Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1321 от 22.02.2019, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5173/2018
Вид
Решение № 1321
Подписан
22.02.2019
В сила
22.02.2019
Състав
ПЕТЪР ЛЮБОМИРОВ САНТИРОВ, ИВАНКА КОЛЕВА ИВАНОВА, БИЛЯНА ДИМИТРОВА КОЕВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ гр. София, 22.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

РЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с-я БИЛЯНА КОЕВА при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 5173/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение №306432 от 05.01.2018 г. постановено по гр. д. № 58979/2016 г. по описа на СРС, 70 с-в, „Ц.К.К.“ ООД, е осъдено да заплати на „Ф.Н.Г.Б.“ ЕООД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 14 926,89 лв., представляваща дължима за периода от м. 01.2014 г. до м. 03.2014 г. включително месечна такса по лицензионен договор за Фокс Лайф, Фокс Крайм, Нешънъл Джиографик, Нат Джио Уайлд и Ютилисима от 08.03.2011 г. и допълнително споразумение от 24.01.2012 г. към него, съгласно фактури №№ **********, ********** и **********, всички от 15.05.2014г., ведно със законната лихва от 20.10.2016 г. до окончателното погасяване на задължението, а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата 3560,55 лв., представляваща обезщетение за забава за плащането горепосочената главница за периода от 16.06.2014 г. до 19.10.2016 г., включително, като този иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 3560,55 лв. до пълния предявен размер от 3563,49 лв. Със същото решение ответникът „Ц.К.К.“ ООД е осъден да заплати на ищеца „Ф.Н.Г.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4577,12 лв., представляваща разноски по делото, съобразно отхвърлената част от иска, ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер на 0,22 лв..

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „Ц.К.К.“ ООД, чрез пълномощника си - адв. Т. Д., с надлежно учредена по делото представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съда нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че СРС в несъответствие с наведените от страните фактически твърдения, неправилно е квалифицирал спора между страните като неизпълнение на парично задължение по договор за изработка, а в действителност страните са били обвързани от договор за продажба. Поради това, че е установявал и разглеждал факти извън очертания от ищеца предмет на правния спор, според въззивника съдът е нарушил диспозитивното начало и е разгледал непредявен иск, поради което първоинстанционното решение е недопустимо. При условията на евентуалност, поддържа, че допуснатия от съда порок е довел до неправилност на решението, изтъквайки че решението е необосновано, тъй като съдът не е оценил правилно доводите и възражението на ответника „Ц.К.К.“ ООД, подкрепени с приетите по делото писмени доказателства, установяващи прекратяване на облигационната връзка между страните.

Сочи, че за процесния период януари 2014 г. - март

2014 г. между страните не са били налице валидни облигационни отношения, тъй като сключеният между тях Лицензионен договор от 08.03.2011г. е бил вече прекратен с отправеното от ответника предизвестие изх. № И-70153/19.06.2013 г., приложено по делото, което обстоятелство се установявало и от представената по делото електронна кореспонденция между ответника и служител на ищеца Вачева като неправилно първоинстанционният съд преценява, че служителят на ищеца не е оправомощена да прави обвързващи ищеца изявления, поради което и приема за неоснователно възражението на ответното дружество, че договорът е прекратен. Като допълнителен аргумент за прекратяването на договора след изтичане на срока му - 31.12.2013 г. сочи обстоятелството, че ищецът е преустановил издаването на фактури за месечна такса на Оператора-ответник, каквото е изискването на т. 6.8 от представения от ищеца лицензионен договор. Счита, че тъй като по време на действие на договора от 01.01.2011 г. до 31.12.2013 г. страните са били в добри търговски взаимоотношения, поради което и изпратеното, респективно получено предизвестие, разменената кореспонденция и неиздаването на фактури от страна на ищеца, остават у ответника обосновано убеждение, че договорът е прекратен, а ищецът е издал представените три броя фактури от една и съща дата - 15.05.2014 г., с единствената цел да увреди насрещната страна. Изтъква, че клаузата за автоматично подновяване на срока на договора е нищожна поради липса на съгласие относно цената, която се явява съществен елемент от предмета на договора за продажба. Счита, че липсата на уговорени базови цени за приемането и предаването на всяка от пакета ТВ програми - предмет на лицензионния договор, за периода от една година след изтичане на първоначално договорения срок на договора, при автоматично подновяване на същия за такъв период, е порок, който не може да бъде саниран и като е приел обратното, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на императивна правна норма и не е изложил мотиви как е определил дължимата от ответника цена, доколкото липсва уговорена такава между страните.

