Разпореждане № 83629 от 11.06.2024, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 83629 гр. София, 11.06.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско дело № 20241110103301 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.

Подадено е заявление от „Ти Би Ай банк“ ЕАД за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, уточнено с молба с вх. № 164919/21.05.2024 г., срещу М. Ц. П. за следните суми: 500 лева – неизплатен остатък от главница, ведно със законната лихва от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането; 262,11 лева – застрахователна премия по застраховки „ bank пакет 4 уред“, „bank пакет 4 сметка“ и „bank пакет 4 кредит+уред+сметка“;

147,56 лева – възнаградителна лихва върху посочената по-горе главница за периода от 25.10.2022 г. до 25.12.2023 г.; 77,35 лева – възнаградителна лихва върху посочените по-горе застрахователни премии за периода от 25.10.2022 г. до 25.12.2023 г.; 149,71 лева – обезщетение за забава върху отпуснатата главница в размер на законната лихва за периода от 25.10.2022 г. до 04.01.2024 г., и 78,48 лева – обезщетение за забава върху застрахователните премии в размер на законната лихва за периода от 25.10.2022 г. до 04.01.2024 г. – задължения по договор за потребителски кредит № **********/19.12.2021 г., сключен между страните по делото.

Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава неравноправност, въведено както в чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда на Европейския съюз, включително и в случаи, когато съдът не е натоварен служебно да следи някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08 Pannon GSM, както и чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело документи може да се направи извод за евентуална неравноправност на някои от клаузите по договора за кредит. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в договор с потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда, 1 че е неравноправна клауза в потребителски договор, която натоварва потребителя с прекомерни по размер неустойка или парично обезщетение.

При договорите за потребителски кредит това правило намира и специална уредба в разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за плащане потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.

Съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава).

По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще се явява неравноправна клауза, която налага на потребителя да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да ползва свободно по свое усмотрение. Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното плащане се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като последица не начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното покритие (вж. чл. 367 – 368 КЗ).

В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК текст на договор с потребителя, в който е предвидено, че длъжникът – потребител получава като чиста стойност на кредита 699 лева (чл. 8 от договора), а към това плаща още общо 366,43 лева застрахователни премии.

Това изрично е уточнено от заявителя с молба с вх. № 164919/21.05.2024 г.

Тази сума обаче не е отделена в текста на договора като допълнително плащане към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е получена обща такава в размер на 1065,43 лева, като възнаградителната лихва по кредита се начислява върху целия сбор от главница (получена от длъжника сума) и застрахователни премии. Подобен начин на начисляване на лихвите създава съмнение, че става въпрос за клаузи, които като общ ефект значително завишават тежестта на потребителя при разсрочено плащане на застрахователната премия, като в противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр превръщат застрахователната премия във вземане, олихвяемо с 41,06 % годишна лихва (вж. чл. 9 от договора за кредит на лист 10 от делото).

Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че начинът на формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на евентуално неравноправна клауза, като в изпълнение на задълженията си съгласно практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 Определение от 06.02.2024 г. по дело C-425/23 Сити кеш и т. 50 – 53 от Определение от 26.11.2020 г. по дело C-807/19 Банка ДСК и Фронтекс интернешънъл, съдът е дал указания на заявителя да раздели размера на лихвите, начислени върху цената на купените устройства, и върху застрахователните премии.

При преценка на действителността на договора, следователно настоящият съдебен състав е длъжен да направи проверка на клаузите 2 относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-42/15 Home Credit Slovakia a.s.

Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя (т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.

От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.

90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според понятието по-горе).

С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива, винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам – и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.

Без значение са доводите на заявителя, че заявителят е имал право да се 3 откаже от застраховката. Задължение на търговците, предлагащи кредити, скрепено от българския законодател със санкция – загубване на правото на лихвени плащания и други разходи, които се начисляван по кредита, е да изчислят ГПР по начина, предвиден от правото на Европейския съюз, вкл. като включат в него всички лихвени плащания – не само върху главницата, а и върху допълнителните услуги в „общия разход“ по кредита, а не в общия му размер. Това е израз на изискването за честност и прозрачност в оборота.

Едва след като потребителят е получил ясна и точна сметка за какво плаща, той може да прецени каква услуга да заплаща, за какво да се застрахова, и на каква стойност. Именно това е задължението във връзка с това, че заявителят плаща от своя „ресурс“ (правилният термин е „имущество“) за заплащане на премиите на потребителя – да обяви, че това не е безплатен обяд, а върху него се начислява лихва в размер на 41,06 % годишно. Това не е направено в случая, а застраховката вместо като разход и тежест за потребителя е посочена като полза за него.

Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените принципи имат следното изражение:

Действително, възможно и допустимо е потребител да се съгласи да включи в договора за кредит застраховка, премията по която да бъде платена от кредитодателя. В този случай обаче съгласно императивните правила на § 1, т. 1 ЗПКр сумата на застрахователните премии по застраховка, която обезпечава риска от неплащане на кредита, т.е. риска на кредитодателя, тази застраховка следва да е част от разходите по кредите и не може да се смята за част от усвоената сума по договора. В случая е направено точно обратното – застраховките са включени в „главницата“, т.е. общия размер на кредита, онова, с което потребителят уж се облагодетелства, а не в онова, което потребителят плаща и е в негова тежест – разходите по кредита. В случая дори да се приеме, че застраховката е доброволно сключена и поради това не е от значение за отпускане на кредита при посочените в договора условия (§ 1, т. 1 ЗПКр накрая), то тя не следва да се включва в „общия размер“ на кредита по § 1, т. 3 ЗПКр, тъй като не обезпечава потребителя.

По делото заявителят е отказал да посочи изрично коя от двете застрахователни премии за застраховка на какви рискове се дължи, като не е отстранил съмненията на съда, че премиите са начислени за обезпечаване на риска на заявителя, а не на длъжника за полученото по договора. От представения по делото текст на застрахователната полица (на лист 18 от делото) се установява, че голямата част от рисковете, покрити от застраховката, са свързани със затруднения при плащането, т.е. обезпечават риска на заявителя да не му бъде върнат кредита, но има и такива, свързани с имуществото или живота на длъжника – застраховка при повреда, кражба или грабеж на закупеното от длъжника, както и някои обезщетения при смъртта му, които се изплащат на наследниците му.

При това положение, доколкото заявителят отказва да отдели трите премии, следва да се приеме, че двете, които в договора са посочени като „кредит“ и „сметка“ в размер на 362,23 лева обезпечава рисковете на 4 заявителя, а втората застрахователна премия, обозначена като „уред“ в размер на 4,20 лева е отишла в полза на потребителя за защита на закупените от него стоки. Така първата сума е следвала да се определи не като част от предоставената по кредита сума („общ размер“ по § 1, т. 3 ЗПКр), а като част от разходите („общ разход“ по § 1, т. 1 ЗПКр), и поради това, че не е включена в размера на ГПР (доколкото посочената в текста на договора главница не е 703,20 лева (цената на закупените стоки и застраховка върху тях), а 1065,43 лева, което не е размера на „общия разход“ по кредита, то ГПР вероятно не е точно посочен, на договора липсва реквизит, и същият е вероятно нищожен, поради което следва да се отхвърли претенцията за всички лихви по заявлението и то да се уважи само за неплатената от длъжника главница, както и за застрахователната премия за закупените стоки (тъй като тя не е част от размера на разходите по кредита, а се ползва от потребителя за негови цели).