Решение № 691 от 24.01.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 24.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,

Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“

ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЕЛЕНА

ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия

ЗЛАТКА

ЧОЛЕВА

АНДРЕЙ

ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 12841 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Д.А.М. срещу Решение № 421600/04.06.2018 г. по гражданско дело № 56576/2016 г. на Софийския районен съд, 24. състав, в частта му, с която по отношение на въззивника е признато по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл.79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 409, 83 лева – стойността на доставена в периода от месец април 2013 г. до месец април 2015 г. до имот с адрес: София, ж.к.. „********, топлинна енергия; 265, 91 лева – законна лихва за забава за изплащане на горепосочената сума за периода от 31.05.2013 г. до 18.05.2016 г., както и сумите от 64, 44 лева – цена на услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за посочения по-горе имот и период, и 13, 97 лева – законна лихва за забава за заплащане на последната посочена сума за периода от 31.05.2013 г. до 18.05.2016 г. – вземане по заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 27850/2016 г. по описа на Софийския районен съд, 24. състав, като с решението са присъдени разноски в исковото и в заповедното производство. Подадена е и частна жалба срещу Определение № 421600/04.06.2018 г., по гражданско дело № 56576/2016 г. на Софийския районен съд, 24. състав, с което е оставено без уважение искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.

Излагат се доводи, че първоинстанционният съд правилно бил приел, че въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното производство – „Т.С.“ ЕАД) следвало да установи предпоставките за възникване на спорното право, което обаче не било направено. Твърди се, че въззивницата М. (ответница в първоинстанционното производство) била възразила срещу техническата годност на измервателните уреди на „Т.С.“ ЕАД, а съдът не бил разгледал това възражение в мотивите си. Излагат се доводи, че липсата на технически годно измервателно средство опорочава достоверността на измерванията и така по делото липсват годни доказателства за действителното потребление на топлинна енергия в процесния имот за процесния период.Сочи се, че не били установени първоначална и последваща проверки на средството за техническо измерване на топлинна енергия в абонатната станция.

Поради това следвало и съдът да достигне до извод, че не е установена консумация на топлинна енергия. Сочи се още, че не било установено публикуване на общите условия на въззиваемото дружество – „Т.С.“

ЕАД, в ежедневни вестници, което обуславяло и това, че същите не действали.

Доколкото именно в тези общи условия бил установен реда за съобщаване на сметките, то от тях следвала изискуемостта на сумите за заплащане на топлинна енергия , а също така и тяхната ликвидност – възможността потребителят да разбере размера на задължението си. Поради това вземането не било ликвидно и изискуемо и не следвало въззивницата да бъде осъдена да го заплати. Тези възражения на въззивницата не били обсъдени в първоинстанционното решение, поради което същото следвало да се отмени като необосновано, и исковете да се отхвърлят. Претендират се разноски.

В частната си жалба въззивницата М. твърди, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е отказал да измени размера на присъдените в полза на „Т.С.“ ЕАД разноски в заповедното производство, като е определил размера на юрисконсултското възнаграждение като равен на този за адвокатска защита.

Това било неправилно, тъй като в хода на първоинстанционното производство законодателят бил приел нова редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК, съгласно която възнаграждението за юрисконсулт се определяло по други правила и не можело да надвишава максималния размер на възнаграждението за правна помощ, който по настоящото дело се определял по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер до максимум 300 лева. Твърди се, че разпоредбата е процесуално правна и се прилага и към висящи към момента на влизането ѝ в сила правоотношения, поради което се иска юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство за въззиваемото дружество да бъде определено на 100 лева. Претендират се разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната и частната жалба от въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД.

Третото лице – помагач на страната на въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното производство) – „М.Е.“ ООД, не е взело становище.

В съдебното заседание страните не изпращат представител. Въззивникът поддържа жалбите в писмено становище, въззиваемото дружество ги оспорва. И двете страни претендират разноски.

Първоинстанционният съд е приел в мотивите на обжалваното решение, че е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с главен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и че този иск се уважава ако се установи, че ответникът е собственик на имот в сграда в режим на етажна собственост, до която се доставя топлинна енергия от абонатна станция или нейно отклонение, собственост на ищеца. Съдът е приел, че по делото от представен нотариален акт № 108/04.06.2012 г. се установява, че на същата дата въззивницата М. (ответница в първоинстанционното дело) е придобила собствеността върху недвижим имот с адрес: София, ж.к.. „********.

