Решение № 671 от 07.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 671 гр. София, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100502391 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20189734 от 24.09.2021 г. по гр.д. № 50470/2017 г.

Софийски районен съд, 72 състав признал за установено по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ, че П. И. Б., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 1 053.16 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. и изравнителната сметка за предходния период, отразена във фактура № ********** от 31.07.2014 г., ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до изплащане на вземането, присъдено със заповед от 19.04.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 22700/2017 г. на СРС, като отхвърлил иска за главница за разликата над 1 053.16 лв. до претендираните 1 084.32 лв., както и изцяло иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за признаване дължимостта на вземането за лихва за забава в размер на 226.43 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 30.03.2017 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 541.33 лв. - разноски в исковото производство, и сумата 61.24 лв. - разноски в заповедното производство.

1

Решението е постановено при участието на „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца, и при участието на Д.

Г. Б. и Г. А. Б., като трети лица помагачи на страната на ответницата.

Срещу решението са подадени въззивна жалба вх. №

25152715/18.10.2021 г. от ответницата П. И. Б. и въззивна жалба вх. № 25171280/01.12.2021 г. от третото лице помагач на ответницата - Д. Г. Б..

Ответницата П. И. Б. обжалва решението в частта, с която искът за главница за топлинна енергия е уважен, с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. С депозирания в срок отговор на исковата молба релевирала възражение за недопустимост на иска, тъй като не била налице процесуална легитимация на страните по делото. Не била потребител на топлинна енергия по смисъла на закона, тъй като не ползвала процесния имот и нямала достъп до него. Единствен обитател и ползвател бил синът й Д.

Г. Б., който се явявал потребител на топлинна енергия и бил отговорен за нейното заплащане. Отделно в исковата молба се сочело, че задължението е на трето лице – Р.Й.Ц., от което било очевидно, че вземането се претендира от друго лице и за ищеца не е налице интерес от предявения срещу П. Б. иск.

Исковата молба била нередовна, тъй като в нея нямало изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. С отговора оспорила и представените доказателства към исковата молба, както и релевирала възражение във връзка с количеството доставена топлинна енергия. Като възпроизвежда в жалбата отговора си по чл. 131 ГПК, въззивницата поддържа, че най-общо е оспорила наличие на облигационно отношение с ищеца, че ищецът е доказал доставянето на топлинна енергия, както и наличието на валидно сключен договор за възлагане на дялово разпределение.

В първоинстанционното решение нямало мотиви във връзка с тези възражения, с което били нарушени процесуалните права на ответницата. Не било ясно въз основа на кои доказателства съдът приел, че ответницата е потребител на тплинна енергия за процесния период, след като посоченият в мотивите договор от 17.07.1999 г. бил надлежно оспорен, оспорен бил подписът на дарителя, но в нарушение на съдопроизводствените правила СРС не допуснал поисканата СГЕ. Това сочело на наличието на предубеденост и липсата на безпристрастност на съдебния състав. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това да 2 постанови друго, с което да отхвърли изцяло иска.

Третото лице помагач на ответницата - Д. Г. Б., обжалва решението в същата част (видно от посоченото в титулната част на жалбата), при твърдения решението да е нищожно, евентуално – недопустимо, евентуално – неправилно в обжалваната част. Решението било постановено от незаконен състав на съда, по недопустим иск и извън предмета на делото, в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно приел, че по делото е доказано наличие на валидно облигационно правоотношение между ищеца и ответницата, който извод основал на договора за дарение на имота, чиято истинност била оспорена от въззивника при твърдение, че не бил упълномощавал адв. М.Р.К. да го представлява. Оспорени били и останалите документи, приложени към исковата молба, като поискал откриване на производства по реда на чл. 193 ГПК и задължаване на ищеца да представи оригинали на основание чл. 183 ГПК. Районният съд не се произнесъл по всяко от направените възражения и искания, с което допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като ограничавал правото на защита. Липсата на произнасяне по тези въпроси, както и липсата на мотиви означавало, че съдебният състав, постановил решението, не прилага закона еднакво спрямо всички, с което явно бил нарушен принципът за равенство на страните по чл. 9 НПК. Именно неравното третиране на страните било основание да се счита, че този съдебен състав е предубеден и не е безпристрастен, т.е. е незаконен. Отделно от това, нарушени били и разпоредбите на чл. 145 – 146 ГПК, тъй като съдът не указал на страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях, не ги приканил към спогодба и не посочил нейните последици, както и не разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.

