Решение № 75 от 12.05.2026, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 75 гр. Ямбол, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Цветелина Хр. Господинова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско дело № 20262300500051 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Ди Ай Експерт Хоспиталити“ ООД със седалище гр. Ямбол, чрез законен представител Д.Ц., подадена от адв. С., АК-Ямбол, против Решение № 543 от 18.11.2025 г., постановено по гр. д. № 2778/2024 г. по описа на Районен съд – Ямбол, в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата М. Д. от гр. Ямбол на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 20 000 лв. (като частичен иск за общ размер от 60 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна на 10.07.2024 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й заплащане.

С необжалваната част на съдебното решение искът е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв. (като частичен иск за общ размер от 60 000 лв.) Със същото решение страните са осъдени да заплатят направените от тях разноски съобразно уважената част на иска.

Въззивникът в жалбата си твърди, че решението на районния съд е незаконосъобразно, постановено при неправилно възприета фактическа обстановка, поради което е необосновано и неправилно. Намира, че твърденията в подадения от него отговор на искова молба, които се подкрепят от приетата по делото СМЕ, неправилно са били интерпретирани от районния съд. Сочи се, че липсват мотиви, касаещи вменените на въззиваемата трудови задължения, които от своя страна са повлияли положителния извод, че травматичните увреждания на същата са в следствие на трудова злополука.

Според въззивника неправилно е било прието, че в случая не е налице груба 1 небрежност, респективно че не е налице съпричиняване от страна на въззиваемата. Излагат се подробни фактически съображения по всяка от предпоставките на така предявения иск по чл. 200 КТ като се сочат противоречия между писмените доказателства по делото. Въззивникът аргументира извод, че фактическата обстановка по делото не позволява случая да попада в легалната дефиниция на трудова злополука поради липса на два елемента от фактическия състав, което обосновава подробно. Основното твърдение на въззивника е, че действията на въззиваема не са били в негов интерес като работодател, тъй като процесното имущество не принадлежи на същия. Предвид изложеното въззивникът моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен, а в условията на евентуалност иска на основание чл. 201, ал. 2 КТ определеното на въззиваемата обезщетение да бъде намалено по размер поради допусната груба небрежност. Претендира разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата М. Д. от гр. Ямбол чрез адв. М. Б., АК-Пловдив. В нея въззиваемата поддържа, че съдебното решение е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, а въззивната жалба е неоснователна. Счита оплакването, че процесният инцидент не представлява трудова злополука, за неоснователно предвид влязло в сила разпореждане на ТП на НОИ – гр.

Ямбол в следствие на проведено съдебно административно производство, както и показанията на свидетелка, която е присъствала на процесния инцидент с въззиваемата. Намира, че безспорно е установена и причинната връзка между настъпилите травматични увреждания и изпълнението на трудови задължения. Сочи, че във връзка направеното възражение за съпричиняване въззивникът не е ангажирал годни доказателства.

Въззиваемата счита определения размер обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на инцидента за правилно определен съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Предвид изложеното моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло. Претендира разноски.

Съдът намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Окръжен Съд – Ямбол, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във въззивната жалба, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съобразявайки постановената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в Решение № 176 от 08.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1281/2010 г. III г. о. и др., ведно с принципа на концентрационното начало в гражданския процес (чл. 13 ГПК), въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените 2 фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на Районен съд – Ямбол е и правилно, като въззивният съд напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, a по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на същия, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Същевременно с оглед доводите във въззивната жалба и изявлението на процесуалния представител на въззивника в проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция настоящият съдебен състав намира, че между страните липсва спор относно фактическата страна на делото, поради което въззивният съд дължи свои правни изводи както следва.

Основателността на предявения осъдителен иск по чл. 200 КТ предпоставя съществуването на трудово правоотношение между страните, настъпване по време на действието на злополука, която е приета за трудова по установения ред, обстоятелството, че същата е довела до временна нетрудоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на работника или служителя, както и настъпването на вреди – имуществени или неимуществени под формата на болки и страдания, съответно техния размер, респективно интензитет и продължителност. Същевременно въззивникът своевременно е релевирал възражение за съпричиняване при условията на допусната груба небрежност от страна на въззиваемата.

