Решение № 3974 от 02.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3974 гр. София, 02.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100510255 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 9589 от 06.06.2023 г. по гр.д.№ 5960 по описа за 2022 г. на СРС, 75-ти състав се: ОСЪЖДА Г. Н. Н., да заплати на "Топлофикация София" ЕАД, на основание на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 840, 50 лева /осемстотин и четиридесет лева и петдесет стотинки/, представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. за топлоснабдяван имот-магазин, находящ се в гр. София, ул.“*******, сумата от 12, 42 лева /дванадесет лева и четиридесет и две стотинки/, представляваща такса за отчитане на уреди за дялово разпределение за периода от м. 05. 2019 г. до м. 06. 2020 г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2022 г. до окончателното й изплащане, сумата от 103, 03 лева /сто и три лева и три стотинки/, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.07.2019 г. до 05.01.2022 г., като отхвърля иска за сумата от 2, 50 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение и за периода от м. 05. 2019 г. до м. 06. 2020 г., като 1 неоснователен.

В тежест на ответника са възложени разноските в производството.

Подадена е въззивна жалба от Г. Н. Н., ответник пред СРС.

Решението се обжалва в частта, в която предявените от ищеца – „Топлофикация София“ ЕАД, срещу ответника/въззивник искове са уважени.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното от СРС, решение в обжалваната му част. Същото било постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати процесуални нарушения във връзка със събирането и обсъждането на доказателствата по делото. Предявеният иск бил недопустим като се препраща към съображенията в отговора по исковата молба. Сочи, че неправилно СРС бил приел, че ответника не оспорва качеството си на собственик на процесния недвижим имот. Това било направено своевременно с отговора по исковата молба. С отговора по исковата молба бил оспорен нот.акт за дарение от 07.07.2000 г. Оспорени били и договора между ЕС и третото лице помагач /ФДР/ и протокола на ОС на ЕС от 18.09.2020 г. Било направено искане оспорените доказателства да бъдат представени в оригинал.

СРС бил допуснал нарушение на чл.183 ГПК, тъй като не задължил ищеца да представи оригинала на оспорените документи, вкл. нот.акт за дарение. Освен това договора между ЕС и ФДР бил със срок от 3 години. Следвало да се приеме, че липсва договорна връзка между ЕС и ФДР за извършване на услугата дялово разпределение. Липсвали доказателства за възлагане на дяловото разпределение от ищеца на третото лице помагач. Липсвали доказателства за правоприемство между ФДР и ищцовото дружество, за да можело последното да претендира стойността на услугата. Това водело до неправилност на първоинстанционното решение в частта за услугата дялово разпределение. СРС не се бил произнесъл по възражението на ответника, че водещ критерий за разделението между битов и небитов клиент е не предназначението на имота, а нуждите, за които се ползва енергията. В случая въззивникът бил физическо лице. Неправилно СРС се бил позовал на съдебно-счетоводната експертиза, тъй като същата била оспорена като изготвена на база произволни извадки от счетоводството на ищеца, за което нямало данни да било редовно водено. Намира, че представената с исковата молба таблична справка не отговаря на изискванията на чл.7 ЗСч. Това 2 доказателство също било оспорено, но СРС не го бил обсъдил. Сочи, че ищецът не ангажирал доказателства за откриване на партида на името на Г. Н. и по смисъла на чл.153 ЗЕ да е присъединен към абонатната станция, както и ищецът не навеждал конкретни твърдения за топлоснабден имот с какъв адм.адрес има незаплатени суми, а само посочвал какъв е аб.№ . Липсвали доказателства, обуславящи връзката между аб.№ и адм.адрес на процесния апартамент. Счита, че при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не се установявало ответника да е собственик или титуляр на вещно право на процесното жилище, както и да е налице валидно облигационно отношение по договор за доставка на топлинна енергия между ищеца и ответника. Това означавало липса на материално-правна легитимация на ответника и неправилност на обжалваното решение. Счита, че в случая СРС бил снижил доказателствения стандарт по отношение на ищцовото дружество. Неправилно бил формиран и извода за изпадане на ответника в забава. На първо място, лихва за забава не се дължала, тъй като не се дължала главница. На следващо място при действието на ОУ-2016 г. за изпадането в забава на потребителите на ТЕ било необходимо публикуване на месечните дължими сметки на интернет страницата на дружеството, за което да се състави протокол от нотариус. По делото не били представени такива протоколи, съставени от нотариус. При направена от процесуалния представител на ответника/въззивник, справка не се установили задължения за процесния аб.№.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и да се постанови друго с което претенцията да бъде изцяло отхвърлена.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС„Топлофикация София“ ЕАД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Счита, че претенцията му е доказана.

Претендират се разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД не взема становище по въззивната жалба. Не претендира разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 03.07.2023 г.

3

Въззивната жалба е подадена на 14.07.2023 г.; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С решението, което се обжалва, предявеният от ищеца /пред СРС/, срещу ответника/въззивник пред настоящата инстанция, иск по чл.59 ЗЗД, е уважен, следователно въззивната жалба е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

В случая е предявен не установителен иск, както се сочи от процесуалния представител на въззивника, а осъдителен такъв с правно основания по чл.59 ЗЗД, съединен с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Именно по предявените осъдителни искове се е произнесъл СРС с обжалваното пред настоящата инстанция, решение.

Противно на соченото във въззивната жалба, в отговора по исковата молба няма възражения, касаещи допустимостта на исковото производство; изложено е единствено бланкетното „Така предявените искове са недопустими“, виж л.62 от делото пред СРС. Останалите възражения, направени в срока по чл.131 ГПК развиват тезата за липса на договорна връзка между страните, както и оспорване на представените с исковата молба, писмени доказателства.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ответника не оспорва, че е собственик на процесния магазин с адм.адрес: гр.София, ул.“*******, но това се потвърждавало и от представения по делото нот.акт за дарение № 915, дело № 419/2000 г. Прието е още, че в хипотезата на предявен иск за неоснователно обогатяване ищецът следва да докаже, че ответника се е обогатил със стойността на потребената ТЕ. Като се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, от която се установявало, че в процесния имот има 1 бр. радиатор без монтиран ИРРО, но не се установявало в изравнителните сметки да е отчетена като потребена ТЕ, СРС е приел, че е ползвана такава, отдадена от 4 сградна инсталация. Вещото лице констатирало, че в имота няма и поставен водомер, който да отчита потреблението на топла вода поради което същото било изчислено „служебно“ на база брой лица.

Установило се, че потребената енергия възлиза на 852, 56 лв. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза СРС е достигнал до извода, че липсва плащане на потребеното количество ТЕ. Ответникът не бил ангажирал доказателства за плащане. Затова е прието, че претенцията е основателна в пълния й предявен размер от 840,50 лв. Дължала се и стойността на услугата дялово разпределение. По отношение на претенцията за лихва е прието, че съгласно клаузите на ОУ вземането е срочно, поради което не намира приложение разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД. И тази претенцията била доказано по основание, а размерът й от 103,03 лв. е определен по реда на чл.162 ГПК, дължима за периода от 15.07.2019 г. до 05.01.2022 г. Претенцията за забавено издължаване на стойността на услугата дялово разпределение е приета за неоснователна, тъй като липсвала покана за поставяне на ответника в забава. Възражението за погасяване по давност на вземанията е прието за неоснователно.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Съгласно разпоредбите на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.

С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен, и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 252 ОТ 23.01.2015 Г. ПО ГР. Д. № 2858/2014 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.

В случая ответникът си е спестил средствата по заплащане на потребената ТЕ и БГВ, с чиято стойност е намалено имуществото на ищеца.

Изложените във въззивната жалба доводи касаят наличието на 5 договорна връзка между страните по спора. Такава връзка, обаче, не се твърди от ищеца; претенцията се основава на неоснователно обогатяване.

В случая се касае до магазин, а не до жилище, в който смисъл се излагат доводи във въззивната жалба.

Следва да отбележим, че предназначението на един обект се определя въз основа на действащите правила и норми за устройство на територията.

Доколкото по своето предназначение процесния обект е определен като магазин и при липсата на ангажирани доказателства, а и твърдения, които да са своевременно заявени в срока по чл.131 ГПК, че същият е преустроен по предвидения в закона, ред, в жилище, то презумира се, че същият се ползва за стопански нужди.

Освен това противно на соченото от процесуалния представител на въззивника, физическите лица също могат да упражняват „стопански“ дейности, а не само юридическите такива.

Доводът за липсата на доказателства, обуславящи връзката между аб.№ и адм.адрес на процесния апартамент / така е по въззивната жалба/ се прави една пред настоящата инстанция поради което като преклудиран не подлежи на осъждане.

Оспорването на нот.акт за дарение от 07.07.2000 г. , представляващ титула за собственост на ответника, както и договора между ЕС и третото лице помагач /ФДР/ и протокола на ОС на ЕС от 18.09.2020 г., съдът намира за злоупотреба с процесуални права, виж в този смисъл приетото в постановените Решение № 335 от 06.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4764/2008 г., ІІ г.о. и Решение № 260 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2009 г., ІІ г.о., ГК, както и решение № 53 от 12.09.2013 г. по т.д.№ 74 по описа за 2011 г. на ВКС, ТК, Второ ТО на ВКС. Следва да отбележим и, че за ответника не е налице и правен интерес да оспорва титула си за собственост.