Решение № 380 от 11.07.2025, Софийски окръжен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 380 гр. София, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Димитър Г. Цончев

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско дело № 20251800500262 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство М. А. С. срещу Решение № 260006 от 30.12.2024 г., постановено по гр. д. № 25/2019 г. по описа на РС – Сливница, с което е признато за установено, че ищците В. Й. Й. и К. Х. Р. са собственици, по силата на договори за покупко-продажба на недвижим имот, на дворно място с площ от 8. 4 кв. м., намиращо се на парцелната граница /регулационната линия/ между поземлен имот с идентификатор *** /или УПИ I-486 – по предходен план/, собственост на ищците, и поземлен имот с идентификатор *** /или УПИ II-486 – по предходен план/, собственост на ответника, заключено между буквите АБДЕА от комбинирата скица на вещо лице М. към СТЕ, Приложение 1. 1. на л. 270 – 271 от делото, преподписана от съда и неразделна част от решението, при равни права на ищците в режим на СИО.

Твърди се, че разгледания от първоинстанционния съд иск по чл. 124, ал.

1 ГПК е недопустим, тъй като се счита, че съдът е дал грешна правна квалификация на иска на В. Й. Й. и К. Х. Р., тъй като според жалбоподателя същите са предявили кумулативно съединени искове по чл. 109а ЗС и чл. 109 ЗС, а искът по чл. 109а ЗС е недопустим, тъй като имотите са в регулация.

Твърди се, че ищците е следвало да предявят иск по чл. 108 ЗС, а не установителен иск за собственост, както и че по делото се е доказало, че на имотната граница между страните има изграден кладенец, а с обжалваното 1 решение границата е определена така, че кладенеца изцяло да попада в имота на ищците. Твърди се, че процесното място е придадено по регулация, процесурата по която не е приключила, тъй като дворищно регулационният план не е приложен. Иска се обжалваното съдебно решение да бъде отменено.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите В. Й. Й. и К. Х. Р. не са подали отговор на въззивната жалба.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите във въззиваната жалба с оглед предмета на обжалване, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.

С нея се обжалва валидно и допустимо решение на първоинстанционен съд.

Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:

Решението на районния съд е правилно.

Правилна е и дадената от първоинстанционния съд квалификация на предявения иск.

Според наведените в исковата молба твърдения ищците са собственици на УПИ I-486, а ответникът, като собственик на съседния им от изток имот УПИ II-486, е завзел част от техния имот, а именно терен, заключен между: на запад – поставена от ответника ограда навътре в УПИ I-486, съществуваща на място, от изток – парцелната граница между УПИ I-486 и УПИ II – 486, на север улица, на юг – УПИ Х-478, 485. В конкретния случай ищците не са твърдели, че е налице грешно отразяване на границите в кадастъра, за да се приеме, че е бил предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а са твърдели, че ответникът оспорва правото им на собственост върху процесното дворно място, като е изградил ограда навътре в техния имот.

Правилно във въззивната жалбата е посочено, че иск по чл. 109а ЗС би бил недопустим, доколкото предмет на такъв иск е определяне на граница между имоти извън регулация, а процесните са урегулирани, но както вече се посочи по-горе в случая не се твърди погрешно отразяване на граници в КККР.

Не липсва и правен интерес за ищците от предявяването на иска по чл.

124, ал. 1 ГПК, тъй като в т. 2 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост е налице и когато ищецът разполага с възможност да предяви осъдителен иск за същото право, поради което неоснователно се явява възражението във въззиваната жалба свързано със задължението на ищците да предявят иск по чл. 108 ЗС или чл. 109 ЗС.

Следователно предявен е положителен установителен иск за собственост на урегулиран поземлен имот с идентификатор *** /или УПИ I-486 от кв. 31 – по предходен план/, намиращ се в с. Алдомировци, община Сливница, Софийска област, като спорни по делото са границите на имота, върху който се разпростира правото на собственост на ищците и по точно 2 спорна е източната граница на имота, граничеща на изток с урегулиран поземлен имот с идентификатор *** /или УПИ II-486 – по предходен план/, собственост на ответника, т. е спорно по делото е къде минава границата между двата имота в регулация.

