Решение № 3558 от 13.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3558 гр. Пловдив, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330115174 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. П. С., чрез пълномощник – адв. Д. П., против „Креди Йес” ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между страните, поради противоречие с добрите нрави и не спазване на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на *** г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който ищцата получила сумата от 1900 лева, която следвало да върне на 13 месечни вноски заедно с неустойка в размер на 2424,48 лева, като общо дължимата сума възлизала на 4801,27 лева. Сочи се, че неустойката е нищожна поради противоречие на добрите нрави и неравноправност, доколкото водела до нееквивалентност на насрещните престации и несправедливо облагодетелстване на едната страна.

Посочената клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора да извърши предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния, като води до увеличаване размера на задълженията. Уговорената неустойка излизала извън присъщите й функции, като представлявала скрита печалба за кредитора и оскъпявала кредита. На следващо място се поддържа, че чрез клаузата за заплащане на неустойка се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото не била включена като разход в ГПР. По този начин посочения в договора размер на ГПР не 1 отговарял на действително приложения такъв. Изложеното съставлявало нарушение на императивните изисквания на ЗПК. По наведените доводи се моли за уважаване на предявените искови претенции и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Креди Йес“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Посочва се, че потребителят предварително се е запознал с Общите условия, а в договора ясно били посочени възможните варианти за обезпечение и дължимата неустойка, като с полагането на подписа си потребителят се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. Признава се наличието на сключен между страните договор за заем, по който са направени плащания в размер на 1548,92 евро, за което е представена справка за разпределение на постъпилите суми. Изложени са съображения за неоснователност на твърденията за нищожност на неустойката. Твърди се, че неустойката по чл. 8 от договора не е включена в размера на ГПР с оглед забраната на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Поддържа се, че клаузата за предоставяне на обезпечение е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Претендира се, че уговорката за заплащане на неустойката е в съответствие с принципа, регламентиран в чл. 9 ЗЗД за свобода на договаряне.

Наред с това се изтъква, че ищецът имал право на отказ от сключване на договора, в случай, че не може да предостави уговорените обезпечения.

Според ответното дружество уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави. По наведените доводи се моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № * * * от *** г., сключен между „Креди Йес“ ООД и А. П. С., по силата на който на ищцата е предоставена сумата в размер на 1900 лева за срок от 13 месеца с погасителна вноска в размер на 182,45 лева, при уговорен ГПР в размер на 48,067 % и месечен лихвен процент в размер на 3,330 %. Общият размер на дължимата сума възлиза на 2371,78 лева.

Съобразно чл. 6 от договора страните постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящи на изискванията, уредени в общите условия, както и още едно обезпечение по избор на заемателя измежду: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено, че ако в тридневен срок от сключването му заемателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение дължи неустойка в размер на 1775,22 лева, платима разсрочено заедно с погасителните вноски.

2

От справка за извършени плащания по процесния договор, обективирана в отговора на исковата молба, се установява, че ищцата е извършила плащания в общ размер на 1547,92 евро, разпределени по следния начин: 223,56 евро – лихва, 627,46 евро – главница, 692,24 евро – неустойка и 5,65 евро – наказателна лихва.

С доклада по делото, обективиран в определение № 5132/27.04.2026 г., е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че при формиране на приложимия по договора ГПР не е включено вземането за неустойка при непредоставяне на обезпечение по договора.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 8 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на заемателя на обезпечение в полза на заемодателя, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1775,22 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест на заемателя, в тридневен срок от сключване на договора да осигури обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на 3 обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две обезпечения под формата на физическо лице - гарант, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него и ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Освен това очакването е длъжникът по договора за заем да изпълни това задължение в тридневен срок от подписване на договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от потребителя, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, за което се съдържа изрично признание в подадения по делото отговор на исковата молба. При това положение очевиден е стремежът му по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното следва, че е необходимо в 4

ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48,067 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. При това положение след като неустойката е в размер от 1775,22 лева и не е включена при формиране на ГПР, то с включването й ГПР би нараснал значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. На практика, клаузата на чл. 8 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора ). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника.

Разпечатката съдържа 24 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f376c7cd-54e1-4546-a38a-a864d7ffcadf