Решение № 5693 от 03.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5693 гр. София, 03.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20251100502775 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 18620/16.10.2024 г., поправено с решение № 2450/14.02.2025 г., постановени по гр.д. № 70864/2023 г. по описа на СРС, ГО, 176 състав, съдът е осъдил на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост”, ж.к.

„Младост 3”, бул. „Александър Малинов” № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, да заплати на Д. Й. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, сумата 1294,82 лева, представляваща платена при липса на основание над чистата стойност на кредита от 4 400,00 лева по нищожен договор за предоставяне на потребителски кредит № 1203753/11.10.2022 г.

Със същото решение съдът е осъдил на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД „Мултитюд Банк” p.L.c. (с предишно наименование „Фератум Банк” ЕАД), със седалище и адрес на управление в Малта, СТ Бизнес Център Станд № 120, Гзира ГЗР 1027, да заплати на Д. Й. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, , сумата 3624,74 лева, представляваща платена при липса на основание по нищожен договор за поръчителство към договор за предоставяне на потребителски кредит № 1203753/11.10.2022 г.

Със същото решение съдът е осъдил на основание 78, ал.1 ГПК „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост”, ж.к. „Младост 3”, бул. „Александър Малинов” № 51, бл. 0, вх. А, ет.

9, ап. офис 20, да заплати на Д. Й. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, , сумата от 251,79 лева – разноски по делото; осъдил е на основание 78, ал.1 „Мултитюд 1

Банк” p.L.c. (с предишно наименование „Фератум Банк” ЕАД), със седалище и адрес на управление в Малта, СТ Бизнес Център Станд № 120, Гзира ГЗР 1027, да заплати на Д.а Й. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, на основание 78, ал.1 ГПК, сумата от 344,99 лева – разноски по делото; осъдил е на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр.

78, ал.1 ГПК „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост”, ж.к. „Младост3”, бул. „Александър Малинов” № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап. офис 20 и „Мултитюд Банк” p.L.c. (с предишно наименование „Фератум Банк” ЕАД), със седалище и адрес на управление в Малта, СТ Бизнес Център Станд № 120, Гзира ГЗР 1027 да заплатят на адв. Д. Ф. на основание чл.

38, ал. 2 ЗА вр. 78, ал.1 ГПК, сумата от 400,00 лева – разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение № 18620/16.10.2024 г. в срока по чл. 259, ал.

1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника „Мултитюд Банк” ЕАД (с предишно наименование „Фератум Банк” ЕАД), който обжалва същото в частта, с която е уважен предявеният от Д. Й. С. срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Въззивникът развива оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалния закон, на материалния закон и поради необоснованост. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че възнаграждението за гаранция (посочено в договора като ГПР/такса „Гарант“) представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в годишния процент на разходите по смисъла на чл. 19 ЗПК и Приложение № 1 към закона. Според жалбоподателя съдът е достигнал до този извод чрез неправилно тълкуване на закона и без да отчете действителния характер на правоотношенията между страните. Същият поддържа, че възнаграждението за гаранцията не представлява елемент от цената на кредита, а възнаграждение по отделно облигационно отношение между потребителя и дружеството-гарант. Излага се, че договорът за гаранция е самостоятелен договор със собствен предмет и собствено възнаграждение, което не се заплаща на кредитора като цена за предоставения кредит.

Именно поради това, тази сума не може да бъде третирана като разход по кредита и не попада сред компонентите, които законът изисква да бъдат включени при изчисляването на ГПР. Въззивникът поддържа още, че гаранцията не е била задължително условие за отпускане на кредита, тъй като потребителят е разполагал с възможност да избере различен начин на обезпечение. Поради това възнаграждението за гаранцията не следва да бъде включвано в ГПР. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал разпоредбите на ЗПК и Приложение № 1 към него, както и необосновано е приел, че кредиторът е бил длъжен да включи тази сума при изчисляване на ГПР. Освен това същият оспорва извода, че договорът за гаранция прикрива допълнително възнаграждение по кредита или представлява средство за заобикаляне на закона. Поддържа, че договорът за гаранция е самостоятелно правоотношение, а на потребителя е предоставена пълна и ясна информация относно условията по кредита и обезпечението. С оглед на изложеното „Мултитюд Банк“ ЕАД иска въззивният съд да отмени решението на СРС, да отхвърли предявения иск като неоснователен и да му присъди направените разноски.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба и от „Фератум България“ ЕООД срещу решение № 18620/16.10.2024 г. в частта, с която е уважен предявеният от Д. Й. С. срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В жалбата въззивникът сочи, че решението на СРС е неправилно, поради нарушение на процесуалния закон, на материалния закон и поради необоснованост.