По-нататък съдът е приел, че между страните не се спори, че сградата, в която се намира този имот, е топлоснабдена от ищеца. Посочил е, че въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза, което е кредитирал напълно, която се базира на измервания от топломера в абонатната станция и годишни отчети, извършвани в процесния имот в края на всеки отоплителен сезон, е установено потребление на топлинна енергия за имота за цена от 1 409, 83 лева за процесния период. Съдът е приел, че за процесния период са издадени и фактури за услугата дялово разпределение на стойност 64, 44 лева, поради което цената за тази услуга в същия размер се дължи от въззивницата

М.. Съдът е приел, че претенциите за лихва за забава са основателни за сумите от 265, 91 лева и 13, 97 лева, съответно – за забава за плащане на цена за топлинна енергия и за услуга дялово разпределение, като е уважил исковете в посочените размери. Искът за главница е бил отхвърлен за разликата над 1 409, 83 лева до пълния претендиран размер от

1 630, 14 лева, тъй като не е било установено потребление на такава стойност. Първоинстанционният съд е присъдил разноските в заповедното производство като ги е определил в размер, равен на този на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, в редакцията, действала към периода на развитие и приключване на заповедното производство – 2016 г. Искането за изменение на решението в частта за разноските е отхвърлено, защото не било направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар преди провеждане на откритото съдебно заседание по делото.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната си част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд не следи за правилността на фактическите изводи, направени от първоинстанционния съд, освен ако страните не са направили изрично оплакване за тяхната неправилност във въззивната жалба или отговора. В случая такива оплаквания не са направени относно обстоятелството, че въззивницата е придобила право на собственост върху процесния имот с нотариален акт № 108/04.06.2012 г., както и че по данните от монтираните от „Т.С.“ ЕАД измервателни уреди размерът на задължението за топлинна енергия е установен на 1 409, 83 лева (според неоспореното заключение на вещото лице – топлотехник, чиято експертиза настоящият съдебен състав също намира за компетентно изготвена при спазване на логическите и технически правила за разпределение на топлинна енергия), поради което настоящият съд възприема тези обстоятелства така, както са възпроизведени в мотивната част на обжалваното решение.

Въззивницата М. оспорва наличието на основание да заплати цена на топлинна енергия в размер на 1 409, 83 лева, тъй като твърди, че същата не е редовно измерена поради негодност на техническото средство за измерването ѝ. Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд не бил събрал доказателства за редовно извършени метрологични проверки на техническите средства за измерване на „Т.С.“ ЕАД, инсталирани в абонатната станция на сградата, където се намира процесния имот. Настоящият съдебен състав обаче констатира, че такива данни са събрани по делото – заключението на съдебнотхеническата експертиза (на лист 94 от първоинстанционното дело) отразява обстоятелството, че вещото лице се е запознало с два сертификата за последващи технически проверки, извършени от „Г.Т.“ ЕООД на 13.09.2012 г. и 23.07.2015 г.

Този извод на вещото лице съдът кредитира, тъй като същото отразява свои непосредствени впечатления относно техническата изправност на общия топломер.

Оттук следва, че за измервателните уреди в абонатната станция на сградата, в която се намира процесния обект, е било изпълнявано изискването на чл. 43 ЗИ за извършване на последваща проверка. Съгласно чл. 42, ал. 1 ЗИ първоначална проверка, каквато във въззивната жалба се твърди, че не е извършвана за топломерите в сградата, не е била необходима, тъй като са били инсталирани средства за измерване от одобрен тип, а при тях издадения сертификат от производителя е достатъчен, за да установи техническа годност. В случая, дори и такъв сертификат да е липсвал, това няма да опорочи измерванията в процесния период, тъй като преди началото му – през 2012 г., на измервателните уреди е извършена последваща проверка, която е дала резултат за съответствие. Т.е. дори и преди 2012 г. да е имало неточност на измерванията по делото е установено, че след 13.09.2012 г. измервателните уреди в абонатната станция са измервали вярно.

Вещото лице обаче е констатирало, че срокът на валидност на резултатите от проверката от 13.09.2012 г. е изтекъл в рамките на процесния период, тъй като съгласно Заповеди №№ А-441/13.10.2011 г. и А-333/29.05.2014 г. на председателя на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН) срокът за извършване на последваща проверка при топломерите е 2-годишен. Така срокът на валидност на резултатите от проверката, извършена на 13.09.2012 г. е изтекъл на 13.09.2014 г., а следваща проверка за съответствие на измервателните уреди е проведена 10 месеца по-късно – на 23.07.2015 г. Така се установява неспазен срок за проверка на измервателните уреди за периода от 13.09.2014 г. до края на месец април 2015 г.

(края на периода, за който се претендират вземания от въззиваемото дружество).

Неспазването на срока за проверка на измервателното средство обаче не се отразява на установеното в процеса количество на топлинната енергия, тъй като последващата проверка на топломера в абонатната станция, извършена на 23.07.2015 г., е установено, че този топломер продължава да измерва правилно и след законовия срок за извършване на проверка за точност.

А щом измерванията на същия топломер за последващ период са били верни, то няма как те да не са такива за процесния период, при положение, че не е установена промяна в начина на работа на топломера или манипулация върху същия. Следователно по делото няма основание да се приеме, че установената от първоинстанционния съд консумация на стойност 1 409, 83 лева не съответства на действителната.