Определение № 256 от 22.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 256 гр. София, 22.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20248002101305 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 425 от 10.11.2923 г. по гр.д.№ 558/2023 г. на Пернишки окръжен съд е отменено решение № 260179/15.07.2022 г., поправено, с решение № 260010/19.04.2023г., постановени по гр.д. № 7450/2019 г. на Районен съд – Перник и вместо това е признато за установено по отношение на касаторите С. Г. Г., Т. Б. Г. и Б. Т. Г., ЕГН [ЕГН], както и по отношение на А. А. Б., ЕГН [ЕГН], че ищецът Н. С. Р., [ЕГН], е собственик на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане, оформен с нот. акт №74 от 09.07.1992г, том VI, дело №1461/1992 г. на. на 1/4 ид.част от УПИ *** в кв.***, с площ по скица от 628 кв.м, находящ се в землището на [населено място], [община], при описани граници, ведно с втория етаж от западното жилище на къщата - близнак, застроена в него върху 49 кв.м., обозначаван понастоящем като етаж над сутерена, състоящ се от две стаи и вестибюл.

Против това решение са постъпили две касационни жалби: от Б. Т. Г. и от С. Г. Г., и Т. Б. Г..

В касационната жалба, подадена Б. Т. Г. се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът е анализирал неправилно събраните писмени и гласни доказателства и е достигнал до грешни изводи за фактическата обстановка. Наведено е оплакване за противоречие с материалния закон, защото съдът неправилно е приложил ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС, защото не е установено дали са се ползвали по отделно всеки от двата етажа към момента на прехвърлянето на първия и втория етажи с отдени сделки през 1991 и 1992 г. или към визираната дата в ТР – 17.05.1963 г. Твърди се необоснованост на изводите, че показанията на свидетелите на ищеца са логични и че ответниците Г. не са придобили по 1 давност процесния имот.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по три въпроса: 1.Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба, да изложи мотиви за тях и да направи анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност в рамките на наведените в жалбата доводи; 2.Следва ли да намери приложение ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС по приложението на пар.38 и пар.39 от Строителните правила и норми /СПН/ относно това, може ли да е годен предмет на прехвърлителна сделка реална част от жилищна сграда, построена преди 1963 г., когато тази реална част не е била самостоятелно обособена както преди 1963 г. функционално и пространствено като отделно самостоятелно жилище /жилищен етаж, така и към момента на прехвърлителната сделка. 3.Какви са критериите относно действията на лицата, които владеят даден недвижим имот, за да се приеме, че същите са от категорията на владелческите действия, водещи до придобиване на имота на основание давностно владение и намира ли приложение разпоредбата на чл. 69 ЗС по отношение на съсобствени имоти, когато съсобствеността не е възникнала на основание наследяване?

В касационната жалба, подадена от С. Г. Г. и Т. Б. Г. се прави оплакване за противоречие с материалния закон поради неправилно приложение на ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС, за неправилен анализ на доказателствата относно и необосновансто на фактическите и правни изводи относно това дали е прехвърлен през 1992 г. на ищеца самостоятелен обект на правото на собственост, какъвто не е представлявал втория етаж. Твърди се, че този договор е с невъзможен предмет, а първия етаж към 1991 г. бил самостоятелно жилище. Считат, че е доказано придобиването им по давност на останалата част от западната част от сградатаблизнак.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Предвид дадените разяснения в ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС по приложението на пар.38 и пар.39 от СПН относно това, може ли да е годен предмет на прехвърлителна сделка реална част от жилищна сграда, построена преди 1963 г., когато тази реална част преди 1963 г. не е била самостоятелно обособена функционално и пространствено като отделно самостоятелно жилище /отделен самостоятелен жилищен етаж; 2. Когато въззивният съд отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него постанови друго решение по правният спор, съгл. чл. 12 ГПК задължен ли е да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право, по отделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка.

Ответникът по касация-ищец Н. С. Р. не взема становище по жалбата.

Ответникът по касация и по исковете А. А. Б. не взема становище по жалбите.

Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване са, поради което съдът ги преценява като допустими.

По делото е установено следното:

С нот. акт № 19 от 19.0321991 г., том III/1991 г., Я. С. М. е продала на дъщеря си С. Г. Г.

1/4 ид.част от дворно урегулирано застроено място, цялото от 681 кв.м, съставляващо парцел 2

***., имот пл.***в кв.***по плана на [населено място], Пернишка община, ведно с целя първи етаж от западното жилище на къщата - близнак, застроена в парцела върху 49 кв.м.

Следващата година тя е продала с №74 от 09.07.1992 г., том VI/1992 г. на внука си Н. С. Р.

1/4 ид.ч. от същото дворно място и целия втори етаж от същата жилищна сграда. По делото е установено, че сградата е строена без строителни книжа през 1962 г. като еднофамилна сграда, с вътрешно стълбище от първия за втория етаж, като нито първия, нито втория етаж е имал тоалетна вътре при сключването и на двете стелки, видно от допълненото заключение на СТЕ. Такава е имало в двора, а вътре, е изградена по-късно под стълбището за втория етаж. Признат е статут на търпимост на сградата с удостоверение № 16/ТР-907 от 25.03.2016 г.

