Определение № 1810 от 17.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1810 гр. София, 17.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Васил Христакиев

Елена Арнаучкова като разгледа докладваното от Елена Арнаучкова Касационно търговско дело № 20268002900716 по описа за 2026 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Дженерали Застраховане“ АД, гр.София, чрез юрисконсулт В. Т., срещу решение № 276/14.11.2025г. по възз.т.д.№ 316/2025г. на Апелативен съд - Варна.

Допустим предмет на обжалване от ответника е въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 104/14.03.2025г. по т.д.№ 627/2024г. на Окръжен съд - Варна за присъждане в полза на ищеца Е. И. П. от гр.Варна на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди при ПТП, настъпило на 25.06.2021г., в размер на 25 000лв., ведно със законната лихва, считано от 13.06.2024г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано - основания за касационно обжалване по т.3 на чл.281ГПК.

Според касатора апелативният съд е ценил едностранно част от събраните по делото доказателства и не е разгледал в нужната пълнота възраженията и доводите му срещу основателността на претенцията. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че и застрахованият водач е нарушил закона /разпоредбата на чл.5,ал.2, т.1 ЗДП/. В тази връзка изтъква, че е липсвало 1 задължение за предвиждане на неправомерното поведение на другите участници в движението и за съобразяване на поведението с тях. Намира, че застрахованият водач е спазил разпоредбата на чл.5, ал.2, т.1 ЗДП, тъй като, след като е спрял пред пешеходната пътека, е предприел бавно потегляне, с което е афиширал ясно намерението си да се ползва от предимството си, когато е бил ударен от ищеца. Според касатора от събраните по делото доказателства се установява, че отговорността за настъпване на ПТП е изцяло на ищеца, който, като водач на ППС, не е съобразил изискванията на чл.47 ЗДП и правилото на дясностоящия/ чл.48 ЗДП/ при преминаване през кръстовището. Намира, че е направен необоснован и в противоречие със закона извод, че, като уязвим участник в движението, водачът на велосипед е винаги с предимство. Оспорва и извода по релевираното възражение за съпричиняване, като поддържа, че ищецът има изключителен принос за настъпване на ПТП, евентуално, че приносът му за настъпването на ПТП и за вредоносните последици е съществен и възлиза на 90%, както и извода за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Релевира оплакване, че не е извършена дължимата преценка по чл.172 ГПК на показанията на разпитаните свидетели, които са близки на ищеца. По изложените подробни съображения искането е за касиране на решението.

Претендира се за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанията за допускане на обжалване по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?

2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

По първите два въпроса касаторът поддържа, че даденото разрешение е в противоречие с решение № 331/04.07.2011г. по гр.д.№ 1649/2010г., IV г.о., 2 решение № 36/24.03.2014г. по т.д.№ 2366/2013г., II т.о., и др.

3. Обстоятелството, че ПТП между велосипедист и водач на МПС е причинено, поради нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на уязвимия участник в движението по см. на ЗДП, достатъчно ли е като основание, за да се приеме, че водачът на МПС също следва да носи отговорност за събитието?

4. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

5. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно(завишено), с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

По последните три въпроса касаторът се позовава на решение по НОХД № 2988/2018г. на ВКС, ТР № 2/2016г. на ВКС, ППВС № 4/1968г., както и на решение № 83/06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008г., II т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д.№ 916/2011г., I т.о., и др.

