Определение № 1857 от 14.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1857 гр. София, 14.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20248002102664 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1092/26.02.2024 г. по в. гр. д. № 736/2023 г. Софийският градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав, е потвърдил решение № 20067808/18.11.2022 г. по гр. д. № 64784/2019 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. Н. Т. срещу И. Д. Б., Н. И. К., Н. И. С., Д. Т. К. и М. Н. М. искове за признаване на установено, че ищцата е собственик на 2/12 ид. ч. от недвижим имот - апартамент № 44, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 56,48 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня, килер, коридор, клозет и баня, и мазе № 13, ведно с прилежащите 1,034 ид. ч. от общите части на блока и отстъпеното право на строеж върху мястото, на основание давностно владение.

По делото е установено, че спорният по делото апартамент произхожда от Е.

С. К., В. С. Ц. и Т. К. К., които го закупили с н. а. № 107/03.11.1993 г., като съпрузите Е. и Т. К. са придобили в режим на съпружеска имуществена общност правото на собственост върху 2/3 ид. ч., а В. Ц. е придобила 1/3 ид. ч.

Т. К. К. е починал на 20.02.1996 г. и е оставил за наследници по закон съпруга Е. К. и деца на братя и сестра, а със смъртта му съпружеската имуществена общност се е прекратила и съпругата е придобила 1/3 ид. ч. По отношение на останалата 1/3 ид. ч., включена в наследството, тъй като бракът им е продължил повече от 10 години, съпругата, съгласно разпоредбата на чл. 9, ал.

1

2, изр. 1-во ЗН, е придобила 2/3, при което положение правата й са определени общо на 5/9 ид. ч.; останалата 1/9 ид. ч. от наследството е преминала към останалите му наследници по закон.

Е. К. е починала на 12.09.1996 г., оставяйки за свои законни наследници сестра си В. С. Ц. и П. Л. С. - дете на починалия й брат, които са я наследили поравно. Така П. С. е получила 5/18 ид. ч., а квотата на В. Ц. в собствеността се увеличила на 11/18 ид. ч.

С притежаваните 11/18 ид. ч. В. С. Ц. се е разпоредила в полза на ищцата, сключвайки с н. а. № 30/23.09.1999 т. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка. Починала е на 09.04.2002 г.

В хода на делото, с н. а. № 118/18.12.2020 г., П. С. е продала на ищцата притежаваните 5/18 ид. ч. Така правата на ищцата са възлезли на 16/18 или 8/9 ид. ч.

Ищцата твърди, че е установила фактическа власт върху идеалните части на останалите съсобственици с намерение да ги свои, още от 23.03.1999 г.

В тази насока като писмено доказателство по делото е прието писмо на Столична община, район Надежда, неоспорено от страните, от което се установява, че ищцата е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 473/23.03.2001 г., като декларирала имота освен на свое име, и на името на други съсобственици. Въззивният съд е приел, че от посоченото писмено доказателство се опровергава твърдението на ищцата относно намерението й да свои имота към датата на подаване на декларацията. А недвусмислен израз на зачитането на правата на останалите съсобственици, в частност - на П. С., е и прехвърлителната сделка, извършена в хода на делото, обективирана в н. а.

№ 118/2020 г. Ето защо съдът е приел за категорично установено от писмените доказателства, че ищцата - държател на идеалните части на останалите съсобственици, не е завладяла правата им и не е демонстрирала спрямо тях действия, които недвусмислено да отразяват намерението й за своене и отричане на техните права.

Въззивният съд е посочил, че завладяване на правата на ответниците, при дължимото от ищцата пълно и главно доказване, не е установено и от събраните по делото гласни доказателства. Така, св. С. е установил, че познава ищцата и съпруга й Х. от 90-те години. Семейството живеело в апартамента в[жк], заедно с В., за която се грижили. Х. бил инвалид и свидетелят им помагал при нужда. Преди повече от 10 години, когато В. починала, 2 свидетелят закарал С. и Х. на някакъв адрес в[жк]при възрастна дама на име П., за да уточнят прехвърлянето на апартамента. Разговаряли в кухнята.

Жената казала, че няма нищо против. Имало и други наследници, но П. не ги познавала и не можела да ги намери. Впоследствие Х. открил и една жена в[жк]. Свидетелят го возил с колата си, а Х. слязъл и разговарял. Свидетелят не присъствал на разговора. Твърди, че ходил и знаел за разговори и с други лица, но не знае имената им. Били 3 или 4, повечето жени и били в [населено място]. Ставало въпрос за периода 2003 - 2004 г. Имало и разговори по телефона. Темата била същата - дали имат против, по-конкретно, че нямали против да уредят нещата за апартамента, нямали против, че В. си прехвърлила частите на С.. Свидетелят смята, че има роднина и в [населено място], но С. само казала, че няма връзка и не са се виждали.

Св. Г. - син на ищцата, е установил, че са живели в апартамента. В. починала, а майка му получила апартамента за това, че я гледала. Никой не им оспорвал собствеността. Миналата година свидетелят правил основен ремонт. Когато бил малък, ставало въпрос, че имало и други наследници, но доколкото знаел, те нямали претенции. Смята, че майка му и баща му навремето „оправили тези неща“, не му споделили да има проблем. От имената на ответниците знаел единствено П.. С нея майка му си „оправила“ отношенията предходната година. Знае, че майка му говорила и с други лица, на които казала, че „наследила“ апартамента и съответно ги уведомила, че е новият собственик.

