Решение № 1385 от 04.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1385 гр. София, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Д. Въззивно гражданско дело № 20251100511959 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 14209/22.07.2025 г. постановено по гр. д. № 20251110101114 по описа за 2025 година на Софийски районен съд, 35 състав са уважени предявените от Ф. М. М. срещу „А. БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 204771198, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 190, ал.1, т.2 и т.7 КТ във вр. с чл. 126, ал.1, т.1 и т.7 КТ със Заповед № 2258/ 07.11.2024 г. подписана от управителя - Ф.Т., с която на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата от него до уволнението длъжност, както и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за изплащане на сумата от 16 357,80 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 12.11.2024 г. до 12.05.2025 г.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника А. Б.

ЕООД, с която се оспорва правилността на обжалвания съдебен акт. Твърди, че постановеното решение е изцяло неправилно, а предявените срещу А. България ЕООД искове са изцяло неоснователни и недоказани, поради което молат да бъдат отхвърлени, а процесното уволнение бъде признато за законно. Претендира разноски.

В рамките на законоустановения срок по делото е постъпил отговор на въззивна жалба от Ф. М. М. В., депозиран чрез процесуалния му представител адв. З. Д., в който се изразява становище за неоснователност на подадената жалба и се отправя искане за нейното отхвърляне и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски във въззивна инстанция.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Страните по делото не спорят, а от представения по делото Трудов договор № 2255/ 29.04.2022 г. се установява, че са били в трудово правоотношение, по силата на което ищеца 1 е изпълнявала длъжността „Служител - запитвания с испански език“, с код по НКПД 42251001. Не се спори, че работодателят - „А. България“ ЕООД, е издал Заповед № 2203/ 18.10.2024г., с която било наредено ищецът да се яви на работа в офиса на Работодателя, находящ се в гр. София, ***, сграда BSR 2, като му било указано да върне предоставеното му за работа от разстояние оборудване до 23.10.2024г., както и че считано от 21.10, достъпът му до работните системи от дома ще бъде преустановен; и 3) че трудовото правоотношение е било прекратено по силата на Заповед № 2258/ 07.11.2024г, подписана от управителя - Ф.Т., с която на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, на основание чл. 190, ал.1, т.2 и т.7 КТ във вр. с чл.

126, ал.1, т.1 и т.7 КТ, която заповед му била връчена чрез куриер на 12.11.2024г. Не е спорно между страните и обстоятелството, че размерът на трудовото възнаграждение, което било изплатено на ищеца за последния пълен отработен от него месец - октомври 2024г., е 1300,14 лв., като при изчисляването му са били отчетени 7 дни „самоотлъчка“. Трудовото възнаграждение, заплатено на ищеца през септември 2024г., възлиза на 2495,42 лв., а основното месечно трудово възнаграждение, уговорено между страните, е 2 621,44 лв.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което същата се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като настоящата инстанция споделя изложените в мотивите му съображения и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК. С оглед направените във въззивната жалба оплаквания и предвид задължението си да изложи съображения по отношение на тяхната основателност съдът, намира, че следва да добави следното:

Предмет на първоинстанционното производство са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване на извършеното със Заповед № 2258/ 07.11.2024г, подписана от управителя Ф.Т., с която на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, на основание чл. 190, ал.1, т.2 и т.7 КТ във вр. с чл. 126, ал.1, т.1 и т.7 КТ, която заповед му била връчена чрез куриер на 12.11.2024г. Не е спорно между страните и обстоятелството, че размерът на трудовото възнаграждение, което било изплатено на ищеца за последния пълен отработен от него месец - октомври 2024г., е 1300,14 лв., като при изчисляването му са били отчетени 7 дни „самоотлъчка“. Трудовото възнаграждение, заплатено на ищеца през септември 2024г., възлиза на 2495,42 лв., а основното месечно трудово възнаграждение, уговорено между страните, е 2 621,44 лв.

В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ в тежест на работодателя е да докаже, че е упражнил законосъобразно извънсъдебно потестативното си право да прекрати едностранно трудовото правоотношение, съответно, че наведените с исковата молба доводи за незаконност на уволнението са неоснователни.

Видно от цитираната по делото Заповед, трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл. чл. 190, ал.1, т.2 и т.7 КТ във вр. с чл. 126, ал.1, т.1 и т.7 КТ. За да бъде същото законосъобразно извършено, в тежест на работодателя е да установи фактите, включени във фактическия състав на посоченото уволнително основание.

В настоящия случай въззивният съд намира, че ответникът не е доказал осъществяването на посоченото в заповедта уволнително основание. Спорни между страните остават обстоятелствата относно валидността на клаузата от Допълнителното 2 споразумение, която дава възможност на Работодателя едностранно да преустанови режима на работа от разстояние и да задължи Служителя да престира труда само от офисите на дружеството в гр. София, като за целта отправи еднодневно предизвестие, съответно - дали издадената заповед за преустановяване на смесения режим е законна, дали са налице твърдените нарушения на трудовата дисциплина и дали уволнението е законосъобразно извършено.

