Определение № 149 от 09.03.2026, Апелативен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 149 гр. Велико Търново, 09.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20264000500082 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.121 ГПК.

Подадена е въззивна частна жалба от ЗАД „Армеец“ против Определение № 11/ 06.01.2026 г. по гр.д. № 860/ 2025 г. по описа на ОС – Русе, с което съдът е оставил без уважение възражението на дружеството за местна неподсъдност на предявения иск на ОС – Русе. Жалбоподателя счита обжалвания акт за незаконосъобразен. Излага, че особената местна подсъдност по чл.115, ал.2 ГПК не се прилага по отношение на всички искове по КЗ, а само за тези, чийто правопроизводящ факт е непозволено увреждане, докато в случая не бил налице фактическият състав на деликт и фигурата на деликвент, а исковата претенция се основавала на договорно правоотношение, възникнало между застрахователя и работодателя на наследодателя на ищеца.

Позовава се на Определение № 87/ 21.02.2021 г. по ч.т.д. № 2870/2019 г. на 1-во т.о. на ВКС, с което било прието, че с особената подсъдност е уредена възможността на пострадалото лице да предяви пряк иск за обезщетение срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, а предявеният от Е. Р. А. иск с правно основание чл.459, ал.4 вр. чл.448 КЗ не можел да се приравни на пряк иск на увредено лице по чл.432 КЗ. Сочи, че не е приложима и подсъдността по чл.113 ГПК, нито тази по чл.114 ГПК. Изразява несъгласие с позоваването от съда на Регламент ЕО 1215/2012, чиито разпоредби според него не регламентират местната подсъдност в рамките на отделна държава-членка, а принципно целят да се улесни в по-голяма степен свободното движение на съдебни решения и да се подобри достъпа до правосъдие в рамките на ЕС. Моли определението на ОС – Русе да бъде отменено и делото да бъде изпратено на компетентния съд СГС.

1

Насрещната страна не е подала отговор на частната жалба.

Съдът констатира следното: Пред ОС – Русе е образувано гр.д. № 860/ 2025 г. по предявен от Е. Р. А. иск срещу ЗАД „Армеец“ за заплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Трудова злополука“, сключена между работодателя на нейния наследодател и застрахователното дружество – ответник. Исковата претенция е основана на твърдения, че ищцата търпи вреди от смъртта на своя баща Рейхан Мехмедов Адемов, починал при призната от НОИ на основание чл.60, ал.1 КСО трудова злополука, че животът и здравето на баща й са били предмет на валидна застраховка „Трудова злополука“, сключена между ответния застраховател и работодателя му „Строител“ ООД, и че при настъпване на покрит застрахователен риск „смърт, вследствие на трудова злополука“, застрахователят отказва да й заплати дължимото застрахователно обезщетение. В отговора на исковата молба застрахователят е направил възражение за неподсъдност на спора с изложени доводи, че не следва да намери приложение подсъдността, уредена в чл.115 ГПК, тъй като се касае до иск на договорно основание, нито са приложими нормите за подсъдността по чл.113 ГПК и чл.114 ГПК. С обжалваното определение съдът е оставил възражението без уважение по съображения, че за казуса е приложима разпоредбата на чл.115, ал.2 ГПК, даваща право на ищеца да избере кой от посочените в нормата съдилища да сезира и същият валидно е упражнил това свое право.

Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че за конкретния правен спор, с който съдът е сезиран, приложение намира чл.115, ал.2 ГПК. С тази норма законодателят е предвидил особени правила относно местната подсъдност на споровете по искове за обезщетение по Кодекса за застраховането срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи, като на увреденото лице е предоставена възможност да избере дали да предяви претенцията си пред съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният му адрес, респ. когато е увредено юридическо лице – неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие. Тази специална изборна местна подсъдност изключва общата подсъдност по чл.108, ал.1 ГПК – по седалище на ответника.