Въззивният съд е приел, че тъй като сградата е построена преди 17.05.1963 г., не се изисква наличието на всички елементи, за да се приеме наличие на самостоятелно жилище, съгл. разясненията в ТР № 96/1971 г. по приложението на чл. 38 от СПН. Щом построените сгради при действието на старите строителни правила и норми в сила до 17.05.1963 г. могат да запазят съществуването си и да бъдат ползвани и в тях да бъде извършвано вътрешно преустроявани дори да не отговарят на новите строителните правила и норми в сила от 17.05.1963 г., то и процесната сграда - западен близнак и части от нея – първи и втори етаж могат да бъдат самостоятелни обекти на правото на собственост докато съществуват. Затова е прието, че договорът, с който ищецът е придобил собствеността на 1/4 ид.част от дворното място, ведно с втория етаж от западното жилище на къщата - близнак не е нищожен поради невъзможен предмет и е произвел вещнотранслативен ефект, а ответниците Г. са придобили с действителна сделка през 1991 г. 1/4 ид.. от дворното място и целия първи етаж от западната сграда-близнак. Те са се снабдили с нот. акт № 49, т. I/11.02.2016г., с който са признати за собственици по давност на 1/2 ид.ч. от мястото и цялата сграда – западен близнак. Съдът се е позовал на ТР № 1/2012 г. и е приел, че Г. следва да докажат, че са завладели частта, над придобитата от тях по сделката от 1991 г., като демонстрират пред собственика, че владеят за себе си, като снабдяването с консаттивен нот. акт не е такова действие, защото се извършва с едностранно охранително производство. Съдът се е мотивирал с показанията на доведените от ищеца свидетели Р., Б. и К., преценени като логични, изхождащи от преки очевидци и съответстващи на събраните доказателства, според които до 2016 г. ищецът е имал ключове за имота и го е посещавал по няколко пъти в годината, полагал грижи за него от преди повече от 10 години. Достъпът на ищецът до имота и сградата е ограничен през 2016 г., когато патронът на вратата бил сменен. Показанията на останалите свидетели Д. и К., доведени от ответниците не са кредитирани, защото противоречат на показанията, които съдът е кредитирал, а е посочено и че от тях не може да се направи извод, че Г. са демонстрирали пред ищеца Н. Р., че владеят имота, вкл. и втория етаж за себе си, като преимущественото му ползване от тях и подобряване не доказва владение и придобиване по давност от тях. Владението не може да е скрито. Същевременно неползващият имота собственик не следва да доказва активно поведение, т.е. че упражнява правомощието си владение.. че презумпцията на чл. 69 ЗС е в смисъл, че установеното владение се счита, че е за владелеца, а не за другиго, а не, че установилият държане е 3 владелец до доказване на противното. Предвид приетото от съда, че завладяване е демонстрирано най-рано през 2016 г., когато е преустановен достъпа на ищеца до имота и факта, че до предявяване на иска – 22.11.2019 г. няма изискуемият се от закона пет годишен срок, съдът е приел, че Г. не са придобили по давност втория етаж и 1/4 ид.ч. от дворното място, поради което не са могли да ги прехвърлят на ответника А. А. Б. с нот. акт №147, т.

I/18.04.2016 г. на нотариус З., а и той не е могъл да прехвърли 1/2 ид.ч. от дворното място и втория етаж на ответника Б. Т. Г. с н.а. № 185, т.1/09.05.2016 г. на същия нотариус.

Съдът е приел, че А. А. Б. и Б. Т. Г. са били добросъвестни владелци, защото добросъвестността им се преценява към момента на основанието и презумпцията не е опровергана, но от всяка от двете сделки до предявяване на иска не е изтекъл изискуемият 5-годишен срок по чл. 70 ЗС. Съдът е приел, че е невъзможно и присъединяване на владението на Б. и Б. Г. на осн. чл. 82 ЗС, предвид приетото, че С. и Т. Г. не са владели втория етаж за себе си до 2016 г.

С тези мотиви, въззивният съд е отменил решението на първата инстанция, която е отхвърлила исковете и е уважил иска за собственост, а като последица е отменен и констативният нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка през 2016 г.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретния спор По въпроса, съдържащ се в изложенията и към двете жалби за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях и да направи анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка в рамките на наведените в жалбата доводи, настоящия състав съобразява следното:

Касаторите и по двете касационни жалби са били въззиваеми във възивното производство, т.е. те не са подавали въззивни жалби и не са заявявали оплаквания и доводи в тях. Въззивни жалби против основното решение на РС и против решението за поправка на очевидна фактическа грешка е подал само ищеца. Въззиваемите не са подали и отговори на въззивните жалби на ищеца. В открито съдебно заседание единственият довод, който пълномощника на Б. Г. е изложил е, че ищецът не е доказал правата си върху имота. В представената писмена защита са развити доводи, че родителите на Б. Г. са доказали чрез разпитаните свидетели, доведени от тях, владение върху имота и правилно не са кредетирани показанията на свидетелите, доведени от ищеца. Тези доводи подробно са обсъдени от въззивния съд, видно от изложените мотиви. Обстоятелството че окръжният съд не е възприел изводите на първата инстанция не означава, че не са обсъдени доводите на 4 ответниците. Наведен е от тях и довод, че ищецът не е изпълнявал задължението си за издръжка и гледане на баба си, което е фигурирало още в отговора на исковата молба.