Решение № 266240 от 26.10.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.София, 26.10. 2021 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Юлиана

Шулева и прокурора сложи за разглеждане докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 11414 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Подадена е въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС, срещу решение № 154486 от 20.07.2020 г., постановено от СРС,

ГО, 128 състав по гр.д.№ 66713 по описа за 2019 г., с което е бил отхвърлен иска по чл.422 ГПК, предявен срещу П.К.З..

Решението било постановено в нарушение на материалния закон – чл.150, ал.1 ЗЕ и ОУ на дружеството. Излагат се и доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с чл.192 ГПК като се позовава на чл.143, ал.2 ГПК.

Иска се от съда да отмени решението и да уважи така предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от П.К.З.., ответник пред СРС.

Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно решение. Счита, че ищецът е имал възможност да докаже наличието на облигационно отношение между страните в производството пред СРС.

Това му било указано с изрично определение. Претендират се разноски.

Третото лице-помагач-„Т.с. ” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 22.07. 2020 г., а въззивната жалба е подадена на 05.08. 2020 г., следователно е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

С решението, което се обжалва , СРС изцяло е отхвърлил исковете по чл.422 ГПК.

Следователно е налице правен интерес от обжалване; въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

За издадената на 24. 09.2019 г. по ч.гр.д.№ 52753 по описа за 2019 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, длъжницата е била уведомена на 10.10.2019 г.

На 14.10.2019 г. е подадено възражение по чл.414 ГПК като вземането е оспорено като погасено по давност; посочено е още, че страните не са обвързани от облигационно отношение.

На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 21.10.2019 г.

Исковата молба е подадена в СРС на 20.11. 2019г., т.е. в срока по чл.415 ГПК.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ответницата няма качеството на потребител по смисъла на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, респ. на чл.153 ЗЕ. Ищецът комуто била доказателствената тежест не установил този факт. За пълнота на изложението СРС е счел, че следва да изложи мотиви досежно направеното от ответницата възражение за погасяване на вземанията на ищеца по давност. Приел е, че при прилагането на чл.114 ЗЗД, вземанията за периода 01.05.2013 г. до 31.07.2016 г. са погасени по давност. По отношение на претенцията за заплащане на стойността на услугата дялово разпределение е посочено, че вземането принадлежало към патримониума на третото лице помагач, а не на ищцовото дружество. Затова по отношение на сумата в размер на 10,17 лв.- главница за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. и лихвата за забава върху същата сума в размер на 2,56 лв. за периода 30.09.2016 г. до 04.09.2019 г. е прието, че претенцията по чл.422 ГПК е неоснователна.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция като взе предвид доказателствените искания от пълномощника на ищеца в първото по делото съдебно заседание пред СРС във връзка с отговора по исковата молба и разпределението на доказателствената тежест, направено с доклада по чл.140 ГПК, с определението си от 03.11.2020 г. намери, че са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК. Затова и искането на въззивника по чл.192 ГПК беше уважено.

С нарочно писмо от Столична

Община –Управление „Архитектура и градоустройство“ пред настоящата инстанция е представена Заповед № АО–08-551 от 09.03.1978 г. на Председателя на СГНС, съгласно която заповед, издадена на основание чл.100 ЗТСУ /понастоящем отменен/ апартамент № 16 - предмет на делото, е предоставен в обезщетение на П. М./сега З./ срещу отчужден имот.

Противно на изложеното от пълномощника на ответницата, заповедта по чл.100 ЗТСУ, отм. поражда вещно-прехвърлително действие; същата е титул за собственост. Заповедите по чл.100 ЗТСУ, сега отм. и договорите по НДИ, също отменено, не се вписваха за разлика от нот.актове.

Ето защо въззивната инстанция приема, че между страните по делото е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, по силата на който топлопреносното предприятие в качеството си на продавач продава на физическо лице в домакинство в качеството му на купувач топлинна енергия за битови нужди. От своя страна купувачът се задължава да заплаща на продавача използваната топлинна енергия по определени цени образувани по съответната за това Наредба и по начини и в срокове, определени от общите условия.

