Определение № 1049 от 01.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1049 гр. София, 01.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20248002901887 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Пи Ес Пи“ ЕАД, с. Мост, общ.

Кърджали срещу решение № 1927 от 02.04.2024 г. по в. гр. д. № 4594/2022 г. на Софийски градски съд, II-В състав, потвърждаващо решение № 20205162 от 29.05.2022 г. по гр. д. № 71234/19г. на Софийски районен съд, 168 състав, с което са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Хитбилдинг“ ЕООД, гр. София, „Пътстрой“ ООД (в несъстоятелност), гр.

Стара Загора и „Холдинг Пътища и Инфраструктурни съоръжения" ЕООД, гр.

София обективно и субективно, евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 18 от договор от 12.11.2014г. за извършване на строителномонтажни работи.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода, че клаузата на чл. 18 от процесния договор не е нищожна, като развива подробни съображения в подкрепа на тезата си, че същата противоречи на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, тъй като поставя дължимостта на прогнозната цена под условие и я обвързва единствено със задължението на възложителя да прави плащания съгласно чл. 12, ал. 6 от договора, а не с приемането на работата.

Счита, че при тълкуването на договора въззивният съд не е съобразил установените в чл. 20 ЗЗД правила, като неправилно не е преценил оспорената клауза като самостоятелна и като имаща характер на неустойка. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че: съдът не се е произнесъл по въведените във въззивната жалба доводи, твърдения и 1 възражения – липсва произнасяне по всички възражения за нищожност на неустоечната клауза; не е изпълнил задължението си да изложи пълни, ясни и непротиворечиви мотиви по правнорелевантните факти, като прецени основателността на твърденията и възраженията на всички страни по делото – мотивите са бланкетни и в тях не са разгледани по същество наведените основания за нищожност чл. 26, ал. 1. пр. 3 ЗЗД. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите:

I . Материалноправни въпроси:

„1.1. Може ли дължимостта на възнаграждението по договор за СМР да бъде обусловено от настъпването на други факти, различни от извършването и приемането па работата; 1.2.

Приемането на работата от възложителя може ли да бъде изключено като условие за заплащането па възнаграждение по договор за СМР; 1.3.

Противоречи ли на разпоредбата на чл. 266, ал. 1, т. 1 ЗЗД уговорка, при която цялото възнаграждение по договор за СМР ще се дължи в случай на забавено плащане на част от вече извършената и приета работа; 1.4. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на относими към спора императивни материалнонравни норми; 1.5. Нарушава ли общия принцип за недопускане на неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата уговорка, при която забава в плащането на вече приета работа води до изискуемост на пълния размер на прогнозната стойност на договор за СМР;

2.1. При договор за СМР с предвидени единични цени допустимо ли е предварително определяне на обща цена; 2 . 2 . При договор за СМР с уговорени единични цени посочването на обща прогнозна цена изключва ли факта на приемане на извършеното по смисъла на чл. 266, ал. 1, изр. 2 ЗЗД;

2.3. Представлява ли нарушение на императивната разпоредба на чл. 266, ал.

1, изр. 2 ЗЗД включването на уговорка в договор за СМР, посочваща обща цена по договора, въпреки че същата е уговорена при единични цени; 2.4. Кое следва да се прилага при определяне на размера на цената по договор за СМР, в случай че за възложените работи по договора са посочени както единични цени, така и обща цена; 2.5. Доколко страните са обвързани от посочена обща цена за възложените СМР, при условие че договорът е сключен при единични цени за всеки вид СМР; 3. При преценката за действителност следва ли съдът да отчете резултата, който настъпва от приложението на оспорена договорна клауза; 4.1. Длъжен ли е съдът да извърши надлежно тълкуване на спорна между страните по делото клауза от договор, сключен помежду им, която клауза е основание за спорното право; 4.2. Може ли съдът при тълкуване на договор да подмени формираната при сключването му и обективирана в съдържанието му воля на договарящите; 4.3. При тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл. 20 ЗЗД; 4.4. Необходимо ли е съдът да излезе и извън текста на самия договор, да изследва обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, 2 действителната характеристика на договора, както и други обстоятелства, които са от значение, за да се установи действителната воля на страните; 4.5.

Следва ли съдът, при тълкуване на договора, да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи за тълкуване, съгласно чл.

20 ЗЗД; 5.1. Въз основа на какви критерии следва да се направи преценката дали неустойката е нищожна; 5 . 2 . При съобразяване на условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, следва ли съдът да вземе предвид принципа за справедливост в търговските правоотношения и целта, която клаузата преследва;

II. Процесуалноправни въпроси: „1.1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворсчиви мотиви в аргумент за крайните си изводи; 1.2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора; 3.1. Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи; 3.2.

Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като неотносими и/или недостоверни; 3.3. Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда“.

По отношение на така поставените въпроси (с изключение за материалноправните въпроси по т. 2) се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно:

За материалноправните въпроси – решение № 155 о т 06.11.2012г. по т. д. № 744/2011 г. н а I I т. о., решение № 1 5 о т 22.12.2016 г. п о гр. д. № 2404/2014 г. на I г. о., решение № 23 от 4.08.2014 г. по т. д. № 1938/2013 г. на I т. о., решение № 162 о т 28.01.2013 г. по т. д. № 453/2012г. на I т. о., т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.201З г. на ОСГТК на ВКС (за въпросите по т. 1); Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. на ОСГК на ВКС (за въпроса по т. 3); решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/201З г. на II т. о., решение № 236 от 24.10.2017г. по гр. д. № 576/2017г. на IV г. о., решение № 15 от 22.12.2016г. по т. д. № 2404/2014 г. на I т. о., решение № 155 от 06.11.2012 г. по т. д. № 744/2011г. на II т. о. и др. (за въпросите по т. 4);

Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на II т. о., решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 698/2009 г. на II г. о. (за въпросите по т. 5);

За процесуалноправните въпроси – ППВС № 1/53 г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 69 3 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 6690/2013 г. на I г. о., решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015г. на III г. о., решение № 50168 от 09.12.2022 г. по гр. д. № 1983/2021 г. на II т. о. (за въпросите по т. 1); решение № 331 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV г. о., решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на IV г. о. и решение № 96 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020г. на II г. о. (за въпросите по т. 2); ППВС № 1/53 г., решение № 91 от 21.04,2016г. по гр. д. № 4497/2015 г. на III г. о., решение № 149 от 3.07.2012 г. по гр. д. № 1084/201 1 г. на III г. о. III г. о., решение № 50168 от 09,12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на II т. о. (за въпросите по т. 3).

По отношение на материалноправните въпроси по т. 2 се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК), без да са изложени конкретни аргументи в подкрепа на това твърдение.

Ответникът по касация – „Пътстрой“ ООД (в несъстоятелност), гр.

Стара Загора – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 23.08.2024 г. Не претендира разноски.

Ответниците по касация – „Хитбилдинг“ ЕООД, гр. София, „Пътстрой“ О О Д (в несъстоятелност), гр.

Стара Загора и „Холдинг Пътища и

Инфраструктурни съоръжения" ЕООД, гр. София – не завяват становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на сключен договор от 12.11.2014 г. между Консорциум „ХИТ-ПСП“ ДЗЗД и „Хитбилдинг“ ЕООД, като възложители, и „Пътстрой“ ООД, като изпълнител, за извършване на СМР, свързани с обществена поръчка № 26/321/01162 за обект „Реконструкция на път HKV 1172 (III-5074) Стамболово – граница общ. (Стамболово-Кърджали) – III-5072, в който е уговорено, че: Възнаграждението за възложените строително-монтажни работи се изчислява съобразно вид, количество и единична цена на всяка ремонтна дейност, съобразно приложение № 1 към договора, като общата му стойност възлиза на 2 161 836.96 лв., с ДДС (чл. 12, ал. 1); Плащането на цената се извършва авансово - в размер на 50 % и на междинни плащания - за пълната стойност на приетите СМР всеки месец, от които се приспада 4 авансово платената половина от възнаграждението, като приемането на работата следва да се извърши от възложителя в срок от 7 дни от изтичането на съответния месец и при липса на възражения в този срок се счита, че работата е приета и подлежи на заплащане (чл. 12, ал. 2 и ал. 3); Договорът може да бъде нотариално заверен и изпълнителят може да се снабди със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за цялата цена, в случай че същата не е платена след изтичане на 7 дни от крайния срок по договора – 30.06.2015 г.

(чл. 18).

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от „Пи Ес Пи“ ЕАД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД, въззивният съд е споделил извода, че клаузата на чл. 18 от процесния договор не е нищожна поради противоречие със закона и с добрите нрави. Приел е, че същата не променя съдържанието на съглашението по чл.

12 от договора относно начина на изчисляване и заплащане на дължимото по договора възнаграждение, който не противоречи на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД; не променя предпоставките или падежа за заплащане на възнаграждението; не въвежда нов падеж за цялото възнаграждение, а с нея е въведена предвидената в самия закон възможност за едната страна по договора да се снабди с изпълнително основание по реда на чл. 417 ГПК при липса на изпълнение на насрещното парично задължение на възложителя.