С писмен отговор насрещната страна, ищецът Е. П., чрез адв.Я. Д. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира се за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за подаване на отговора на касационната жалба.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите и данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение, с което е изцяло уважен частичен иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетение за неимуществени вреди в предявения размер от 60 000лв., частично от 90 000лв., ведно със законната лихва.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно настъпването на процесното ПТП на 25.06.2021г. с участието на застрахован водач на лек автомобил по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, който се е движил към 3 кръстовището по сигнализирания с вертикална маркировка път с предимство, като е осигурил, спирайки преди пешеходната пътека, предимство на пешеходците, преминаващи по пешеходната пътека, след което е потеглил бавно, и ищеца, който е управлявал велосипед по успоредната на пешеходната пътека на кръстовището велосипедна алея. Намерил е, че застрахованият водач е бил с предимство, но същевременно, тъй като двамата участници в ПТП са били видими един към друг, че е следвало да бъде внимателен и предпазлив и към другите уязвими участници в движението, но към момента на потеглянето си не е съобразил поведението си с ищеца, който се е движел от лявата му страна, управлявайки велосипеда. Ето защо е направил извод, че застрахованият водач е нарушил чл.5, ал.2, т.1 ЗДП. По релевираното от ответното дружество възражение за съпричиняване въззивният съд е приел, че поведението на ищеца при управление на велосипеда е както в нарушение на разпоредбата на чл.47 ЗДП/ задължаваща водача на ППС, приближаващ се към кръстовище, да се движи с такава скорост, че при необходимост да може да спре и да пропусне движещите се с предимство участници в движението/, така и на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДП/ задължаваща водача на ППС, при възникване на опасност за движението незабавно да намали скоростта, а при необходимост - да предприеме аварийно спиране/. При съпоставяне на противоправното поведение на двамата участници въззивният съд е намерил, че имат равен принос за настъпването на ПТП и за вредите на ищеца, тъй като ищецът е отнел предимството на застрахования водач, но последният има поголяма отговорност за осигуряване на безопасността на движението, съгласно чл.5, ал.2 и чл.20 ЗДП. По въпроса за размера на справедливото по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди въззивният състав е установил въз основа на заключението на СМЕ по делото, че в резултат от пътния инцидент на ищеца е причинено счупване на шийката на дясна бедрена кост; проведено му е болнично лечение, в т.ч. оперативно, изразяващо се в открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация с 3 броя титаниеви канюлирани винтове; не се е наложило обездвижване и спазване на постелен режим, но не му е било разрешено натоварване на долния крайник до костно срастване, ползвал е две патерици с постепенно натоварване към третия месец; възстановителният период е в рамките на обичайния от 6 месеца; изпитвал е силни болки и е загубил опорна функция на долния крайник, като болките са се усилвали при всяко движение до операцията; при прегледа вещото лице е констатирало 4 накуцване и скъсяване на долния крайник за сметка на бедрената кост с 1 см, но ищецът се придвижва самостоятелно, без помощни средства и без затруднена походка; прогнозата е, че ще изпитва болки и чувство на напрежение в травмираната става при промяна на атмосферните условия и при натоварване и е възможно ускорено развитие на артрозни промени. Въз основа на показанията на св.П.а, съпруга на ищеца, съставът на въззивния съд е установил, че ищецът е изпитвал много силни болки, нуждаел се е от чужда помощ след изписването от болницата в продължение на няколко месеца, изпитал е стрес и уплаха, животът му се е променил и предстои операция по отстраняване на имплантите. При съобразяване на характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозата за отзвучаването им, икономическите условия на живот към момента на увреждането и възрастта на ищеца/51г./ определеното от въззивния състав обезщетение за неимуществени вреди, при приложение на чл.52 ЗЗД, е в размер на 50 000лв.

Като краен резултат, този размер е редуциран наполовина, съобразно определения процент на съпричиняване.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС , и на въведените основания за допускане на обжалване по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите към т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че поставеният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства;

Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно 5 обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение( чл.281 т.3 ГПК).

Значимостта на първия процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да прецени събраните доказателства и доводите на страните следва да бъде отречена. За обосноваване на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по него касаторът е следвало да посочи кои са конкретно необсъдените доводи и свързаните с тях доказателства, а, вместо това, са релевирани същите доводи, с които се обосновава процесуалната незаконосъобразност на решението.

Същото се отнася и за втория въпрос, касаещ критериите за определяне на справедливото по см. на чл.52 ЗЗД облезщетение за неимуществени вреди.

В изложението касаторът е следвало да посочи кои са необсъдените конкретни правно релевантни факти, относими към общите и специфични критерии по приложение на чл.52 ЗЗД. Доколкото в касационната жалба касаторът е посочил, че не са отчетени в нужната пълнота и не е извършена правилна оценка на конкретно посочени факти и обстоятелства, по втория, а и по четвъртия и петия въпроси, които, всички, касаят приложението на чл.52 ЗЗД, не се констатира отклонение от формираната трайна и последователна съдебна практика на касационния съд. Видно от изложените от въззивния съд, съдът се е ръководил от установените от съдебната практика критерии, след обсъждане на установените от доказателствата по делото конкретни факти.

Въпросите всъщност, което е видно от начина им на формулиране, са пряк израз на несъгласие с определения от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди.