Решение № 3640 от 18.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3640 гр. София, 18.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20241100503712 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

Подадена е въззивна жалба от „С.Г.с.Б.“ ЕООД, ищец пред СРС, срещу решение № 2106809 от 27.10.2023 г., постановено от СРС, Второ ГО, 123 състав по гр.д.№ 72372 по описа за 2019 г., с което е отхвърлена претенцията му по чл.220, ал.1 КТ, както и в негова тежест са възложени разноските в процеса.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на така постановеното решение като се твърди, че мотивите на съда били тенденциозни и противоречали на правната и формална логика. Сочи, че съда не бил обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и затова бил достигнал до неправилен правен извод за неоснователност на ищцовата претенция. Ответницата сама била избрала основанието на което да й бъде прекратено трудовото правоотношение като попълнила самостоятелно бланката-образец, а именно по чл.326, ал.1 КТ при неспазено предизвестие. В самата бланка били посочени и други възможности за прекратяване на 1 трудовото й правоотношение. Ответницата сама била посочила датата от която да й бъде прекратено ТПО. Самият документ отразявал волята на ответницата. Сочи, че заявлението не било оспорено за неговата автентичност. Това волеизявление било достигнало до работодателя поради което следвало да се приеме, че фактическия състав на чл.326, ал.1 КТ бил реализиран; трудовото правоотношение било прекратено от датата на която ответницата била посочила – 24.01.2019 г. Следвало да се вземе предвид, че ответницата, считано от м.09.2017 г. спряла да се явява на работа като напуснала територията на Р България. Независимо от това работодателят не бил предприел действия по налагане на дисциплинарна отговорност на ответницата. В този смисъл били събраните доказателства, както и показанията на свидетелката по делото- Л.Й., които СРС бил интерпретирал неправилно. От тези показания и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установило, че за периода от 2017 г.- 2019 г. ответницата се намирала извън територията на Р България. Това се потвърждавало и от представената по делото вайбър кореспонденция. Това означавало, че за периода от 2017 г.- 2019 г. ответницата не била полагала труд за работодателя/ищец. Намира, че правният институт за нищожност поради нарушение на добрите нрави в настоящата хипотеза бил неприложим, тъй като се касаело до волеизявление по чл.326, ал.1 КТ. Сочи, че тезата на съда, че на ответницата й бил предоставен неплатен отпуск не се подкрепяло от нито едно от доказателствата; позовава се на съдебно-счетоводната експертиза по делото. Тъй като ответницата била в самоотлъчка, от страна на работодателя не й било изплащано трудово възнаграждение, нито суми свързани с платен годишен отпуск, в този смисъл било приетото в решение № 171/10.07.2013 г. по гр.д.№ 843 по описа за 2012 г. на ВКС, Четвърто отд. При прилагане на указанията в това съдебно решение, възражението за прихващане се явявало неоснователно. Намира, че с обжалваното решение СРС бил нарушил принципа на законност.

Иска се решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което претенцията на ищеца да бъде уважени изцяло. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от М. Е. С. Б., ответник пред СРС, в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното, решение. Счита, че не били допуснати 2 сочените нарушения на материалния и процесуален закон. Счита, че заповед № 3614 от 23.01.2019 г. за прекратяване на трудовия договор на ответницата е незаконосъобразна, което трябвало да стане ясно на въззивната инстанция.

Това било така, защото заповедта не била подписана от надлежно упълномощено лице на работодателя. Заповедта не била връчена на ответницата. Освен това със заповедта ТПО било прекратено на основание чл.326, ал.1 КТ, а ответницата била дала предизвестие за напускане. Счита, че трудовото правоотношение /ТПО/ е следвало да бъде прекратено на основание чл.327, ал.1,т.11 КТ или на 27.09.2017 г. или на 26.11.2017 г., когато бил изтекъл срока на предизвестието, което било 60 дни. Независимо от това, и в двата случая ответницата не дължала обезщетение. Това било така, защото в хипотезата на чл.327, ал.1,т.11 КТ вината за прекратяване на ТПО била на работодателя. В хипотезата на прекратяване на ТПО, считано от 26.11.2017 г. също не се било дължало обезщетение, тъй като на 21.09.2017 г. на ответницата било наредено да предаде картата си за достъп до работното си място и й било казано да си ходи, което и ответницата направила. Считано от 21.09.2017 г. ответницата била незаконно отстранена от работа от непосредствения си ръководител Д.С. и затова на ответницата се дължало обезщетение по смисъла на чл.214 КТ за периода от 21.09.2017 г. до 26.11.2017 г. Твърди се, че заявлението за прекратяване на ТПО не било подписано от ответницата и било подадено против нейната воля. Това твърдение изобщо не било доказано. Тежестта за доказване била на ищеца.

Претендират се разноски.

/В писмена защита в дадения от съда срок, се развиват и други доводи за неоснователност на ищцовата претенция и основателност на възражението за прихващане/.

По допустимостта на въззивната жалба:

Въззивникът е бил уведомен за решението на СРС, на 08.11.2023 г.

Въззивната жалба е била подадена на 22.11.2023 г. /чрез куриер/.

Ето защо следва да се приеме, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Въззивната жалба е допустима.