Решението било и недопустимо, тъй като съдът приел за разглеждане и се произнесъл по един недопустим иск. Доводите за недопустимост били наведени в отговора на исковата молба. Освен това въззивникът оспорил истинността на две пълномощни, поради което исковата молба била подписана от лице без представителна власт, т.е. искът бил недопустим.

Съдът не се произнесъл по тези възражения и не възложил на ищеца да докаже представителство по делото, следователно решението било постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати 3 съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Освен това с молба от 22.06.2020 г. въззивникът направил възражение за погасителна давност, по което нямало произнасяне в мотивите на решението, което било още едно доказателство, че този съдебен състав не е обективен и безпристрастен.

Поради това моли съда да прогласи нищожността, евентуално – да обезсили или да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД с отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбите и моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Третото лице помагач на ищеца - „ТЕХЕМ СЪРВИСИС” ЕООД, не взема становище по жалбите.

Третото лице помагач на ответницата - Г. А. Б., не взема становище по жалбите.

Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК (доколкото връчването на решението на третото лице помагач Д. Б. по реда на чл. 41, ал. 2 ГПК е нередовно) и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността им.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част, а доводите на въззивниците в тази връзка са неоснователни.

Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика и теория се приема че е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, неподписано поради отказ, при неспазване на писмената 4 форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването. Във всички случаи нищожността на съдебното решение се свързва с липса на надлежно волеизявление на съдебния състав. В случая е налице такова надлежно изявление на съдебния състав, постановил атакуваното решение – последното е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е подписано, а волята на съда е ясна и разбираема.

Неоснователен е доводът в жалбата на третото лице помагач за нищожност на решението като постановено от незаконен състав. Както въззивният съд е посочил в определението си по чл. 267 ГПК, районният съд се е произнесъл по заявените оспорвания от третото лице помагач (ответницата не е уточнила оспорванията си съобразно дадените й указания), а необсъждане на възражения на страните в мотивите на съдебното решение съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, което ще е съществено само ако това се е отразило на законосъобразността на акта.

Доколкото се твърди предубеденост и липса на безпристрастност на състава на СРС, постановил атакуваното решение, страните са разполагали с възможността да искат отвод на съдията, което не е направено, а и не се излагат никакви конкретни основания от рода на посочените в чл. 22, ал. 1 ГПК. Следва да се посочи и че дори да е постановен акт от съдебен състав, за който е имало основание за отвод, това не прави състава незаконен, съответно такъв акт не е нищожен, нито е недопустим, а може да бъде евентуално неправилен.

Неоснователни са и доводите на въззивниците за недопустимост на решението в обжалваната част като постановено по недопустим иск, по нередовна искова молба и при липса на правен интерес. Пасивната процесуалноправна легитимация следва от твърденията на ищеца в исковата молба, а дали тези твърдения отговарят на обективната действителност е въпрос по основателността, не по допустимостта на иска. В случая в исковата молба ищецът твърди, че ответницата П. Б. е потребител на топлинна енергия за битови нужди за процесния топлоснабден имот, а дали това е така е въпрос по основателността, не по допустимостта на претенцията. В исковата молба са изложени обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК – твърди се наличие на облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди при общи условия и неизпълнение на 5 задължението на ответницата за плащане цената на доставената й топлинна енергия, като е индивидуализиран имотът, в който е доставяна и периода, за който се дължи цената. В титулната част и в петитума на исковата молба ясно и точно е индивидуализиран ответникът (а и в обстоятелствената част пет пъти е посочена П. Б.), а допуснатата техническа грешка на стр. 2 от исковата молба не е от естество да внесе съмнение кое е пасивно процесуалноправно легитимираното лице, респ. да се приеме че е налице нередовност на исковата молба или че липсва правен интерес от иска.

Що се отнася до поддържаното в жалбата на третото лице помагач Д. Б., че искът бил недопустим, тъй като исковата молба била подписана от лице без представителна власт предвид оспорването на представените от ищеца две пълномощни, както е посочил въззивният съд в определението си по чл.

267 ГПК, по тези искания районният съд се е произнесъл в открито съдебно заседание на 07.10.2020 г. и правилно е приел, че Д. Б. не е легитимиран да оспорва представителната власт на ищеца (аргумент за това са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д.