Релевантно за определяне на местната подсъдност по чл.115, ал.2 ГПК е ищецът да има качеството на правоимащо лице, както следва да се тълкува използваният израз „увреденото лице“, предявеният от него иск да е насочен срещу застраховател и да се основава на КЗ. В случая всички тези предпоставки са налице. Независимо че разпоредбата на чл.115 ГПК е озаглавена „Искове за непозволено увреждане“, формулировката на ал.2 не обосновава извод, че тази специална подсъдност е предвидена само за хипотезите на сключен договор за застраховка „Гражданска 2 отговорност“. Да съществува разлика в местната подсъдност по дела по КЗ срещу застрахователи в зависимост от вида на правопораждащия застрахователен договор, е лишено от правна логика, като ако законодателят е имал предвид подобно разграничение, това би било уредено изрично, а не да се предоставя възможност на съдилищата за различни интерпретации и различно приложение на процесуалноправна норма. Не може да бъде споделен аргументът на жалбоподателя, че разпоредбата не намира приложение за казуса, тъй като исковата претенция се основава на договорно правоотношение и не бил налице фактическият състав на деликт и фигурата на деликвент. По иска по чл.432, ал.1 КЗ, за който жалбоподателят твърди, че единствено попада в приложното поле на чл.115, ал.2 ГПК, когато правоимащото увредено лице е предявило пряк иск, застрахователят безспорно не отговаря за собствено противоправно поведение – на деликтно основание, а отговорността му произтича от договора за застраховка „Гражданска отговорност“, сключен между него и деликвента.

Отделен е въпросът, че самото застрахователно събитие по застраховка „Гражданска отговорност“ съгласно чл.429, ал.1, т.1 КЗ може да не е деликт, а неизпълнение на договорни задължения. Застрахователят винаги дължи плащане на обезщетение само на договорно основание, по силата на застрахователния договор, при настъпване на визирано в него застрахователно събитие, представляващо покрит застрахователен риск.

В настоящия казус за възникването на правото си да претендира обезщетение от застрахователя ищцата се е позовала на настъпило застрахователно събитие по застрахователен договор, сключен със ЗАД „Армеец“ от работодателя на нейния наследодател, по който последният се явява трето ползващо се лице. Съгласно чл.438, ал.4 КЗ застраховано лице по застраховка „Живот“ е физическо лице, чийто живот, здраве или телесна цялост е предмет на застрахователния договор, като застрахованото лице може да е различно от застраховащия. Съгласно чл.398, ал.4 КЗ в случаите на застрахователно събитие третото ползващо се лице по застрахователния договор има право да получи застрахователното обезщетение и всички права по договора. Касае за хипотеза, когато договорът поражда действие и за трети лица, които не са страни по него – чл.21, ал.1 ЗЗД. При трудова злополука на основание чл.200 КТ работодателят отговаря имуществено за всички вреди, които са настъпили в пряка причинноследствена връзка със злополуката. Пострадалият, съответно неговите наследници могат да претендират обезщетение от работодателя, но могат да търсят такова и от застрахователя по застраховка с покрит риск вреди вследствие на злополука. Съгласно чл.448, ал.7 КЗ при настъпване на застрахователно събитие право на пряк иск към застрахователя има само лицето, което има право да получи застрахователната сума, а при смърт такива лица са законните наследници на застрахования. Видно е, че ищцата като наследник на починалото ползващо се от застрахователния договор лице е легитимирана да търси застрахователно обезщетение на основание КЗ от 3 застрахователя, страна по договора, при което е налице хипотезата на чл.115, ал.2 ГПК.

По изложените съображения правилно ОС – Русе е преценил, че относно местната подсъдност намира приложение цитираната разпоредба и с предявяването на иска пред ОС – Русе, в чийто район, видно от приложеното към исковата молба удостоверение за наследници, се намира постоянният адрес на Е. Р. А., тя е упражнила правото си на избор в съответствие с дадената й процесуална възможност. Като съд по постоянния адрес на ищцата ОС – Русе се явява местно компетентен да разгледа спора и постановеното от него Определение № 11/ 06.01.2026 г. като законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 11/ 06.01.2026 г. по гр.д. № 860/ 2025 г. по описа на ОС – Русе.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4