Следва да отбележим и, че от доказателствата представени с молбата на третото лице помагач по делото /л.117 и следв. пред СРС/ се установява, че партидата е открита именно на името на ответницата – П.К.З..

Не е в интерес на ответницата да оспорва собственото си право на собственост.

Количеството и стойността на доставената и потребена топлинна енергия е установено от допуснатите, изслушани и приети /пред СРС/ съдебно –техническо и съдебно-счетоводна експертизи /СТЕ и СЧЕ/.

От заключението на СТЕ се установява, че за процесния период са извършвани отчети по електронен път.

Разпределението на ТЕ, извършено от ФДР /трето лице помагач/ е в съответствие с нормативните актове в областта на енергетиката. След всеки един отчетен период е изготвяна изравнителна сметка. Общата стойност на начислените за процесния топлоснабден имот и за периода по исковата молба – м.05.2015 г.- м.04.2017 г. сума възлиза в общ размер на 3 493,84 лв., от които 10,17 лв. стойност на услугата дялово разпределение, т.е. толкова колкото се претендира по иска по чл.422 ГПК вр. с чл.150, ал. и чл.153 ЗЕ.

В заключението си вещото лице

–счетоводител сочи, че задълженията на ответницата възлизат в размер на 3 483,67 лв. Стойността на услугата за дялово разпределение е 10,17 лв.

По делото нито се твърди, нито се установява ответницата да е заплатила задълженията си за процесния период към ищеца.

По възражението за погасителна давност:

Действително, задължението за плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая исковата молба е предявена на 13.09.2019 г., арг. от чл.422, ал.1 ГПК, а претендираният период по отношение на стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г.

При това положение изводът на

СРС, че вземанията за периода м.05.2015 г.- м.07.2016 г. са погасени по давност е правилен.

При използване на констатациите в двете съдебни експертизи и в съответствие с чл.162 ГПК въззивната инстанция приема, че погасени по давност вземания на ищеца за доставена и потребена топлинна енергия /ТЕ/ и БГВ възлизат общо в размер на 1286,13 лв. при отчитане на изравнителните сметки за този период /1012,09 лв.+ 274,04 лв./.

Непогасени по давност са предявените за установяване от ищеца вземания за периода м.08.2016 г.- м.04.2017 г., които определени от съда по горния начин, възлизат в размер на 2197,

54 лв. при отчитане на изравнителните сметки.

При това положение налага се извод, че обжалваното решение е неправилно в частта, в която е отхвърлена претенцията на ищеца по чл.422 ГПК относно главницата, представляваща стойност на доставена и потребена топлинна енергия /ТЕ/, както и БГВ за периода м.08.2016 г.- м.04.2017 г. в размер на 2197, 54 лв.

Затова и в тази му част решението ще бъде отменено и вместо това постановено друго, с което в полза на ищеца срещу ответницата ще бъде признато на основание чл.422 ГПК вземане за периода м.08.2016 г.- м.04.2017 г. в размер на 2197, 54 лв.

В останалата част решението като правилно ще бъде потвърдено.

Относно лихвата за забавено издължаване на главниците:

Ищецът претендира за установяване лихва за забава в размер на 808,89 лв., изтекла за периода 14.09.2016 г. до 04.07.2019 г.

При положение, че част от главницата е погасена по давност, то лихва за забава върху същата не се дължи.

Или определена върху стойността на непогасената главница в размер на 2 197,54 лв., лихвата за забава възлиза на 624,92 лв., изчислена с помощта на калкулатор на основание чл.162 ГПК.

При съобразяване с влезлите в сила ОУ-2016 г. на ищцовото дружество, съгласно които задължението за заплащане на стойността на ТЕ е срочно, т.е. не е необходимо покана за поставяне на потребителя в забава, претенцията на ищеца се явява основателна за сумата от 624,92 лв.

Затова и в тази му част решението ще бъде отменено и вместо това постановено друго, с което в полза на ищеца срещу ответницата ще бъде признато на основание чл.422 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД вземане за лихва за забава в размер на 624,92 лв.