Определение № 4188 от 18.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4188 гр. София, 18.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Частно касационно гражданско дело № 20248003104879 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 23 141/10.09.2024 година, подадена по пощата на 09.09.2024 година, от КОНПИ [населено място], срещу определение № 2012/08.08.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 1794/2024 година.

С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение № 7870/21.05.2024 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-30 състав, постановено по гр. д. № 3362/2023 година, с което съставът на Софийски градски съд е констатирал, че с влязло в сила негово определение № 14 100/22.11.2023 година производството по гр. д. № 3362/2023 година по описа на съда е било прекратено на основание чл. 232 от ГПК. На основание чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ ход на делото бил даден без от КОНПШ да била внесена държавна такса. Трайно било прието в съдебната практика, че посочената разпоредба предвиждала недължимост на таксата единствено на етап сезиране на съда. При прекратяване на производството поради отказ или оттегляне на предявените искове, по аргумент от чл. 78, ал. 6, във връзка с чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, Комисията следвало да бъде осъдена да заплати дължимата по делото държавна такса в полза на съда. Тъй като това не било направено с определението за прекратяване на производството КОНПИ [населено място] следвало да бъде осъдена за разноски по реда на чл. 77 от ГПК. С оглед на това КОНПИ [населено място] е осъдена, на основание чл. 77 от ГПК, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски градски съд, сума в размер на 5390.00 лева, представляваща дължима се по делото държавна такса.

В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде и потвърденото с него първоинстанционното определение № 7870/21.05.2024 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-30 състав, постановено по гр. д. № 3362/2023 година да бъдат отменени. В частната касационна жалба, съдържаща и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, се твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване.

1

КОНПИ [населено място] е била уведомена за обжалваното определение на 09.09.2024 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 23 141/10.09.2024 година, като е подадена по пощата на 09.09.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че на основание чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, при подаването на исковата молба КОНПИ [населено място] не заплащала държавна такса, като нормата се отнасяла единствено към момента, в който съдът бил сезиран с исковата молба, и не изключвала изобщо дължимостта на таксата в производството, по аргумент чл. 157, ал. 2 от ЗОНП/. В конкретния случай с определение № 14 100/22.11.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І30 състав, постановено по гр. д. № 3362/2023 година производството по делото било прекратено, на основание чл. 232 от ГПК. При прекратяване на производството поради отказ или оттегляне на иска, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, във връзка с чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, КОНПИ [населено място] следвало да заплати дължимата държавна такса по сметка на съда, като същата следвало да бъде събрана служебно от съда. Видно от доказателствата по делото, това не било направено с определението за прекратяване и първоинстанционният съд бил постановил обжалваното пред въззивната инстанция определение. Същото било правилно и законосъобразно и следвало да бъде потвърдено.

В изложението си по чл. 284, ал. 3 от ГПК, КОНПИ [населено място] е поставила въпроса за това предвид изложението от съдилищата мотиви, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, то следва ли да се приеме, че КОНПИ [населено място] защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. Във връзка с това са изложени съображения, че разпоредбата на чл. 159 от ЗОНПИ предвиждала, че за неуредените от специалния закон въпроси се прилагали разпоредбите на ГПК. Доколкото в специалния закон изрично било регламентирано, че Комисията не заплащала държавна такса при подаване на искова молби, то разпоредбата следвало да се прилага с предимство пред общите. Въпреки наличието на същата, а именно—чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, дори и да бъдели приложени общите разпоредби .съгласно чл. 159 от ЗОНПИ, то КОНПИ [населено място] следвало да бъде освободен от задължението за заплащане на държавна такса, предвид чл. 84, ал. 1 от ГПК и чл. 162, ал. 2 от ДОПК, която изчерпателно изброявала публичните държавни вземания. Доколкото в чл. 162, сг1. 2, т. 5 от ДОПК изрично било посочено, че било приравнени на публични задължения, вземанията за заплащане на равностойността па вещи, отнети в полза на държавата, глоби и имуществени санкции, конфискации и отнемане ва парични средства в полза на държавата, то исковете по реда па ЗОНПІІ представлявали искове за публични държавни вземания и за вещи публична държавна собственост, които били упоменати в чл.162, ал. 2 от ДОПК. Затова КОНПИ [населено място] следвало да се ползва от привилегията, предвидена от законодателя в разпоредбата па чл. 84, т. 1 от FПK. Важно било също така да се отбележи, че при осъществяване на вменените си функции и задължения, КОНПИ [населено място] изпълнявала една заложените в ЗОНПИ ;ели, а именно предотвратяване па възможностите за незаконно придобиване па имущество и разпореждането с него. Несъстоятелен се явявал направеният от първоинстанционният съд и потвърден от Софийския апелативен съд извод, че съдебната такса имала възпиращ ефект—за ограничаване па неоснователни искания, като това се отнасяло и за случаите, когато страна по делото била Държавата или нейн 2 процесуален субституент. Целта на цялото производство по ЗОНПИ, от неговото до неговия край, била именно предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и за разпореждането с него. Не можело да се приемел извода, че Държавата следвало да се възпира да предявява искове по интереса си заради възлагането на съдебна държавна такса. Не следвало да се възприема тезата, че създаването на специализиран държавен, който осъществява тази дейност и да изпълнява заложените от законодателя цели не било е в преследване интерес. Целта на всички описани етапи от производството› по реда па ЗОНПИ била да се достигне до етапа па влязло в си.na съдебно решение, с което било с постановено отнемане па имущество в полза на държавата. Възприетото от Софийски градски и Софийския апелативен съд тълкуване означавало да са приеме за валидно абсурдното твърдение, че производството по ЗОНПИ, докато същото било в ход, имало различна цел (очевидно от частен характер) от собствената си крайна цел—отнемане на имуществото в полза па Държавата, което вече по смисъл а на чл. 162, ал. 2 от ДОПК било от публично характер и че държавата, преследвайки интереса си следвало първо да прецени какви биха били разходите ii в съдебното производство и чак след това, ако те биха били в значителен размер, да предприемела вменените й по закон правомощия чрез процесуалните си субституенти. Съгласно решение № 464/13.04.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по в. гр. д. № 3584/2022 година държавните такси следвало да останат за сметка на бюджета на съдебната власт, тъй като КОНПИ [населено място] била освободена: от заплащането на такива на основание чл.

84, ал. 1, т.1 ГПК във връзка с чл. 162, ал. 2, т 5 от ДС›ПК за претендираното вземане с характер на публично държавно такова. Така било и в решение № 215/12.10.2017 година, постановено по гр. д. № 432/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същото становище било застъпено и в последната практика на BKC, а именно определение № 50 263/18.07.2023 година, постановено по гр. д. № 1074/2022 година по описа на ВКС, ГК, III г. о. и определение № 5283/19.11.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 3651/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., последното във връзка с прекратяването на производството по чл.

232 от ГПК.

При преценка на това дали са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки следва да се има предвид това, че посоченото от КОНПИ [населено място] решение № 215/12.10.2017 година, постановено по гр. д. № 432/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. се отнася до приложението на ЗОПДИППД (отм.), в който не се съдържат правила относно дължимостта на държавната такса в развиващото се пред съда производство за отнемане на имуществото. Такива обаче се съдържат в последващия ЗОПДНПИ (отм.), обнародван в ДВ бр. 38/18.05.2012 година. Съгласно чл. 41, ал. 3 от този закон за действията по изпълнение на обезпечителните мерки върху имуществото на лицето не се събира държавна такса. Същевременно в чл. 75, ал. 3 е посочено, че при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, а в чл. 78, ал. 2 е посочено, че с решението съдът присъжда държавни такси и направените по делото разноски в зависимост от изхода на делото. В отнасящите се към правилата за постигната в производството спогодба чл. 79, ал.

4 и ал. 5 е предвидено, че държавната такса в производството се определя върху сумата, за която е постигната спогодбата и се поема от страните поравно, а разноските остават в тежест на страните, както са направени. Идентични правила-чл. 120, ал. 4, чл. 154, ал. 3, чл. 157, ал.

2, чл. 158, ал. 4 и ал. 5 се съдържат и в действащия ЗОНПИ, обнародван в ДВ бр.

7/19.01.2013 година. Поради тези нова законова уредба формираната във връзка с ЗОПДИППД (отм.) може да намери приложение само доколкото не и противоречи. От новите разпоредби на закона следва, че в производството по отнемане на незаконно придобито имущество се дължи държавна такса, като по отношение на същата и на разноските в производството намират приложение общите правила на ГПК, ако не противоречат на установените в ЗОНПИ такива. Въз основа на тези разпоредби е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, намерила израз в определение № 3

2833/04.10.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3948/2023 година, определение № 1133/10.03.2025 година, постановено по ч. гр. д. № 666/2025 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 160/02.04.2018 година, постановено по ч. гр. д. № 268/2018 година, определение № 13/12.01.2021 година, постановено по ч. гр. д. № 3107/2020 година, определение № 50 050/31.01.2023 година, постановено по гр. д. № 2186/2022 година, определение № 50 247/31.05.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3302/2022 година, определение № 50 293/27.07.2023 година, постановено по гр. д. № 1278/2022 година, определение № 2810/03.10.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 3705/2023 година и определение № 4090/17.09.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 3426/2023 година, седемте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика КОНПИ [населено място] не е освободена от задължението за държавна такса в производството по отнемане на имущество по ЗОНПИ, тъй като правилото на чл. 154, ал. 3 от закона, съгласно което при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, не съдържа изрично изявление за такова освобождаване, както е например в чл. 120, ал. 4 от ЗОНПИ. Съгласно последния текст за действията по изпълнение на допуснатите върху имуществото обезпечителни мерки не се събира държавна такса. В чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ обаче не се посочва, че такава такса не се събира в исковото производство за отнемане на имуществото, нито пък, че Комисията е освободена от нея. Посочено е единствено, че държавна такса не се внася предварително, при подаването на исковата молба (съответно въззивната или касационната жалба), т. е. събирането й е отложено във времето. Такова правило не е забранено от закона, а и е предвидено и в други законови разпоредби, макар и неотнасящи се сходни случаи, както е например с разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ. При последната разпоредба съдът се произнася по задължението за държавна такса с решението си по делото, в какъвто смисъл е и правилото на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, съгласно което с решението съдът присъжда държавната такса и направените по делото разноски в зависимост от изхода на делото.