3

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивните жалби:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел, че по делото от страна на ищеца не са доказани предпоставките за уважаване на претенцията по чл.220, ал.1 КТ. Действително, страните били обвързани от трудов договор. Представеното заявление за прекратяване на ТПО, подадено от ответницата на 23.01.2019 г. било оспорено от същата като нищожно, тъй като при подаването му волята й била опорочена, липсвало съгласие за подаването му и същото накърнявало добрите нрави. От представената по делото кореспонденция се установило, че ответницата имала намерение да напусне работа към 27.09.2017 г. веднага, защото, считано от 03.10. започвала работа при друг работодател. Това желание, обаче, не било заявено ясно и еднозначно пред работодателя. От тази кореспонденция се установявало, че ответницата не е наясно с правилата за напускане на работа и съответно за заплащане на обезщетение. Затова СРС е приел, че липсва писмено изявление на ответницата, което да е адресирано до работодателя и да е достигнало до него като СРС се е аргументирал с нормата на чл.335, ал.1 КТ. Прието е още, че фактическият състав през м.09.2017 г. не бил реализиран. СРС е приел недопустимо поведение на ответницата да преустанови полагане на труд при работодателя, без да е налице обективна основателна причина за това и без да е прекратен трудовия договор между страните. От справката на НАП се установило, че ответницата била положила 10 дни труд през м.09.2017 г. и след това спряла да идва на работа. От своя страна ищецът недопустимо й бил предоставил неплатен отпуск в нарушение на изискванията на чл.160 КТ, без да било налице искане на ответницата.

Прието е още, че в тежест на ищеца било да ангажира доказателства, че ответницата е изразила действителна правно валидна воля да прекрати ТПО въз основа на представеното заявление от 23.01.2019 г. на посоченото в 4 заявлението основание – чл.326, ал.1 КТ, считано от 24.01.2019 г. По делото не се установили твърденията на ответницата, че е била принудена под заплаха да декларира основанието, на което прекратява ТПО. От показанията на свидетелката Л.Й. се установило, че тези заявления представлявали празна бланка, която служителите от „Човешки ресурси“ предоставят на тези, които желаят да напуснат компанията без значение защо служителят желае да напусне компанията. Според СРС такава практика противоречала на добрите нрави, накърнявала ги и водела до опорочаване свободната воля на лицетослужител, което желае да прекрати ТПО с ищцовото дружество. Ответницата била обвързана от бланката „без значение защо желае да напусне компанията“. При това положение изявлението на ответницата в заявлението било нищожно на основание чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД. Липсвали и данни това волеизявление да е достигнало до работодателя. Тъй като ищецът бил предоставил на ответницата непоискан неплатен отпуск за продължителен период от време, ответницата могла да упражни правото си да прекрати ТПО на основание чл.327, ал.1,т.11 КТ без предизвестие, но последното не се установявало да е сторено от ответницата, вкл. до приключване на съдебното дирене пред първата съдебна инстанция. Това означавало, че ТПО не е прекратено на соченото от ищеца основание, нито на друго основание в закона. Затова и иска по чл.220, ал.1 КТ бил изцяло неоснователен. Заявените при условията на евентуалност възражения за прихващане не следвало да се разглеждат.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Първото обстоятелство което следва да бъде изяснено е дали е било прекратено трудовото правоотношение между страните по спора.

Ищецът основава претенцията си на подадено от ответницата на 23.01.2019 г. заявление, в което последната била посочила, че прекратява ТПО на основание чл.326, ал.1 КТ с писмено предизвестие като договорът бъде прекратен при условията на неспазено предизвестие, като за неспазването му ответницата се задължила да заплати обезщетение по чл.220, ал.1 КТ/л.11 по делото пред СРС/.

В срока по чл.131 ГПК с отговора по исковата молба от страна на ответницата са въведени възражения, че заявлението било подписано при 5 заплаха, че работодателя ще я издаде на миграционните служби /л.30 от делото пред СРС/. Сочи, че трима служители се били държали агресивно с ответницата и тя била принудена да подпише заявлението. Затова процесуалния представител на ответницата намира, че заявлението било нищожно, противоречащо и заобикалящо закона- чл.327, ал.1,т.11 КТ, накърняващо добрите нрави, защото работодателят не можел да предостави на служителя неплатен отпуск законосъобразно, който служител бил заявил намерението си да прекрати трудовия договор; липсвало съгласие, както и основание по смисъла на чл.26, ал.1 и ал.2 от ЗЗД. Заявлението било и унищожаемо по смисъла на чл.27 от ЗЗД, тъй като било подписано под заплахата на трима служители вероятно на работодателя.

Това са своевременно заявените от ответницата възражение във връзка със заявлението от 23.01.2019 г., които подлежат на разглеждане в производството. Всички останали, вкл. заявените в писмената защита от страна на процесуалния представител на въззиваемата пред настоящата инстанция не подлежат на обсъждане по арг. от чл.133 ГПК като преклудирани.

Противно на изложеното от ответницата/въззиваем в настоящето производство, нито едно от тези въведени възражения не е основателно.

Съгласно чл. 326, ал.1 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работодателя.

Срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца- ал.2.

Съгласно чл. 335, ал.1 КТ трудовият договор се прекратява писмено.

В ал.2 на същата разпоредба от КТ са уредени хипотезите относно момента, от който трудовият договор се прекратява, а именно: