Решение № 6284 от 19.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6284 гр. София, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вергиния Мичева

Членове:

Р. М. Найденова

Анна-Мария М. Събева при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Анна-Мария М. Събева Въззивно гражданско дело № 20251100500465 по описа за 2025 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 82289/12.03.2024 г. по вх. рег. на Софийски районен съд, депозирана от ответника в първоинстанционното производство Х. В. С. чрез назначения за особен представител адв. М. В. П., срещу Решение № 3685/29.02.2024 г., постановено по гр.д. № 53908/2021 г. по описа на СРС, ГО, 74-ти състав, в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД по предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД следните суми: сума в размер на 408.30 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г., доставена в имот, находящ се в гр. София, ж.к.

****, с аб. № 180858, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.09.2021 г., до изплащане на вземането, сума в размер на 77.56 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 27.08.2021 г., сума в размер на 2.40 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.08.2018 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 16.09.2021 г. до изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 390.78 лв. – разноски по делото.

В иницииращата настоящото производство въззивна жалба се поддържа 1 становище за неправилност на постановения първоинстанционен акт. Изводът на съда за доказаност на факта на приемане на наследството на общия наследодател на ответниците в производството В.П. С. се счита за неправилен.

Посочва се, че видно от доказателствата по делото собственици на процесния имот са В.П. С. и съпругата му Р. Х. С. при режим на съпружеска имуществена общност. Твърди се, че липсват доказателства Х. В. С. да притежава право на собственост или право на ползване върху топлоснабдения имот, поради което атакуваното съдебно решение е постановено в нарушение на нормата на чл. 51 ЗН. Обръща се внимание на обстоятелството, че между ответника Х. В. С. и ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД не е налице договорно правоотношение. Оспорва се ответникът да е приел наследството, открито със смъртта на В.П. С., поради което се намира, че ответникът не носи отговорност за задълженията на своя баща. Поради изложеното се отправя искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да приеме, че ответникът Х. В. С. не дължи на ищеца претендираните суми.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на въззивната жалба с вх. № 100839/27.03.2024 г. по вх. рег. на Софийски районен съд, подаден от въззиваемия „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, чрез процесуалния представител Ф.И, с който се заема становище за неоснователност и недоказаност на въззивната жалба, като се твърди, че посочените в нея доводи са в противоречие с константната съдебна практика, постановена по подобни въпроси. Отправя се искане за оставяне в сила на първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба – без уважение, като се претендират сторените по делото разноски и възнаграждение за един юрисконсулт.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК конститиураното на страната на ищеца (въззиваем) трето лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не е депозирало становище по делото.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от последното се явяват случаите, в които следва да се приложи императивна материалноправна норма, както и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните – в този смисъл т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав счита, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по същество – правилно. Въззивният съд споделя мотивите на първата инстанция, като основание чл. 272 ГПК препраща към същите. Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи е необходимо да се допълни следното:

2

От приложения по делото Договор от 09.12.1994 г. за продажба на ведомствен недвижим имот по реда на ПМС № 214/03.11.1992 г. и Наредба № 8/11.03.1993 г. се установява, че В.П. С. е придобил право на собственост върху процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, на 09.12.1994 г., като по делото не е спорно, че имотът е придобит по време на брака на В.П. С. с ответника Р. Х. С.. Видно от изготвената по делото справка за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г., находяща се на л. 32 от първоинстанционното дело, В.П. С. е починал на 03.01.2021 г., като е оставил за свои наследници по закон съпругата си Р. Х. С. и синовете си И. В. С. и Х.

В. С..

Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – собственик или ползвател на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за собствени битови нужди. Според задължителните постановки на Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти се явяват предполагаемите според закона клиенти на топлинна енергия за битови нужди, но няма пречка такива да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известни общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР на ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. По делото не са налице данни за наличие на договор между собствениците на топлоснабдения имот и облигационен ползвател на същия, нито за учредено ограничено вещно право на ползване. Респективно по време на процесния период – 01.05.2018 г.

– 30.04.2019 г., В.П. С. и ответникът Р. Х. С. са били клиенти на топлинна енергия в качеството им на титуляри на правото на собственост на процесния топлоснабден имот, като са били задължени за заплащане на стойността на доставената и потребена топлинна енергия до него съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в действащата към процесния период редакция.

Облигационното правоотношение по договора за продажба на топлинна енергия е регулирано съобразно чл. 150, ал. 1 ЗЕ от Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, в сила от 13.08.2016 г. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани твърдения в този смисъл, нито са налице данни, че наследодателят В.П. С. и ответникът Р. Х. С. са упражнили правото си на възражение срещу общите условия.

3

Що се отнася до основния наведен във въззивната жалба довод за неправилност на обжалваното съдебно решение, а именно, че Х. В. С. не е приел наследството на баща си В.П. С., поради което не носи отговорност за неговите задължения, настоящият състав намира следното. Действително възражение в този смисъл се съдържа още в депозирания по първоинстанционното дело отговор на исковата молба от ответника Х. В. С..

Не съществува обаче правен институт „неприемане“ на наследство. В случай че призованият към наследяване наследник не желае да приеме наследството на своя наследодател, то следва да се откаже от него по законоустановения ред, предвиден в чл. 52 във вр. с чл. 49, ал. 1 ЗН, като в тежест лицето, което черпи изгодни за себе си последици от така извършеното правно действие, е да докаже това релевантно обстоятелство. Съгласно споделяната от настоящия състав съдебна практика разпоредбата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл.

1 ЗН до доказване на приемането на наследството по опис или отказ от наследството (така Решение № 437 от 17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС, III ГО). В настоящия случай по делото не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства за отказ от наследство или приемане по опис на наследството от страна на ответника Х. В. С.. Наследството представлява съвкупност от права и задължения, респективно наследникът отговоря за всички задължения на своя наследодател. Поради изложеното настоящият състав се солидаризира с първата инстанция, че ответникът носи отговорност на основание наследствено правоприемство за съответната част от задълженията на своя наследодател към ищцовото дружество съобразно наследствената си квота, следователно е материално легитимиран да отговаря по предявените искове. Както правилно е посочил и съставът на районния съд, наследствената квота на ответника се равнява на 1/6 част, тъй като призовани към наследяване наред с Х. В. С. са и съпругата на В.П. С. – Р. Х. С., и другият син на наследодателя – И. В. С., като не са налице данни по делото същите да са приели наследството по опис или да са се отказали от него. Респективно съпругата на В.П. С. отговаря за 1/2 от задълженията към ищеца в качеството си на собственик на процесния имот, придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност, и за още 1/6 от тези задължения като наследник на В.П. С. (или общо за 4/6 от дълга), а ответниците Х. В. С. и И. В.

С. отговарят за по 1/6 от тези задължения.

Доколкото във въззивната жалба не са наведени други конкретни оплаквания, включително касателно количеството начислена топлинна енергия и стойността на същата, респективно размерите на уважените обективно кумулативно съединени главни и акцесорни осъдителни искове, то въззивният съд не дължи излагането на подробни мотиви в тази връзка по аргумент от чл. 269, ал. 2 ГПК. Поради това настоящият състав препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на атакуваното решение в съответната част, като изцяло се солидаризира с констатациите и правните изводи на районния съд.

Предвид всичко изложено, въззивната жалба се явява неоснователна и 4 като такава следва да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно.

По разноските:

С оглед изхода на спора сторените във въззивното производство разноски се дължат на въззиваемия „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД.

Същите са в общ размер на 204.52 евро, от които 153.39 евро – депозит за възнаграждение на представлявалия въззивника пред въззивната инстанция особен представител, както и 51.13 евро – разноски за юрисконсултско възнаграждение в определен от съда размер.

Въззивникът следва да бъде осъден също така да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 12.78 евро, представляваща държавна такса за обжалване пред въззивната инстанция.