Решение № 150 от 08.07.2026, Окръжен съд - Кюстендил

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 150 гр. Кюстендил, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста годИ. в следния състав:

Председател: Пенка Н. Братанова

Членове:

Ваня Др. Богоева

Йоана Н. Такова при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело № 20261500500081 по описа за 2026 годИ.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 15810/30.12.2025 г., подадена от Община Бобошево, БУЛСТАТ: ********, с адрес: гр. Бобошево, ***, представлявано от кмета С.Т., чрез процесуалния представител адв. М. П. от САК, насочена против Решение № 642/09.12.2025 г., постановено по гр.д. № 1328/2025 г. по описа на РС – Дупница.

С обжалвания съдебен акт Дупнишкият районен съд е осъдил Община Бобошево, с БУЛСТАТ: ********, с адрес: гр. Бобошево, ***, представлявана от Кмета С.Б.Т. да заплати на М. Б. К., ЕГН: **********, малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител И. С. И., ЕГН: **********, двете с адрес: с.У., Общинаа Б., К.о.,ул.*********№** сумата в размер на 5 000 лева с равностойност 2556.46 евро, представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди – болки, страдания и силен страх от ухапване на безстопанствено куче на 22.05.2025 г., около 18:30ч., в с. Усойка, Община Бобошево, на ***, ведно със законната лихва върху присъдената сума от датата на увреждането 22.05.2025г., до окончателното плащане. Осъдил е Община Бобошево, с БУЛСТАТ: ********, с адрес: гр. Бобошево, ***, представлявана от Кмета С.Б.Т., да заплати на М. Б. К., ЕГН: **********, малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител И. С. И., ЕГН: **********, двете с адрес: с.У., О.Б., К.о., ул.*******№**, сумата от 500 лева с равностойност 255.65 евро, 1 представляваща сторените разноски за адвокатско възнаграждение. Осъдил е Община Бобошево, с БУЛСТАТ: ********, с адрес: гр. Бобошево, ***, представлявана от Кмета С.Б.Т., на основание чл.78, ал.6 от ГПК, да заплати по сметката на РС-Дупница, сумата от 200 лева с равностойност 102.26 евро, представляваща дължимата държавна такса.

Въззивната Община обжалва изцяло решението на районния съд като го счита за неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че отговорността на въззивната Община по чл.

45 във вр. с чл. 49 ЗЗД била ангажирана неправилно, тъй като не било установено кое конкретно куче е причинило увреждането на въззиваемата страна. Излага становище, че при разпределената доказателствена тежест въззиваемата страна не била доказала идентичността на животното, а разпитаните свидетели не били очевидци на инцидента и възпроизвеждали единствено предположения. Поддържа, че посочването на конкретно куче било извършено впоследствие при проверка, без категорични данни за неговия статус /липса на ушна марка и невъзможност за проверка за чип/. Счита, че първоинстанционният съд бил достигнал до извод за отговорност въз основа на предположения, което било недопустимо, още повече че свидетелски показания сочели липса на агресивно поведение на въпросното куче. Излага становище, че не били налице предпоставки кучето да се квалифицира като „безстопанствено“ по смисъла на § 1, т. 1 от Наредба № 4/2021 г., тъй като доказателствата сочели, че то е било под надзора на конкретно лице и трайно е обитавало района около неговия имот, където е било и хранено. Поддържа, че при тези данни не следвало да се ангажира отговорността на Общината, а била приложима хипотезата на чл. 50 ЗЗД, която допускала отговорност на собственика или на лицето, упражняващо надзор върху вещта, включително самостоятелно при липса на друго отговорно лице. Твърди, че деликтната отговорност била уредена в чл. 45–54 ЗЗД, като отговорността по чл. 50 ЗЗД била обективна и възниквала независимо от положената грижа, щом била причинена вреда. Позовава се на съдебна практика на ВКС в подкрепа на този извод.

Иска се изцяло отмяна на обжалваното решение, алтернативно намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещнaтa странa въззиваемата М. Б. К. малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител И. С. И., подаден от процесуалния й представител адв. Г. М., в който се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Намира за неоснователни доводите на процесуалния представител на въззивната Община за неправилност на първоинстанционното решение с чл.49 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, както и за необоснованост на решаващите изводи на районния съд с данните от доказателствата по делото. Излага се становище, че било безспорно установено от доказателствата, че на посочената дата въззиваемата страна е била ухапана от куче на обществено място. Посочва се, че спорът бил съсредоточен върху възражението на въззивната Община, че кучето не било безстопанствено, а е било под надзор на конкретно лице. Приема се, че това възражение не било доказано, тъй като свидетелските показания сочели, че кучето било без 2 установим собственик, не било идентифицирано и се намирало на улицата без човешки контрол. Поддържа се, че тези данни съответствали на законовата дефиниция за „безстопанствено куче“, доколкото ставало въпрос за изоставено животно, пребиваващо на обществено място без надзор. Твърди се, че по силата на Закона за защита на животните Общинаите били длъжни да организират овладяването на популацията на безстопанствените кучета и да предотвратяват агресивното им поведение, като същите носели надзор и грижа за тях. Поддържа се, че при отговорността по чл. 49 ЗЗД не било необходимо доказване на вИ. на възложителя, а вИ.та на изпълнителите се предполагала и не била опровергана от Общината. Сочи се, че доказателствата установявали бездействие на Общината, изразяващо се в липса на навременна реакция и неизпълнение на законовите задължения по програмата и контрола върху агресивни кучета, което било довело до увреждането. На тази база се обосновавал извод за ангажиране на отговорността на Общината съгласно съдебната практика. Поддържа се, че възраженията за нарушение на принципа на справедливост по чл.

52 ЗЗД били неоснователни, като определеният размер на обезщетението от 5 000 лева бил правилен и съобразен с характера и продължителността на претърпените вреди. Посочва се, че от медицинските доказателства и свидетелските показания се установявало както физически болки от дълбока и болезнена рана, изискваща продължително лечение, така и значителни психически страдания, изразяващи се в страх и трайни негативни преживявания, продължили месеци след инцидента.

В открито съдебно заседание, въззивникът Община Бобошево не изпраща процесуален представител.

Въззиваемата страна се представлява от пълномощника адв. Г. М., която оспорва като неоснователна въззивната жалба по съображения, изложени в отговора.

Съдът, като съобрази събраните доказателства по делото, ведно с доводите и твърденията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима, подадена е от процесуално легитимирано лице, в рамките на законоустановения срок, срещу обжалваем съдебен акт.

При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и съответно допустимо.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Фактическата обстановка е изяснена пълно и всестранно от районния съд и тъй като във въззивното производство не са събирани нови доказателства, настоящата инстанция я възприема изцяло, поради което не е необходимо нейното преповтаряне.

Мотивите на първоинстанционния съд са задълбочени и кореспондират със събрания доказателствен материал и приложимия закон, като на основание чл. 272 от ГПК, 3 въззивният съд споделя изцяло правните изводи на РС – Дупница и препраща към тях.

В допълнение и по повод наведените във въззивната жалба доводи, следва да се посочи следното:

Основните спорни въпроси, повдигнати с въззивната жалба, са относно статута на кучето, причинило увреждането и приложимия правен ред за ангажиране на отговорността – по чл. 49 от ЗЗД или по чл. 50 от ЗЗД.

Възражението на въззивника, че не е установено по безспорен начин, че кучето е безстопанствено, е неоснователно. Първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест, като е приел, че ищецът следва да докаже, че увреждането е причинено от безстопанствено куче, а ответната Община – че е изпълнила задълженията си по Закона за защита на животните /ЗЗЖ/ или че кучето има собственик. В трайната си практика ВКС приема, че фактът, че кучето е безстопанствено, е положителен и подлежи на доказване с всички допустими средства, включително свидетелски показания за външния вид и поведението му /Решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г. на ВКС, IV г. о./.

В настоящия случай от показанията на всички разпитани свидетели, включително тези, ангажирани от самата Община, безпротиворечиво се установява, че кучето не е имало ушна марка, нашийник или друга идентификация, и е пребивавало свободно на улицата.

Тези обстоятелства са достатъчни индиции за неговия безстопанствен характер. Легалната дефиниция по § 1, т. 1 от Наредба № 4 от 01.02.2021 г. също подкрепя този извод, определяйки като безстопанствено всяко куче, оставено на обществено място без надзор.

Несъстоятелен е доводът на въззивника, че отговорността следва да се носи от свидетелката С. М., на основание чл. 50 от ЗЗД, тъй като тя е хранила кучето.

Съдебната практика е последователна, че храненето на бездомни животни от състрадание и милосърдие не превръща хранещия в лице, упражняващо надзор по смисъла на чл. 50 от ЗЗД, нито го прави техен собственик. За да се прехвърли надзорът от Общината върху друго лице, е необходимо поемане на грижите по реда на чл. 47, ал. 3 от ЗЗЖ, каквито данни по делото липсват.

Следователно, правилно първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл.

49 от ЗЗД. Отговорността на Общината в подобни хипотези е гаранционно-обезпечителна и произтича от противоправното бездействие на нейните органи и служители /или на лица, на които е възложила дейността/ да изпълнят вменените им със ЗЗЖ задължения – поконкретно задължението по чл. 47, ал. 3 от ЗЗЖ за надзор и грижа за безстопанствените кучета и по чл. 50, т. 2 от ЗЗЖ за вземане на мерки за предотвратяване на агресивното им поведение. Фактът, че на територията на Общината се намира необезпечено и немаркирано куче, проявило агресия, сам по себе си е достатъчно доказателство за неизпълнение на тези задължения. Общината не е ангажирала доказателства, които да я освобождават от отговорността, като установят, че е положила дължимата грижа и е изпълнила адекватно и в пълен обем програмата си за овладяване на популацията /вж. Решение № 368 от 18.11.2015 г.

4 по гр. д. № 2045/2015 г. на ВКС, IV г. о./.

Относно размера на обезщетението:

Възражението за прекомерност на присъденото обезщетение е неоснователно.

Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Принципът на справедливостта изисква да се вземат предвид всички конкретни обстоятелства по делото – характерът и тежестта на увреждането, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и психическите последици /ППВС № 4/1968 г./. В случая се касае за увреждане, причинено на малолетно дете, което по дефиниция е с по-крехка и уязвима психика. От доказателствата се установява не само физическа болка от проникваща рана, но и значителен психически стрес, изразяващ се в силен уплах, ужас и последващи нарушения на съня. При тези данни, присъденият размер от 5 000 лева с равностойност 2556.46 евро, обезщетение е адекватен на претърпените вреди и не е прекомерен, а съответства на обществения критерий за справедливост и на съдебната практика по сходни казуси. Правилно искът е уважен в пълен размер.