Съгласно разпоредбата на чл. 43, т. 5, б. "г" ЗКИР границите, предмет на кадастъра се установяват от регулационните планове при приложена дворищна – регулация, а според приетото в т. 5 на ТР № 8/2014 г. от 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС, грешното заснемане в кадастралната карта на границите на един недвижим имот не води до промяна на правото на собственост върху грешно заснетата част от имота, защото кадастралната карта няма вещнопрехвърлително действие. Следователно в случай, че е приложена дворищната регулация, действителната граница между имота на ищците и този на ответника ще съвпада с парцелната граница на двата имота.

Съгласно Тълкувателно решение № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, постановено при действието на ЗТСУ, по силата на дворищната регулация, собствеността върху имотите се преобразува в собственост върху отредените за тях парцели, включително и върху придадените за упълномеряването им части от съседни имоти, поради което се приема, че чл. 110, ал. 1 ЗТСУ урежда непосредственото отчуждително действие на дворищнорегулационния план по отношение на имотите, придадени към парцели на други лица.

Видно от представената по делото скица от 1969 г. /л. 96/, а и от СТЕ на вещо лице Я. /л. 134/ се установява, че с плана от 1963 г. на село Алдомировци от имот с пл. № 486 с обща площ от 1690 кв. м., след като от него се придават части за съседни имоти и към него се придават части от съседен имот, са образувани УПИ I - 486 с площ от 672 кв. м. и УПИ II-486 с площ от 696 кв. м., като дворищната регулация е утвърдена със заповед № 01826 от 1963 г., следователно два различни урегулирани поземлени имота, на които страните се легитимират като собственици са отредени за един и същ поземлен имот по предходния кадастрален план на с. Алдомировци.

От представените по делото нотариални актове за покупко-продажба на недвижим имот от 26.09.2005 г. /л. 9/ и от 10.11.2015 г. /л. 6/ се установява, че ищците в съпружеско имуществена общност са собственици на УПИ I-486, а от представените от ответника нотариални актове за покупко-продажба на недвижим имот от 20.09.2018 г. /л. 42/ и НА за покупко-продажба на недвижим имот от 17.10.2017 г. /л. 43/ се установява, че ответникът е собственик на УПИ II – 486. Посочените нотариални актове установяват и обстоятелството, че страните са придобили имотите едва през 2005 г. и 2015 г. – за ищците, съответно през 2017 г. и 2018 г. – за ответника, така както те са отразени в плана през 1963 г., но следва се отбележи още, че придаваемите части, от които са образувани УПИ I - 486 и УПИ II – 486, съгласно скицата от 1969 г. /л.

96/, са били заети след образуването на имотите и заснемането им през 1963 г., като от тогава са изтекли повече от 10 г.

По делото не се установява да е изменян плана от 1963 г., да са променяни границите на процесните имоти, напротив от СТЕ на вещо лице Я. се 3 установява, че предходният план е този от 1963 г., последван от приетата КККР на село Алдомировци със Заповед РД – 18-204/02.04.2019 г. на и. д. на АГКК, което се установява и от скицата на имотите по КККР /л. 215/, както и от СТЕ на вещо лице М., който е ползвал единствено плана от 1963 г. и действащата КККР на село Алдомировци.

Следователно верен е и изводът на първоинстанционния съд, че е приложена дворищната регулация с плана от 1963 г., както е разяснено в цитираното по-горе ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС.

Разпоредбите относно създаването и изменението на дворищнорегулационните планове и самите планове посочват кои места имат статут на придаваеми такива за упълномеряване на съседни парцели, което определя и отношенията между собствениците, засегнати от регулацията.

В настоящия случай планът не показва, че спорният терен представлява придаваемо място от имота на ищците към този на ответника или обратното, следователно за него не се прилагат и разпоредбите за уреждане на отношенията между собствениците чрез заплащане на обезщетение, респективно за връщане на имота с оглед приложението на § 8, ал. 1 ПР ЗУТ.

В случая действителната имотна граница между имота на ищците и този на ответника е тази по плана от 1963 г., който първоначално определя тази граница. Този план е влязъл в сила и е приложена дворищната регулация.

Поради съвпадение в изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд атакуваното първоинстнационно решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото и предвид липсата на направени от въззиваемата страна разноски за въззивното производство съдът счита, че разноски не следва да бъдат присъждани.

По изложените съображения Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260006 от 30.12.2024 г., постановено по гр. д. № 25/2019 г. по описа на РС – Сливница.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4