Решение № 155 от 02.11.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 155 гр. София, 02.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова при участието на секретаря Анета Г. Иванова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20228002103661 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Л. С. Г. и Т. В. К. срещу решение № 267092 от 22.12.2021 г. по в.гр.д.№ 14440 от 2017 г. на Софийския градски съд, ГО, II-Д въззивен състав в отменителните му части.

Съделителката Л. С. Г. обжалва решението в частта, с която е отменено решение № 166864 от 07.07.2017 г. по гр.д.№ 29645 от 2012 г. на Софийския районен съд, 71 състав в частта му, с която е отхвърлена предявената от Т. В.

К. срещу Л. С. Г. претенция по реда на чл.346 ГПК във вр. с чл.31, ал.2 ЗС до сумата от 10 187 лв.- обезщетение за ползата, от която е бил лишен за периода от 07.11.2011 г. до 25.03.2015 г., съответна на притежаваната от него 1/2 ид.ч. от процесния имот, ведно със законната лихва от 25.03.2015 г. до окончателното плащане, и вместо това Л. С. Г. е осъдена да заплати на Т. В. К. на основание чл.346 ГПК във вр. с чл.31, ал.2 ЗС посочената сума, ведно със законната лихва от датата на предявяване на претенцията.

1

Съделителят Т. В. К. обжалва решението в частта, с която е отменено решение № 166864 от 07.07.2017 г. по гр.д.№ 29645 от 2012 г. на Софийския районен съд в частта му, с която е отхвърлена предявената от Л. С. Г. срещу Т. В. К. претенция по реда на чл.346 ГПК във вр. с чл.30, ал.3 ЗС до сумата от 11 230,71 лв.- стойност на извършени необходими разходи за имота и вместо това е осъден Т. В. К. да заплати на Л. С. Г. на основание чл. 346 ГПК във вр. с чл.30, ал.3 ЗС посочената сума, ведно със законната лихва от датата на предявяване на претенцията.

С определение № 589 от 03.04.2023 г. настоящият състав на ВКС, ГК, първо г.о. е допуснал до касационно разглеждане и двете касационни жалби:

1. Касационната жалба на Л. Г.- на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на решението с решение № 738 от 29.12.2010 г. по гр.д.

№ 94 от 2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., т.II.1 от Тълкувателно решение № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5 от 2014 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 46 от 01.04.1965 г. по гр.д.№ 22 от 1965 г. на ОСГК на ВС, по следния въпрос: Дължи ли се обезщетение по реда на чл.31, ал.2 ЗС за ползваната от непълнолетните деца на страните площ от съсобствения им имот- апартамент ?

2. Касационната жалба на Т. К.- на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на решението с решение № 50 от 10.07.2017 г. по гр.д.№ 3675 от 2016 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. по въпроса: Може ли съсобственик да претендира заплащане на подобрения, които не са финансирани от самия него, а са извършени в негова полза от трето лице- в случая от трето юридическо лице (ООД), видно от приложени по делото фактури за направени ремонти и разходи за закупуване на движими вещи ?

В проведеното открито съдебно заседание пълномощниците на страните поддържат подадените от тях жалби и оспорват жалбата на насрещната страна.

Върховният касационен съд по въпросите, по които е допуснато касационното обжалване счита следното:

По първия въпрос настоящият състав на ВКС, ГК, първо г.о. споделя приетото в решение № 738 от 29.12.2010 г. по гр.д.№ 94 от 2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., т.II.1 от Тълкувателно решение № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5 от 2014 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 46 от 01.04.1965 г. по 2 гр.д.№ 22 от 1965 г. на ОСГК на ВС, че до пълнолетието си малолетните и непълнолетни деца живеят в жилището на родителя- собственик на свое собствено основание, произтичащо от задължението на родителя да ги обезпечи с жилище, поради което за заеманата от тях площ не се дължи наем /или обезщетение/. За тази площ съответно невладеещият съсобствения жилищен имот техен родител няма право на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС от владеещия имота родител.