Свидетелят бил малък, на 10-11 г., не може да каже по какъв начин нещата били оправени и какво се е случило. Знае, че св. С. е карал баща му по разни места, за да оправят нещата във връзка с апартамента.

Въззивният съд е приел, че от показанията на разпитаните свидетели се установява упражняваната от ищцата фактическа власт върху имота, но не се установява тя да е демонстрирала на останалите съсобственици намерението си да свои имота изцяло за себе си. Обстоятелството, че е уведомила някои или дори всички тях, че е придобила притежаваните от В. Ц. права и че искала да „оправи“ и „уреди“ въпроса със собствеността на апартамента, не сочи на завладяване за себе си, а на намерение да придобие идеалните части на останалите, зачитайки правата им на собственост. Именно така в хода на делото е придобила правата на П. С., която при срещата, описана от св. С., е заявила, че няма нищо против. Дължимото пълно и главно доказване на завладяването на частите на ответниците, всички живущи в други градове на 3 страната (С. З. и В. Т.), не е проведено - в тази връзка показанията на свидетелите нито са конкретни, нито са непосредствени, нито установяват релевантни към фактическия състав на придобивната давност факти.

Въз основа на горните доказателства въззивният съд е приел за установена от ищцата фактическата власт върху имота - corpus, но е посочил, че същата сама по себе си не може да послужи като основание за придобиване по давност, при недоказано по делото намерение от нейна страна да свои имота изцяло, манифестирано на другите съсобственици, поради което не е станала собственик на придобитата от племенниците на Т. К. 1/9 ид. ч., тъй като не са извършени никакви действия на манифестиране на собственическото й намерение и отблъскване на правата на ответниците. За пълнота на изложението съдът е отбелязал, че за разликата от претендираните от ищцата по делото 2/12 ид. ч. до 1/9 ид. ч., правото й на собственост се установява, но на основание обсъдените по-горе сделки, а не на предявеното основание придобивна давност. Ето защо искът за тази разлика на предявеното по делото основание - придобивна давност, се явява неоснователен.

Касационна жалба срещу въззивно решение е подадена от ищцата, която се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ответници по делото, са подадени отговори със становища, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което не попада в обхвата на изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК доколкото предмет на спора са искове за собственост на недвижим имот, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е развила съображения, приповтаряйки касационната жалба, че макар въззивният съд да е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, абсолютно необосновано и в противоречие с всякаква логика, е приел, че упражняваното владение не било явно и не било установено да е противопоставено на останалите съсобственици чрез манифестиране пред тях недвусмислено на намерението за своене на вещта. Счита, че този подход би могъл да бъде обяснен като реакция от страна на решаващия съдия срещу оплакването пред 4

Инспектората на ВСС за прекомерно забавяне на делото, но по никакъв начин не би могъл да бъде обяснен от гледна точка на регламентираните в ГПК съдопроизводствени правила. Анализира свидетелските показания, акцентирайки на установеното от свидетелите, че недвусмислено е получила становището на останалите съсобственици, че нямат никакви претенции към имота. Нагледен израз на това тяхно отношение била сключената в хода на делото прехвърлителна сделка от тази от тях, която единствено живеела в [населено място]. След като е издирила останалите съсобственици и е заявила претенциите си за собственост по отношение на целия имот, те не са възразили, напротив- заявили са изрично, че нямат никакви претенции, но с оглед пребиваването им в други градове, отношенията са останали неуредени от формална гледна точка. Независимо от това, от този момент нататък е упражнявала владение добросъвестно, с намерение за своене на идеалните части на ответниците, с тяхното знание и изричното им съгласие. Нито един от ответниците в продължение на 20 години не бил извършил каквото и да било действие, с което по някакъв начин да демонстрира несъгласие с упражняваното от жалбоподателката владение. От тях не било проведено и никакво насрещно доказване по наведените от тях възражения във връзка с прентендираните от жалбоподателката и установени в хода на делото факти и обстоятелства.

Това, според жалбоподателката, правело обжалваното решение очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Сочи, че предвид изложеното, са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Конкретен правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не е поставен.

При това съдържание на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като жарлбоподателката не е формулирала правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване. Според разясненията в т.

1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл. 288 ГПК не се проверява правилността на обжалваното въззивно решение, а се преценяват предпоставките на закона по чл. 280, ал. 1 ГПК, но само по формулиран от касатора правен въпрос (въпроси), който не следва да дублира основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК.

Правният въпрос (въпроси) следва да е свързан с предмета на делото и да е от 5 значение за формиране решаващата воля на съда, да се отнася до приложението на конкретна правна норма, да е обяснено значението му за спора, както и да бъдат обосновани специалните предпоставки на чл. 280, ал.

1, т.т. 1, 2 или 3 ГПК. В случая изложението по основанията за допускане на касационно обжалване не е съобразено с приетото в тълкувателния акт и в него не е поставен обуславящ за делото конкретен правен въпрос (въпроси), а са наведени доводи за неправилна преценка от въззивния съд на събраните по делото доказателства, съставляващи оплаквания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче са ирелевантни в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо касационно обжалване не следва да се допуска.