разноски.

От ответника по касация „САНО И ПИ СИ“ ЕООД /н./ и неговия синдик не са постъпили отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявен в хипотезата на чл.

694, ал. 2, т. 1 ТЗ иск на „АЦМ” ЕООД срещу „САНО И ПИ СИ” ЕООД /н./ за установяване, че вземането му в размер на 100 693,07 лева, предявено и прието в производството по несъстоятелност с поредност по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, следва да бъде удовлетворено съразмерно с вземането на кредитора „Търговска банка Д” АД от сумите, постъпили при осребряване на имоти, представляващи обезпечение по договор за кредит № 1712.1113/14.12.2013 година. Между страните не е налице спор по основните факти. Същите са и надлежно установени в процеса:

С нотариален акт № 57/17.12.2013г., том ІІ, рег. №4104, дело №222/2013г. трети за кредитното правоотношение по договор №

1712.1113/14.12.2013г. лица - Боян Караджов и Цветелина Караджова, са предоставили обезпечение, учредявайки ипотека върху собствени недвижими имоти, сред които и апартамент № 1, с идентификатор ***, находящ се в жилищна сграда в гр. Варна, ул. „Ген.

Колев” № 102, ведно с прилежащото му избено помещение и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.

С нотариален акт за покупко-продажба № 78/06.08.2015 г., том І, рег. № 2902, дело № 61/2015 г. ищецът „АЦМ” ЕООД е придобил правото на собственост върху ипотекирания апартамент.

Поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит кредиторът „Търговска банка Д” АД е пристъпил към принудително изпълнение въз основа на издаден му срещу длъжника „САНО И ПИ СИ” ЕООД по реда на чл. 418, във вр. с чл.417, т. 2 ГПК изпълнителен лист. След проведена в хода на образувано изпълнително дело № 20168070400557 публична продан с постановление за възлагане от 09.03.2018г. апартаментът е бил възложен на ищеца за сумата 105 101 лева. Сочената сума е била разпределена в полза на взискателя кредитор „Търговска банка Д” АД

С решение № 763/20.11.2017г. по т. д. № 1282/2016 г. на Варненски окръжен съд е било открито производство по несъстоятелност на 3 длъжника „САНО И ПИ СИ” ЕООД и с решение № 401/23.05.2018 г. дружеството е било обявено в несъстоятелност.

С молба вх. №12831/24.04.2019г. ищецът „АЦМ” ЕООД е предявил вземането си срещу несъстоятелния ответник в размер на 105 101 лева и по възражение, подадено в срока по чл. 690 ТЗ, с определение № 2217/14.06.2019 г. съдът по несъстоятелността е допуснал включването му в списъка на приетите вземания с ред за удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ и след удовлетворяване на кредитора „Търговска банка Д” АД, евентуално - в реда по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

Исковата молба, обективираща претенция с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, е подадена в преклузивния срок по чл. 694, ал. 6 ТЗ.

Спорът, пренесен във въззивното производство, съдът е възприел за изцяло правен. Той се свежда до определяне съдържанието и последиците от настъпилата по силата на чл. 155 ЗЗД частична суброгация. Съставът на Апелативен съд Варна е посочил в мотивите на решението си, че дадената в чл. 149 - чл. 155 ЗЗД уредба на ипотечното правоотношение отговоря на въведения с чл. 133 ЗЗД критерий наличие на „законни основания за предпочитане”, който изключва общото правило за обезпеченост и равни права на удовлетворяване на кредиторите. Определяйки обективните и субективни измерения на уредената в чл. 155 ЗЗД суброгация, която запазва привилегията на ипотекарния кредитор, въззивният съд е приел, че правото на суброгация не подлежи на разширително тълкуване, което да води до отпадане на възникналата за обезпечения кредитор привилегия по силата на учредените за обезпечаване на дълга други ипотеки и залози. Тяхното ограничаване въз основа на чл. 155 ЗЗД би било прилагане на закона противно на неговия смисъл и би обезсмислило, като изложи на риск, правата на обезпечения с ипотека и залог кредитор от това да бъде принуден да търпи съразмерно, наред със суброгиращото по чл. 155 ЗЗД трето лице, удовлетворяване на вземането си от вече предоставените му обезпечения.

Според решаващия състав такова тълкуване противоречи на принципа за правна сигурност, чиято цел е обезпечените кредитори да планират и контролират степента на риска, който поемат според стойността на обезпеченията, при които предоставят в заем своите ресурси. От друга страна, от икономическа и правна страна липсва разумно основание правното положение на лицето, което се е съгласило с риска при придобиването на ипотекирания за чуждо задължение имот да претърпи принудително изпълнение върху този имот, да бъде компенсирано чрез “споделяне” на ипотечните и заложни права на кредитора. В заключение въззивният съд е посочил, че суброгацията не води до конкуренция в правата на обезпечения със залог и други ипотеки кредитор, докато не бъде удовлетворено неговото вземане. Това положение не се променя от факта, че обезпеченото вземане на ипотекарния кредитор подлежи да удовлетворяване в производство по несъстоятелност. Нормата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ не дава основание за съразмерно удовлетворяване на суброгиралото се по чл. 155 ЗЗД лице за сметка на другите залози и ипотеки, които обезпечават вземането на частично удовлетворения кредитор.

4

Не са налице основания за допускане на въззивното решение до факултативен касационен контрол.

Първите три въпроса отговарят на общия селективен критерий, регламентиран от чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд. По отношение на тях обаче не се явяват изпълнени релевираните допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В соченото от касатора решение № 61/16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011 г. на ВКС е разрешен спор с предмет, различен от този по в. т. д. № 544/2022 г. на Апелативен съд Варна, а именно иск по чл. 56 ЗЗД за връщане на платено от трето лице поради грешка, предявен срещу удовлетворения кредитор. Ищецът в това производство е бил ипотекарен длъжник, който е обезпечил вземане на банка кредитор към длъжник по договор за кредит.

Извършеното от него плащане в рамките на изпълнителното производство е било преценено от решаващия съдебен състав като плащане при наличие на правен интерес, а не поради грешка и предявеният иск е бил отхвърлен.