Определение № 519 от 10.11.2025, Окръжен съд - Видин

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 519 гр. В., 10.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: С.Ж.С.

Членове:

Г.П.Й

Н.Д.Н. като разгледа докладваното от Г.П.Й Въззивно частно гражданско дело № 20251300500297 по описа за 2025 година

С Определение № 203/ 01.10.2025 г. ч.гр.д.№ 193/25 на Районен съд-К. се оставя без уважение искането на основание чл. 420, ал. 2, т. 2 от ГПК за спиране на изпълнението на издадена Заповед № 109 от 11.07.2025 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 193/2025 г., Районен съд К..

Срещу определението е подадена частна жалба от С. Г. М. , ЕГН:

**********, с постоянен адрес ****** чрез адвокат-пълномощника Л. К. Б.САК , съдебен адрес: гр. ******, Сочи се ,че по горепосоченото дело е постановено Определение № 203/ 01.10.2025 г., с което се оставя без уважение искането на основание чл. 420, ал. 2, т. 2 от ГПК за спиране на изпълнението на издадена Заповед № 109 от 11.07.2025 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 193/2025 г., Районен съд К.. Въз основа на същата бил издаден изпълнителен лист № 85/14.07.2025 г.

С настоящата частна жалба се обжалва определението, с което се оставя 1 без уважение искането за спиране, като неправилно съда приемал, че не са налице основанията за това.

Съдът изобщо не се бил запознал с приложените по делото писмени доказателства, а именно: Договор за кредит, който очевидно съдържал нищожни клаузи и искова молба, депозирана от ищеца до РС-К. по повод процесния договор, като се иска прогласяването му за нищожен.

В случая съдът следвало да отмени определението, тъй като вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.

Иска се да се има предвид , че длъжникът на 27.09.2024 г. вече бил образувал исково производство по оспорване на процесния договор пред РСВ., като било образувано гр.д. № 3050/24 IV състав.

Съгласно чл. 126 ГПК когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по -късно заведеното дело се прекратява служебно от съда.

В случая издадената заповед за незабавно изпълнение се основавала на Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД му е предоставило в заем сумата от 8 400,00 лв. при фиксиран ГЛП от 30.39 % и ГПР от 34.31 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе 30 месечни вноски по 505,72 лв., като сумата включвала главница, лихва и застраховка пакет 3 “Ваnк Сметка“ и пакет „Ваnк 3 Кредит + Сметка“, която била присъединена към главницата, съгласно чл. 7.1 от договора.

Твърди се ,че Договорът за потребителски кредит № ********** бил НИЩОЖЕН. Същият съдържал следните нищожни неравноправни клаузи:

Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците й били изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъдел обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит 2 следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Годишният процент на разходите, представлявало така нареченото "оскъпяване" на кредита и включвало всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявало по специална формула. В ГПР следвало да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия.

По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Посочено било, че ГПР е 34.31 % и ГЛП е 30.39 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Поддържа се ,че за да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен поради противоречие със закона следвало да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които бил чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т.

9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, 3 изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Принципно нямало пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) било определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче бил ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави били неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които ,изхождайки от принципа за справедливост ,били общоприети в обществото и субектите на правото следвало да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им бил придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

Твърди се ,че със сключването на договора за застраховка, макар и с кредитора като застрахователен посредник на трето за спора и кредита лице застрахователна компания, се увеличавала финансовата тежест за потребителя. Към всяка една от месечните погасителни вноски се прибавя и сума за сключената застраховка, а отделно от това, се увеличавал и размерът на общата сума, дължима от потребителя, като по този начин с тази клауза в договора за потребителски кредит се целяло заобикаляне на закона по отношение на ГПР, който бил нормативно определен с императивната правна норма на член 19, ал. 4 от ЗПК. На практика се получава, че при предоставен кредит от 8 400 лева длъжникът следвало да върне сумата от 15 171,61 лева, 4 което де факто означавало оскъпяване на кредита близо 2 пъти.

Чрез включването на двете застраховки в главницата по договора за кредит, банката кредитор нарушавал разпоредбата на 430, ал. 1 от ТЗ, по силата на който "С договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока". В настоящия случай банката автоматично била включила към предоставената сума сумите по двете застраховки. Вкарването на тези суми към главницата водело до съответното изменение, както на договорната лихва, така и на ГПР. В самия погасителен план в договора липсвало посочване каква е погасителната вноска за главница, застраховка, такса и договорна лихва. Чрез включването на сумите за двете застраховки в главницата, Ти Би Ай Банк ЕАД била начислявала както лихва, а съответно и ГПР в размери, несъответстващи на посочените в договора. ( Решение № 85 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 3747 / 2023 г. на Районен съд - С.; Решение № 695 от 26.02.2020 г. по гр. д. № 17009 / 2019 г. на I състав на Районен съд - П.) Поддържа,че кумулирането на застрахователните премии по сключените застраховки „Ваnк Пакет 3 Сметка“ и „Ваnк Пакет 3 Кредит + Сметка“, на стойност от 2 139,29 лв. водело до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 34.31 % нараствал допълнително и обогатявал неоснователно кредитора ,като въвеждал допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.

От така изложените императивни норми следвал изводът, че застрахователните премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК в случаите, в които сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита 5 или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. Също така следвал изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия представлявала разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца- кредитор за сметка на потребителя. Законът не провеждал разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията било за сметка на потребителя и оскъпявало размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи.

Въпросът дали сключването на застрахователния договор

/присъединяването на потребителя към съществуващите застрахователни програми/ е необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежал на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този смисъл обстоятелството, че в чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора за потребителски кредит застраховката била определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора, било лишено от правно значение за преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се установява противното. Клаузите били част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имали изцяло декларативен характер.