Решение № 11 от 16.01.2025, Районен съд - Левски

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. ЛЕВСКИ, 16.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Палмира Д. Атанасова при участието на секретаря Янка Д. Иванова като разгледа докладваното от Палмира Д. Атанасова Гражданско дело № 20244410100625 по описа за 2024 година

Предявени са обективно и субективно съединени искове както следва: иск с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 във връзка с чл.

11 ал.1 т.10 от ЗПК, а при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 26 ал.1 от ЗЗД; иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД; насрещен иск с правно основание чл. 33 от ЗПК във връзка с чл. 26 ал.1 и ал. 4 от ЗЗД и насрещен иск с правно основание чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 26 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че е сключил с ответното дружество договор за заем от разстояние № 42161 на 25.01.2023 г., в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Ищецът не разполага със самия договор, но разполага със Стандартния европейски формуляр към него, както и с погасителния план към договора и информация по кредита от интернет страницата на кредитодателя https://www.minizaem.bg/customer/profile, от които може да бъде извлечена необходимата информация. Твърди, че съгласно данните от СЕФ и информацията от интернет страницата договорът за кредит е със следните параметри: главница от 2000 лева; срок на договора - 720 дни или 24 месеца; сума за връщане - 2824.69 лв; сума за връщане при непредставяне на обезпечение по чл. 3 (1) и изплащане на погасителните вноски в срок - 3824,29 лв; Фиксиран годишен лихвен процент - 40.15 %; Годишен процент на 1 разходите - 48.44%. Съгласно част II, т. 8 от Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от Закона за потребителския кредит(СЕФ): Потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения: 1. Банкова гаранция в полза на Кредитора за общия размер на всички плащания по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, или 2. Две физически лица - поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „***” ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен”; да подпишат договор за поръчителство. При непредставяне на това обезпечение се начислява неустойка в размер на 999.60 лева, като същата е предвидена да бъде заплатена на 6 вноски съгласно погасителния план представен в част II, т. 6.2 от Приложение № 2.

Твърди се, че ищецът е заплатил на ответнотто дружество 15 вноски съгласно погасителния план, предоставен в профила на ищеца на интернет страницата на дружеството, че общата сума заплатена по договор № *** е 3012 лв.

Счита, че договора за заем от разстояние № *** от 25.01.2023 година за недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 26, ал.

1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД по следните съображения:

Твърди, че ответникът "***" ЕООД, с ЕИК *** представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Видно от предмета на дейност на ответното дружество в ТР при АВ е, че дружеството извършва дейност като финансова институция, изразяваща се в отпускане на заеми със средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 и чл. 2, ал. 2, т. 6 от Закона за кредитните институции, воден от БНБ по реда на чл. 3 а от ЗКИ. В случая сключеният Договор за заем от разстояние № 42161 от 25.01.2023 година по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на 2 този вид договори, уредени в глава трета на ЗПК, както и ЗЗП.

Кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Според разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т.

7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Конкретно в случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с невключването на клаузата за неустойка в ГПР.

Заявява, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В процесния договор е посочен размер на ГПР от 48. 44 %, като този допълнителен разход за неустойката не е ясно как се отразява на общия размер на ГПР. Ако към посочените в договора разходи за договорна лихва се прибавят и скритите разходи - допълнителната сума за неустойката, то общият размер на ГПР значително ще надхвърли максимално допустимият размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК - пет пъти размера на законната лихва. Това е недобросъвестна търговска практика, която накърнява добрите нрави.

Грешното посочване на ГПР се приравнява на непосочен ГПР по смисъла на 3 чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Договорът е сключен при предварително определени от ответника клаузи и потребителят е бил лишен от възможността да повлияе върху съдържанието им.

Излага твърдения, че задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до причинени вреди за кредитора, а такива биха възникнали при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. ГПР от 48, 44 % не отговаря на действителните разходи по кредита, защото е без сумата за неустойка, а с включването й кредитът ще се оскъпи допълнително, респективно ще се стигне до надвишаване на законовия допустим предел по смисъла на чл. 19, ал. 4 от ЗПК от пет пъти размера на законната лихва. Потребителят като икономически по-слабата страна в правоотношението не може да бъде поставян в положение да не знае колко точно дължи поради неяснотата в начина на изчисляване на ГПР. Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява нелоялна и по - конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Потребителят по този начин не може да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Именно затова процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

Заявява, че неустойката е уговорена с цел санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка и то в размер около половината от главницата за неизпълнение на това задължение е в разрез с добрите нрави. При липса на предоставено обезпечение от страна на потребителя, за последния възниква задължение да плати сума в размер, която би довела до неоснователно обогатяване на кредитодателя. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. В Решение от 15.03.2012 г.

4 по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

Счита, че уговорената неустойка в размер на 999,60 лева е нищожна клауза и поради противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза но смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика и потребителя, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Позовава се на Решение № 74 от 21.06.2011 година на ВКС по гр. д. № 541 от 2010 година, IV ГО и Решение № 4/25.02.2009 г. по гр. д. № 395/2008 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о., задължителна съдебна практика, като твърди, че със същите е прието, че по силата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Прието, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.