Излага оплаквания, че неоснователността на претенцията за заплащане на търсената сума произтича и от недоказването от страна на ищеца да е изпълнил задълженията си по договор, тъй като ответното дружество незабавно е върнало получените от ищеца смарт карти, а изводът на СРС, че чрез пощенска пратка ответникът е върнал на ищеца получените с протокол №790/30.01.2014г. смарт карти, бил неправилен. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а ищцовата претенция изцяло отхвърлена, като му бъдат присъдени направените пред двете инстанции съдебните разноски.

Въззиваемият ищец „Ф.Н.Г.Б.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител адв.

В. Т., в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Счита, че от събраните доказателства е безспорно установено, че за процесния период страните са били обвързани от валидно сключен договор, по който ищецът е изпълнил задължението си да предостави договорения пакет от телевизионни програми, а ответникът не е заплатил дължимото възнаграждение. Моли обжалваното решение да бъде изцяло потвърдено като правилно и законосъобразно.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.

В връзка с наведените в жалбата оплаквания за недопустимост на обжалвания съдебен акт следва да се отбележи, че са неоснователни доводите на ответника за недопустимост на първоинстанционното решение. Правната квалификация се определя от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на искането, като за първи път тя се посочва в доклада по делото – арг. чл. 146, ал.

1, т. 2 ГПК. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и възраженията на ответника, без да е обвързан от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията - /В този смисъл константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О., Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О., Решение № 50/17.02.2011 г., по гр.д. № 762/2010 г., на III г.о./.

Следователно основанието на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича и които ищецът е длъжен да посочи по силата на разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което и в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите.

В конкретния случай и съобразно задължителните за съдилищата указания дадени в т.

2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът намира, че предявеният главен осъдителен иск е с правно основание чл. 587, ал. 1 ТЗ, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че спорното материално право е възникнало следствие на неизпълнение на задължението от страна на ответника да заплати месечни такси /възнаграждение/ по Лицензионен договор за Фокс Лайф, Фокс Крайм, Нешънъл Джиографик, Нат Джио Уайлд и Ютилисима от 08.03.2011 г. и допълнително споразумение от 24.01.2012 г. Ето защо твърдените от ищеца в исковата молба факти следва да се подведат под хипотезиса на чл. 587, ал. 1 ТЗ. В тази връзка следва да се отбележи, че както в определението от 06.03.2017 г., в което е обективиран доклада по делото, така и в диспозитива на своето решение първоинстанционният съд е посочил неправилно, че е сезиран с иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД.

Констатираната неточност, изразяващи се в непрецизната правната квалификация дадена от първоинстанционния съд, обаче не води до недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум.

Срещу първоинстнационното решение, в частта, с която частично е отхвърлен акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдените 3560,55 лв., до пълния предявен размер от 3563,49 лв., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

От приложения към исковата молба като писмено доказателства Лицензионен договор за Фокс Лайф, Фокс Крайм, Нешънъл Джиографик, Нат Джио Уайлд и Ютилисима от 08.03.2011 г. и допълнително споразумение от 24.01.2012 г. към него, се установява, страните по делото са били обвързани от облигационни отношения. Техен източник е сключен договор, като настоящият състав намира, че с оглед неговото предметно съдържание, а именно „Фокс Интернешънъл Ченълс България“ ЕООД, да предоставя възмездно на ответника - оператор „Ц.К.К.“ ООД неизключителни ограничени права за приемане от сателита и едновременното им предаване чрез кабелните мрежи на ответника на територията на градовете Пловдив и Асеновград на програмите Фокс Лайф, Фокс Крайм,

Нешънъл Джиографик, Нат Джио Уайлд и Ютилисима срещу заплащането на определена цена, основателни са оплакванията на въззивника относно неправилно определения характер на така сключения договор като такъв за изработка. Предвид посочения по-горе предмет на договора, настоящия състав намира, че същият има характеристиките на лицензионен договор по смисъла на чл. 587, ал. 1 ТЗ, с който носителят на право върху изобретение, полезен модел, промишлен дизайн, марка, топология на интегрална схема или производствен опит - лицензодател, отстъпва срещу възнаграждение изцяло или отчасти на лицензополучателя ползването му.

Независимо от неправилната квалификация с оглед характера на сключения между страните договор, това обстоятелство, както беше посочено по-горе не е довело до съществено процесуално нарушение и ограничаване защитата на въззивника, тъй като новата правна квалификация – чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. чл. 587, ал. 1 ТЗ, не променя предмета на доказаване, т.е. спорните по делото факти, както и не размества доказателствената тежест, възлагайки на ответника да установява нещо различно от плащането на възнаграждение в случай че ищецът е доказал изпълнение на договорните си задължения да предостави за разпространение определени телевизионни канали.