На първо място, настоящият съдебен състав счита, че в съответствие с материалния закон и обосновано, първоинстанционният е приел, че клаузата на т. З от Допълнителното споразумение от 29.04.2022 год. към Трудовия договор N92255/29.04.2022 год., с която е уговорено право на Работодателя по всяко време произволно и само с един ден предизвестие да преустанови въведения смесен режим на работа, който е договорен изрично като място на работа, е нищожна поради противоречие с императивната норма на чл. 118 от КТ.

СРС е аргументирал подробно извода си за наложената от работодателя едностранна промяна в трудовото правоотношение, като е посочил конкретно в какво се изразява тази промяна - изменение на мястото на работа, което от алтернативно дефинирано става едностранно определено от работодателя. Съдът е подложил на изчерпателен анализ клаузите на трудовия договор и допълнителното споразумение към него, разпоредбите на чл. 107з от КТ, съдържаща легална дефиниция, както и основните характеристики на работата от разстояние, на чл. 118 КТ, въвеждаща забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение, както и на чл. 120 КТ, допускаща едностранно изменение на мястото на работа при изрично посочени в закона хипотези. В резултат на това е достигнал до правилния извод, че в настоящия случай основанията за извършване на такова едностранно изменение на трудовото правоотношение не са налице, а на практика служителят е бил наказан за отказа си да изпълни една незаконосъобразна заповед.

Не са основателни оплакванията на въззивника, не първоинстанционният съд не е подложил на тълкуване разпоредбата на чл. 107з, ал. 6, т. 2 от КТ спрямо чл. 118 от КТ. В мотивите към обжалвания съдебен акт СРС е посочил ясно, че въведеният с Допълнителното споразумение от 01.09.2023 год. смесен режим на работа, съгласно чл. 107з и сл. от КТ, е изрично е уговорен като място на работа. В тази връзка именно са тълкувани и разпоредбите на чл. 118 от КТ и чл. 120 от КТ.

В допълнение, правилото на чл. 107з, ал. 6, т. 2 от КТ не предвижда нито изрично, нито мълчаливо отклонение от въведената с чл. 118 от КТ забрана за едностранно изменение на съдържанието на трудовото правоотношение. Напротив, тя представлява неин израз и продължение, като въвежда изискване за постигнато съгласие по всички конкретни условия, права и задължения на страните във връзка с работата от разстояние (или съответно хибридният модел на полагане на труд) и начина на осъществяването й, както правилно е приел и първоинстанционния съд.

Неоснователни са доводи на „А. България" ЕООД, че служителят не потърсил съдействие за релокация от страна на работодателя. От събраните по делото доказателства електронна кореспонденция, показания на разпитаните свидетели, се установява категорично, че Ф. М. М. В. надлежно е уведомил работодателя за съществуващите пред него пречки за полагане на труд изцяло и само в работодателските помещения, а именно фактът, че живее с. Юнец, област Варна, община Долни Чифлик, докато офисите на „А. България" ЕООД се намират в гр. София. Изразил е готовност за полагане на труд от офиса, като е поискал т.нар. „пакет за релокация", предлаган от компанията. Такъв не му е предоставен с обяснението, че това е облага, на която имат право само „новите" служители във фирмата. Въпреки това, до решаване на казуса доверителят ми е продължил добросъвестно да изпълнява трудовите си задължения.

Предвид изложеното и доколкото след самостоятелен анализ на доказателствата по делото, настоящият съдебен състав достига до извод, че ответникът не е установил при условията на пълно и главно доказване предпоставките на уволнителното основание, предвидено в чл чл. 190, ал.1, т.2 и т.7 КТ във вр. с чл. 126, ал.1, т.1 и т.7 КТ, то възраженията на жалбоподателя, че първоинстанционният съд неправилно, непълно и 3 неточно е анализирал събраните по делото доказателства се явяват неоснователни.

Съдът намира за несъстоятелни и доводите на жалбоподателя, касаещи иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. От изложеното следва, че не е налице нарушение на диспозитивното начало и съдът се е произнесъл по възражение, което е било надлежно въведено в процеса.

Изложеното по - горе обосновава извод, че към момента на постановяване на съдебното решение е съществувала възможност за реализиране на материалното субективно преобразуващо право на възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за основателност на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.

Предвид установяване на предпоставките за уважаване на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и с оглед установения по-горе безсрочен характер на трудовия договор, основателен се явява и акцесорният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.

С оглед съвпадението на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение- потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна. Същата представя списък по чл 80 ГПК, представя доказателства за заплатен адвокатски хонорар, поради което въззивника дължи сумата в размер на 1 200 лева за адвокатско представителство пред въззивна инстанция.