Основният според момент между страните е свързан с приемането на настъпилата злополука за трудова. Въззивният съд не може да сподели изложените във въззивната жалба доводи по следните съображения.

Следва да се посочи, че една злополука се установява като трудова по административен ред. В настоящия случай по делото е прието като писмено доказателство Разпореждане № 5104-28-29 от 06.08.2024 г. на ТП НОИ – Ямбол, с което настъпилата злополука е била приета за трудова, както и Решение № 2153-28-47 от 20.09.2024 г. на директора на ТП НОИ – Ямбол, с което жалбата на настоящия въззивник срещу разпореждането е оставена без уважение. По делото е налице и Решение № 6377 от 12.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3463/2025 г., с което е оставено в сила Решение № 218 от 12.02.2025 г. по адм. д. № 335/2024 г. на Административен съд – Ямбол, с което е отхвърлена жалбата на въззивника срещу решението на директора на ТП НОИ – Ямбол.

Следователно относно тази изискуема предпоставка за основателност на иска по чл. 200 КТ е налице проведен и приключил с окончателен съдебен акт административен процес, в който е установено със задължителна за гражданските съдилища сила (чл. 302 ГПК и чл. 177, ал. 2 АПК), че разпореждането за установяване на злополуката като трудова е валиден и 3 законосъобразен административен акт.

В постановената по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС (Решение № 226/29.03.2010 г. по гр. д. № 4119/2008 г., Решение № 238 от 22.06.2011 г. по гр. д. № 841/2010 г., Решение № 50023/09.03.2023 г. по гр. д. № 1537/2021 г., III г. о.) е налице трайно застъпено становище относно правните характеристики и последици на разпореждането по чл. 60, ал. 1 от КСО, съставляващо съществен елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 200 от КТ.

Това разпореждане има двойствено значение. От една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука. От друга страна то е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на ответника – работодател и от който зависи съществуването на правото. Ето защо по настоящото дело не може да бъде прието, че трудовата злополука не е трудова.

Единствено с оглед пълнота на изложението следва да бъдат дадени отговори на конкретните доводи на въззивника от въззивната жалба.

Твърдението за наличието на различно основание, посочено в първоначално издадения на въззиваемата болничен лист и последващия такъв също е правно ирелевантно, доколкото в законовата уредба на трудовата злополука като институт никъде не е упоменато, че работодателят е длъжен да изчака издаване на болничен лист с причина „трудова злополука“, за да приеме наличие на такава. Единствено НОИ като административен орган е компетентен да приеме наличие на трудова злополука, при което ролята на болничния лист е да докаже увреждането и неработоспособността.

Обстоятелството, че злополуката е настъпила в рамките на законоустановената почивка на въззиваемата, също не се явява в състояние да опровергае наличието на трудова злополука. Това е така, защото времето за обедна почивка безспорно се обхваща от работното време на служителите.

Последният довод на въззивника – това, че длъжностната характеристика на въззиваемата не включва предприетите от същата действия по време на инцидента – също не може да бъде споделен, защото интересът на работодателя от запазване на имуществото му не е ограничено до неговото собствено имущество, а се разпростира и върху имуществото, което му е поверено и на други правни основания, например ползване на движими вещи с рекламна цел (което се установява в процесния случай). В тази връзка оплакването на въззивника, че чадърите не са част от имуществото на работодателя, по силата на което да е възникнало задължение за въззиваемата да ги опази, не може да бъде споделен. Същевременно предвид този извод обстоятелството, че към момента на настъпване на увреждането в заведението не е имало други посетители, се явява неотносимо.

Второто оплакване на въззивника касае твърдението му за съпричиняване в хипотезата на допусната груба небрежност от страна на въззиваемата.

В практиката на ВКС се приема, че груба небрежност по смисъла на чл.

201, ал. 2 КТ е налице, когато са нарушени елементарни изисквания на безопасност в работата, проявено е грубо незнание и неуважение на найпрости за разбиране и усвояване правила за здравословни и безопасни условия на труда, на техническата безопасност и хигиената на труда, които 4 трябва да знае и спазва всеки работник или служител – и най-малко образованият, и най-слабо подготвеният, и най-немарливият. Проява на груба небрежност е онова поведение на пострадалия, при което той не само е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но и е извършил работата при липса на елементарно старание или внимание и е пренебрегнал основни технологични правила и правила на безопасност.