Определение № 2775 от 01.10.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2775 гр. Бургас, 01.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселка Г. Узунова

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20262100501687 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 вр. с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК.

По делото е постъпила частна жалба от ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД с ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Младост 4“, ул.

„Бизнес Парк София“ № 1, против определение № 3996 о т 13.08.2026г. по гр.д. № 1385/2026г. по описа на РС- Бургас, с което е оставена без уважение молбата му с вх. № 32755/11.08.2025г. за изменение на постановеното по същото дело решение № 1765/15.07.2026г., в частта за разноските.

В частната жалба се изразява недоволство от обжалваното определение по чл.

248 от ГПК, с мотив, че същото е неправилно, тъй като не е съобразено с фактическите обстоятелства по делото. Счита, че са налице хипотезата по чл. 78, ал. 2 от ГПК, по съображения, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, поради което претендира разноските да останат в тежест на ищеца.

Излага, че искът е признат от ответника за основателен с искане за произнасяне по реда на чл. 237 от ГПК, като същевременно чрез процесуалното си поведение ответникът е показал, че се е дезинтересирал от действия за принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането. Цитира посочена в жалбата съдебна практика.

Заявява,че не е оспорил изрично допустимостта на иска, а само е посочил, че има регулаторното задължение по чл. 10 от Наредба 22 от 16.07.2009г. за ЦКР на БНБ да подава информация за кредита, без да е предвидено да се подава инфомация за погасени по давност вземания, а само отчитане на дължимите суми след плащане.

Посочва, че в случая понасянето на разноски би било равносилно на това кредитора да търпи вреди за действия и поведение, за което не предприема действия по процесуална принуда, независимо, че има пасивно поведение и не оспорва погасяване 1 на вземането. По подробно изложените и доразвити в жалбата съображения се иска отмяна на обжалваното определение по чл. 248 от ГПК и постановяване на ново, с което направените от ищеца разноски да се оставят в негова тежест съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК, а при условията на евентуалност се иска намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В дадения едноседмичен срок по чл. 276, ал. 1 от ГПК Г. Б. Г., чрез процесуалния си представител адв. Мария Димитрова- БАК е депозирал писмен отговор, с който е изложил становище за неоснователността на жалбата с искане за оставянето й без уважение, позовавайки се на цитирана съдебна практика. Посочил е, че правилно районният съд е съобразил,че в случая не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, тъй като ответникът не е направил еднозначно и безусловно признание на иска, а е повдигнал спор за неговата допустимост, както и, че с извънпроцесуалното си поведение е показал, че поддържа претенцията си към ищеца, като го е приканил да сключи споразумение за разсрочване на дълга и не се е дезинтересирал от събиране на вземането, което е обективирал в изпратено до ищеца писмо. По така наведените и подробно доразвити в писмения отговор съображения се иска потвърждаване от обжалваното определение на БРС.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид исканията и доводите на страните, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275 от ГПК, подадена е от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

От фактическа страна по делото е установено следното:

Районният съд е бил сезиран с предявен от ищеца от Г. Б. Г. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът няма задължение към ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, произтичащо от договор за издаване на национална кредитна карта „Райкарт“ от 29.08.2006 г., сключен с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, в размер на 2014,83 евро, включващи главница, лихви и такси, което вземане е цедирано от първоначалния кредитор на ответното дружество

В исковата молба се твърди, че през 2024 г. по повод сключване на договор за лизинг за закупуване на лек автомобил ищецът узнал, че в Централния кредитен регистър, воден в БНБ, ответникът „ЕОД МАТРИКС“ ЕООД е подал информация свои вземания към него. Заявил е, че е поискал от ответника писмено да му бъде предоставена допълнителна информация за произхода на това задължение, по повод на което е получил отговор изх. № 01118/20.05.2024 г., с който „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД го е уведомило, че задължението произтича от договор за издаване на национална кредитна карта „Райкарт“ от 29.08.2006 г., сключен с „Райфайзенбанк (България)“ 2

ЕАД, което било цедирано на на 25.04.2012 г. съгласно договор за цесия, с отбелязване, че към 17.05.2024 г. непогасеният остатък от задължението е в размер на 3940.67 лв., включващи главница, лихви и такси с равностойност в евро от 2014.83. Ищецът твърди, че до момента не е уведомяван от първоначалния кредитор „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД за това, че е прехвърлил вземането си в полза на трето лице, поради което счита, че ако действително е извършена цесията, не поражда действие спрямо него. По отношение на самото вземане възразява, че то е погасено по давност, с мотив, че договорът за кредитна карта е прекратен с изтичането на срока му, след което нито първоначалния кредитор, нито ответника са предприемали действия за прекъсване на погасителната давност. По тези съображения ищецът обосновава правния си интерес да установи спрямо ответното дружество, че претендираното вземане не се дължи.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор на исковата молба, в който е изложило становище за недопустимост на предявената искова претенция, поради възражения за липса на правен интерес. Посочило е, че в случай, че съдът приеме иска за допустим, то изрично признава същия като основателен. Предвид това моли съда да не присъжда разноски в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, с мотив, че ответникът не е дал повод за завеждане на иска. При условията на евентуалност, в случай, че иска бъде уважен е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК с оглед фактическата и правна сложност на делото.

