Решение № 3857 от 27.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3857 гр. София, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Георги Кацаров при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100513252 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20061711 от 12.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 65 477/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Т. Х.

К., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 на основание чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумите: 339,07 лева – цена на доставена топлинна енергия в периода от 01.10.2015 г. до 30.04.2017 г. до имот на адрес: гр.София, ж.к.“****, аб.№ 057243, ведно със законната лихва от 05.07.2018 г. /датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното плащане; 13,59 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху последната главница за периода от 16..09.2017 г. – 18.06.2018 г. и 45,08 лева – цена на услугата „дялово разпределение” за периода: 01.10.2015 г. – 30.04.2017 г. /с допусната очевидна фактическа грешка, която след връщане на делото следва да бъде отстранена по реда на чл.247 ГПК/, ведно със законната лихва от 05.07.2018 г. до окончателното плащане, като искът по чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цената за доставена топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер от 37,34 лева от 57,34 лева и за период на забавата: 14.08.2016 г. – 15.09.2017 г., както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 8,28 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за цена за услугата „дялово разпределение“ за период на забавата: 14.08.2016 г. – 18.06.2018 г. са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт Т. Х. К. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 375,84 лева – разноски за исковото производство и сумата 66,32 лева – разноски за заповедното производство.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „ПМУ Инженеринг“ ООД, гр.София.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени претенциите на ищеца, е обжалвано от ответника Т. Х. К., гр.София – действащ чрез назначения му особен представител адв.К., с твърдения, че в тази чу част същото е неправилно. Поддържа се, че СРС неправилно е приел, че между страните е налице облигационна връзка, въпреки изрично направеното възражение за липса на такава, доколкото ответникът няма качеството на „потребител на топлинна енергия“ съгласно § 1, т.42 от ЗЕ /отм./, тъй като не е 1 собственик или ползвател на процесния имот за процесния перио. Наведени са доводи и че неправилно първоинстанционният съд не е уважил направеното от ответника възражение за настъпила погасителна давност; че относно давността при задълженията за плащане на топлинна енергия, които са повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, има задължителна за съдилищата съдебна практика – Тълкувателно решение № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, както и че в случая вземането на ищеца за главното задължение се е погасило с кратката 3-годишна давност.

Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови ново решение по съществото на спора като отхвърли изцяло предявените от ищеца срещу жалбоподателя искове.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който същата е оспорена като неоснователна и недоказана, както и че твърденията на ответника в първоинстанционното производство за неправилност на решението произтичат от тълкуване разширително и по аналогия на материалното право и се явяват несъществени и необосновани. Релевирани са съображения, че дружеството е установило в условията на пълно и главно доказване правотата на исковата си претенция, както и че СРС подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид правни спорове е взел мотивирано и обосновано решение.

Претендира присъждане на разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „ПМУ Инженеринг“ ООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

В отхвърлителната част решение № 20061711 от 12.10.2022 г., постановено по гр.д.

№ 65 477/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав, не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

Със заявление вх.№ 3053961/05.07.2018 г. „Топлофикация София“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Т. Х. К. за сумите: 339,07 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: м.10.2015 г. – м.04.2017 г., 45,08. лева – главница, представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение за същия период; 57,34 лева – лихва за забава върху главното вземане за топлинна енергия за времето от 14.08.2016 г. до 18.06.2019 г. и 8,28 лева – лихва за забава върху главицата за дялово разпределение за същия период, касаещи топлоснабден имот – апартамент № 58, находящ се в гр.София, ж.к.„****, абонатен № 057243. На 27.07.2018 г. на „Топлофикация София“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 44 264/2018 г. по описа на СРС, ГО, 64 състав срещу посоченото лице за претендираните суми, ведно със законната лихва върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение, считано от 05.07.2018 г. до изплащане на вземанията, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 75,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.

Поради връчването на заповедта на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК с разпореждане от 09.10.2019 г. СРС е указал на заявителя, че в едномесечен срок от съобщението може да предяви установителен иск за вземанията си. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 14.11.2019 г. ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.

2

При условията на обективно кумулативно съединяване съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на главните и акцесорни вземания на длъжника Т. Х. К., за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, съотв. връчването на заповедта по реда на чл.47, ал.5 ГПК обосноват наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Настоящият съдебен състав като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на претендираните от ответника Т. Х. К. вземания за цена на доставена топлинна енергия и на цената на услугата дялово разпределение за процесния период: 01.10.2015 г. – 30.04.2017 г. вкл. , съответно от 339,07 лева и 45,08 лева и на вземането за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за втория процесен отоплителен сезон за периода от 16.07.2017 г. – 18.02.2018 г. на стойност 13,59 лева, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия пра-вила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.20012 г., „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „ потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с вли-зане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от м.10. 2015 г. до м.04.20 17 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дя-лово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задъл-жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия на топлоснаб-дения обект и стойността на извършената услуга „дялово разпределение”, респ. то встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество – топлопреносно предприятие. От неоспорените в производството писмени доказателства: нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № 33, т.І, нот.дело № 93/1981 г., нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане № 127, т. LLLLXI, дело № 41 473/1997 г. на СНС при СРС и писмо на Столична община, район „Надежда“ с изх.№ ОИ-7000-57/1/ от 31.08.2012 г., безспорно се установява, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, което се потвърждава и от ангажираното от ищеца писмено доказателство: молбадекларация на Т. Х. К. с вх.№ ТО 1241 от 31.03.2003 г. /неоспорена в процеса/. Пред първоинстанционния съд ответникът нито е поддържал, нито е ангажирал доказателства, че след придобиването на имота същият се е разпоредили с него. Като носител на вещното 3 право на собственост върху процесния имот в исковия период от м.10.2015 г. до м.04.2017 г.