2

Дружеството поддържа, че съдът неправилно е приел, че възнаграждението по договора за гаранция представлява разход по потребителския кредит, който следва да бъде включен в годишния процент на разходите (ГПР), както и че това възнаграждение води до нарушение на изискванията на Закона за потребителския кредит. Излага доводи, че договорът за гаранция представлява самостоятелно правоотношение, различно от договора за кредит, по което кредиторът не е страна и не получава възнаграждението. Поддържа се, че обезпечението не е задължително условие за отпускане на кредита, тъй като потребителят е имал възможност да избере друг начин за обезпечаването му. Поради това възнаграждението по договора за гаранция не следва да бъде включвано в ГПР и не представлява част от общите разходи по кредита. Оспорва и извода на първоинстанционния съд, че чрез договора за гаранция се заобикалят разпоредбите на ЗПК. Според дружеството съдът неправилно е приел, че договорът за гаранция прикрива допълнително възнаграждение по кредита, като е игнорирал неговата самостоятелност и действителната воля на страните. Излага още, че на потребителя е предоставена ясна и пълна информация относно условията на кредита и възможностите за обезпечаването му, поради което не е налице нарушение на изискванията за прозрачност и информираност. С оглед на изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени решението на Софийския районен съд, да отхвърли предявения иск като неоснователен и да присъди направените разноски по делото.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор и на двете жалби от въззиваемия Д. Й. С.. С него същият оспорва изцяло изложените от „Фератум България“ ЕООД и „Мултитюд Банк“ ЕАД доводи и поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и съответства на действащото национално и европейско право. Сочи, че въззивните жалби представляват повторение на вече изложените в първоинстанционното производство възражения, по които районният съд е дал подробен и правилен отговор. Излага доводи, че възнаграждението по договора за гаранция представлява разход, пряко свързан с договора за кредит, който е известен на кредитора и е задължителен за получаването му при конкретните договорни условия. Посочва, че договорът за гаранция не е действително самостоятелно правоотношение, а е неразривно свързан с договора за кредит, като кредитополучателят практически няма реална възможност да получи кредита без предоставяне на обезпечение чрез посочения от кредитора гарант.

Поради това възнаграждението за гаранцията следва да бъде включено при изчисляването на ГПР, а неизпълнението на това задължение води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 ЗПК. Позовава се на практиката на Съда на Европейския съюз и на Върховния касационен съд относно задължението националните съдилища служебно да следят за неравноправни клаузи в потребителските договори, както и относно необходимостта в ГПР да бъдат включени всички разходи, които потребителят трябва да заплати във връзка с кредита. Поддържа, че изводите на районния съд са съобразени както с практиката на СЕС, така и с актуалната практика на ВКС. Оспорва и твърдението, че потребителят е имал реален избор относно обезпечението, като сочи, че договорните клаузи и механизмът за отпускане на кредита фактически обвързват получаването му с предоставянето на гаранция чрез предварително определен гарант.

Според него именно тази икономическа и функционална свързаност между договора за кредит и договора за гаранция обосновава включването на възнаграждението за гаранцията в общите разходи по кредита. С оглед на изложеното моли въззивния съд да остави без уважение двете въззивни жалби, да потвърди изцяло решението на Софийския районен съд, като правилно и законосъобразно и да му присъди разноските за въззивното производство, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА.

3

Предмет на настоящото въззивно производство е и частна жалба срещу определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, обективирано в Решение № 2450/14.02.2025 г., постановено по гр.д. № 70864/2023 г. по описа на СРС, ГО, 176 състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 371464/18.11.2024 г., подадена от пълномощника на ищеца Д. Й. С. – адв. Д. Ф., за изменение на Решение № 18620/16.10.2024 г. по делото, в частта за присъдените в нейна полза разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. В частната жалба е посочено, че определеният от съда размер на адвокатското възнаграждение не съответства на действително извършената от процесуалния представител работа и че при преценката по чл. 78 ГПК е приложил неправилно критериите за определяне на дължимото възнаграждение. В тази връзка жалбоподателят се позовава на практиката на Съда на Европейския съюз и на Върховния касационен съд относно правото на справедливо възнаграждение за положения адвокатски труд, като поддържа, че адвокатската дейност следва да бъде оценявана с оглед действителния обем, сложността на спора, извършените процесуални действия, необходимата правна подготовка и времето за защита. Според изложените доводи съдът е подценил извършената работа и е присъдил възнаграждение, което не обезщетява адекватно положения труд, поради което се иска отмяна на определението по чл. 248 ГПК и изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на по-високо адвокатско възнаграждение в полза на жалбоподателя.

Депозиран е отговор от „Фератум България“ ЕООД, в който се поддържа, че така постановеното определение е законосъобразно. Твърди се, че съдът правилно е отчел фактическата и правна сложност на делото. Поради това се иска определението да бъде потвърдено.

От насрещната страна по частната жалба „Мултитюд Банк” p.L.c. не е постъпил отговор на същата.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като съобрази събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 12 от ГПК и на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По въззивните жалби:

Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбите.

Разпечатката съдържа 34 от 96 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f30a687e-8f04-4ca9-96d2-60448c3e7e30