По втория въпрос настоящият състав на ВКС, ГК, първо г.о. споделя приетото в решение № 50 от 10.07.2017 г. по гр.д.№ 3675 от 2016 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., че когато подобренията и разноските за съсобствената вещ са извършени не от владеещия съсобственик, а от трето лице /каквито доказателства има по настоящото дело/, за да се реши въпросът дали другият съсобственик дължи заплащане на съответната част от тези подобрения и разноски, следва да се изяснят отношенията между владеещия съсобственик и това трето лице: дали то е действало от свое име и за своя сметка или е финансирало извършването на подобренията в полза на владелеца в изпълнение на някакво свое задължение или на морален дълг към него.

По съществото на касационната жалба: С оглед отговора на първия поставен правен въпрос като неправилно следва да бъде отменено въззивното решение в частта му, с която Л. Г. е осъдена да заплати на Т. К. обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаването му от ползване на съсобствения имот за периода от 07.11.2011 г. до 25.03.2015 г. в размер на 1/2 от дължимия за цялото жилище наем. Съображенията за това са следните: Действително, с влязло в сила решение по първата фаза на делбата /решение от 07.05.2013 г. по гр.д.№ 29645 от 2012 г. на Софийския районен съд/ между страните е установено, че след развода им са останали съсобственици на процесния жилищен имот при равни квоти. От представената по делото нотариална покана, връчена на 07.11.2011 г., е видно, че невладеещият имота съсобственик Т. К. е отправил покана до владеещия съсобственик Л. Г. да му осигури ползването на съсобствения имот или да започне да му заплаща месечно обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС. Предвид на това и с оглед съществувалата през исковия период от време /07.11.2011 г. до 25.03.2015 г./ съсобственост между страните, правилно въззивният съд е приел, че съделителката Л. Г. дължи на Т. К. обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за 3 лишаването му от ползване на съсобствения имот през исковия период.

При определяне размера на дължимото обезщетение обаче въззивният съд не е взел предвид, че от представеното бракоразводно решение № III-83171 от 31.10.2012 г. по гр.д.№ 943 от 2011 г., в сила от 31.10.2012 г., и от показанията на свидетелите Юри К. и Б. К. по делото е било безспорно доказано, че през процесния период от време /07.11.2011 г. до 25.03.2015 г./ жилището е било ползвано от Л. Г. и родените от брака на страните две деца, които през целия исков период са били малолетни /Катерина К.а, родена на 02.05.2003 г. и Изабела К.а, родена на 07.12.2010 г./.

Поради това и с оглед отговора на правния въпрос, децата са живели в съответната част на делбения имот /всяко в 1/4 или общо 1/2/ на собствено основание и за ползваната от тях част не се дължи обезщетение на Т. К..

Останалата 1/2 ид.ч. е следвало да се ползва по равно от съсобствениците Т.

К. и Л. Г. /тоест всеки по 1/4/, поради което Л. Г. дължи на бившия си съпруг Т. К. обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС в размер само на 1/4 от определеното от вещото лице обезщетение за целия имот. Тъй като съгласно приетото заключение на съдебно-техническата експертиза на в.л.инж.С.Савова това обезщетение за целия исков период и за целия имот възлиза на 20 374 лв., Л.

Г. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на Т. К. 1/4 от тази сума или 5 093,50 лв. До този размер искът е основателен и следва да се уважи, като за разликата до пълния предявен размер следва да се отхвърли.

Неоснователно е възражението на Л. Г., че не дължи обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС на Т. К. за периода от 07.11.2011 г. до 25.12.2012 г., тъй като през този период жилището било негодно за ползване и било ремонтирано от нея едва в края на 2012 г. От показанията на свидетелката Б. К.

/домоуправител на входа/ действително се установява, че до 25.12.2012 г. жилището било в лошо състояние: част от прозорците били изпочупени от взрив при събарянето на съседна сграда, по стените и таваните имало многогодишни течове и мухъл, кухненско оборудване и шкафове почти липсвали и т.н. Това обаче не освобождава Г. от задължението й да плати на К. обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за имота, тъй като в периода от 07.11.2011 г. до 25.12.2012 г. имотът не е бил абсолютно негоден за ползване, намирал се е в държане на Г. /само тя е имала ключове за апартамента и е отказвала достъп до него на К./ и съответно само тя е имала възможност да го ползва.

4

По предявения от Л. Г. срещу Т. К. иск по чл.346 ГПК, предвид изявленията на страните, съдържанието на нотариалната покана на Т. К. до Л.

Г. от 07.11.2011 г. и показанията на свидетелите, следва да се приеме за установено, че подобренията в делбения апартамент са били извършени от Л.

Г. без съгласието и при изричното противопоставяне на съсобственика Т. К..

Поради това правилно е прието от въззивния съд, че за тези подобрения Т. К. дължи на Л. К.а обезщетение по чл.61, ал.3 ЗЗД във връзка с чл.59 ЗЗД /обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие и въпреки волята на заинтересования/ в размер на по-малката стойност измежду направените от съсобственика разходи и увеличената стойност на имота. В конкретния случай, съгласно приетото заключение на тройната съдебно-оценителна експертиза, стойността на извършените ремонти е 17 511,41 лв., а увеличената стойност на имота вследствие на извършването им- 27 605 лв.

Следователно Т. К. дължи на Л. Г. 1/2 от сумата 17 511,41 лв. или 8 755,71 лв.

До този размер искът е основателен и правилно е уважен от въззивния съд.

Неоснователно е възражението на ответника, че не дължи разходите за онези ремонти, които са направени от трети лица /в случая Любен Ковачев и „КА ИНЖЕНЕРИНГ 2004“ ООД, съобразно представените на лист от 115 до 124 от делото на районния съд фактури/. Предвид отговора на втория правен въпрос, за да се реши дали Т. Ковачев дължи половината от тези разходи на Л. Г., е следвало да се изяснят отношенията между владеещия съсобственик Л. Г. и тези трети лица: дали те са действали от свое име и за своя сметка или са финансирали извършването на подобренията в полза на Л. Г. в изпълнение на някакво свое задължение или на морален дълг към нея. По делото са събрани доказателства /свидетелски показания на Б. К./, от които е видно, че лицата, направили разходи по тези фактури, са съответно мъжът, с когото Л. Г. е живеела към онзи момент на семейни начала, и строителната фирма, извършила ремонта. Тези лица са финансирали закупуването на материали за ремонта, но е безспорно, че са сторили това не за своя сметка, а в полза и за сметка на Г.. Предвид тези конкретни обстоятелства не може да се отрече правото на Г. да получи от другия съсобственик съответната на притежаваната от него ид.ч. от стойността на подобренията, след като е несъмнено доказано, че разходите са направени за нейна сметка, тоест налице е обедняване на Л. Г., а същевременно имотът е подобрен и ответникът Т.

Ковачев се е обогатил.

5

Неоснователно е възражението на Т. К., че не дължи разходите за част от подобренията в имота, които представляват луксозни разноски за вещта /например кухненския бокс/. С оглед характера на претендираните ремонтни дейности /подмяна на дограма, ремонт на баня с обикновени материали, шпакловка и боядисване на стаи, поставяне на ламиниран паркет и первази, почистване и прелакиране на ламперии, топло и хидроизолация на коридора, закупуване и монтаж на кухненски шкафове, плот и мивка, закупуване на радиатори и вътрешни интериорни врати на невисока стойност, закупуване и монтаж на нови водомери/, за никое от тях не може да се приеме, че представляват луксозни разноски за вещта. Конкретно за кухненския бокс, за който ответникът Т. К. твърди, че е луксозен, от заключението на вещото лице Евгений Цолов се установява, че този бокс не представлява луксозно подобрение на делбения имот.

Неоснователно е и възражението на Т. К., че не дължи на Л. Г. сумата 2 475 лв., представляваща 1/2 от сумата, която Г. е заплатила като разноски за ремонт и поддръжка на общите части на сградата, в която се намира делбения имот, които не се дължали от него, тъй като не били необходими разноски и не били направени уместно. От представените по делото писмени доказателства и показанията на свидетелите безспорно е установено, че Г. е направила необходими разходи за поддържане на общата вещ, извършени по решение на общото събрание на етажната собственост (ремонт на входа, смяна на щрангове и тръбопроводи, ремонт на покрив, ремонт на асансьори, смяна на входна врата, врати на мазета, пощенски кутии, ремонт и саниране на дограма и др.). При наличие на решение на ОС на ЕС за направа на такива ремонти, етажният собственик няма право да отказва плащане на разноските за тях с довод, че те са неуместно предприети. Като е направила разходи за тези ремонти Л. Г. е обедняла, поради което има право да претендира половината от платената от нея сума - 2 475 лв. от другия съсобственик Т. К..