С постановеното по делото, необжалвано от страните и влязло в законна сила съдебно решение предявеният иск е уважен, като с оглед изхода на спора, и като е намерил възраженията на ответника по чл. 78, ал. 2 и ал. 5 от ГПК за неоснователни, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца направените по делото разноски съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК, а именно сумата от 68,50 евро - платена държавна такса и сумата от 230 евро платено адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 248 от ГПК, ответникът е депозирал искане за изменение на решението в частта за разноските, развивайки идентични съображения с тези в настоящата жалба за приложение на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

По искането на ищеца по чл. 248 от ГПК е постъпил писмен отговор от ищеца, в който същото е оспорено, като се възразява, че в случая не е налице хипотезата на чл.

78, ал. 2 от ГПК.

С обжалваното определение от 13.08.2026г., постановено в производството по чл. 248 от ГПК районният съд е оставил без уважение искането на ответника за изменение на решението в частта за разноските. Посочил е, че с отговора на исковата молба ответникът не е заявил изрично, че признава предявения иск, а е оспорил неговата допустимост, като едва в условията на евентуалност е заявил, че признава същия, посочвайки, че не е налице правото на принудително изпълнение досежно 3 процесните суми /което е различно обстоятелство от съществуването на материалното правоотношение/. Съдът е констатирал, че с отговора на исковата молба ответното дружество е признало, че освен да подава данни за задължението към ЦКР, няма намерение да се откаже от събиране на вземането, макар то да е погасено по давност, като изрично е поканило ищеца да сключи споразумение, съгласно което да погаси доброволно задълженията. Съдът е отбелязал, че предвид това и доколкото с искането си по реда на чл. 248 от ГПК ответникът не е изложил нови твърдения и не твърди да са налице нови обстоятелства, а единствено поддържа изложеното от него и в отговора на исковата молба, липсва основание за изменение на възприетото и мотивирано в постановеното по спора решение на въпроса относно дължимите от страните разноски в процеса.

Съдът, като взе предвид наведените доводи от страните и представените по делото доказателства, намира молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК за неоснователна поради следните съображения:

Присъждането на разноски по правило е свързано със санкционирането на едната страна за неправомерното въвличане на другата в съответното производство.

Съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. От съдържанието на посочената норма следва извода, че за да може ответникът да се освободи от отговорността за заплащане на разноските по делото, които ищецът е направил и които при уважаване на иска подлежат на присъждане в негова полза на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, следва да са налице едновременно две предпоставки: с извънсъдебното си поведение ответника да не дал повод на ищеца да води делото и да признае иска в исковото производство.

В случая според настоящата инстанция липсва основание за прилагане на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Както правилно е преценил и първоинстанционният съд с извънсъдебното си поведение, ответникът е дал повод за завеждане на делото, доколкото в отправен писмен отговор до ищеца го е поканил да сключи споразумение, с което да погаси доброволно задълженията си по договора за кредит. Липсва каквото и да е извънсъдебно изявление на ответника, с което да е признал, че вземането му към ищеца не съществува, за което обстоятелство свидетелства и вписването на кредита в ЦКР. Именно това обстоятелство е дало основателен повод на ищеца да предяви исковата си претенция за установяване, че задълженията му към ответникацедент не същестуват, по съображения, че са погасени по давност. Последващото заявяване от ответника в писмения му отговор по чл. 131 от ГПК, че са предприети действия за актуализиране на подадената в ЦКР, не води до саниране на предходното му извънсъдебното поведение, доколкото не се твърди информацията за същестуването на кредита в ЦКР да е била премахната преди подаване на исковата 4 молба и ищецът да е бил уведомен за това. Тъй като в случая няма данни вземането на ответника да е било установено по съдебен ред, то предявения иск правилно е квалифициран от районния съд с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, доколкото в поканата си до ищеца ответникът е заявил съществуването на своето материално право, приканвайки ищецът да сключи споразумение за доброволното му изпълнение.

Последващото признание на основателността на иска от ответника, изразено в писмения му отговор по чл. 131 от ГПК под условие, че възраженията му за недопустимост на иска не бъдат приети от съда, не може да се счита за недвусмислено признание на иска, както е правилно е приела и първата инстанция, но дори и да се счете за такова, то с оглед липсата на първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 от ГПК, това правило не може да бъде приложено, доколкото нормата изисква кумулативност и на двете посочени в нея изисквания. Оттук следва извода, до който е стигнала и първата инстанция, че не са налице условията на чл. 78, ал. 2 от ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за заплащане на сторените от ищеца в исковото производство разноски.

По отношение на евентуалното искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК:

В случая претендираното и присъдено в полза на ищеца като разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК адвокатско възнаграждение е в размер на 230 евро.

При преценката дали е налице прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл.