Решение № 2888 от 08.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2888 гр. Пловдив, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330116773 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от А. А. М. против „Кредисимо“ ЕАД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5,11 евро (с левова равностойност 10 лв.) частично от 1840,72 евро (с левова равностойност 3600,14 лв.) – недължимо платена на дата *** г. при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на дата *** г. чрез системата на Изипей ищцата заплатила на ответното дружество сумата от 3600,14 лв. Сочи, че плащането било осъществено поради обстоятелството, че ищцата била подложена на телефонен тормоз от служители на ответника. Ищцата твърди, че е сключвала договор с ответника, поради което претендира връщане на платената сума при начална липса на основание.

Предвид изложените твърдения, предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът „Кредисимо“ ЕАД е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 3600,14 лв. на дата *** г. Оспорва плащането да е направено без основание. Твърди, че страните са сключили договор за потребителски кредит № *** г. при условията на ЗЕДЕУУ, вземането по който било погасено. Сочи, че е изпълнил задълженията си по предаване на заемната сума от 3000 лв., видно от разписка от Изипей. Моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

С допълнителна молба от *** г. ищцата излага твърдения, че на ** г. е получила в заем сумата от 3000 лв. от ответното дружество, срещу задължението да върне заемните средства. Оспорва да е подписвала с мастилен или електронен подпис ОУ към договора за кредит, самия договор за потребителски кредит № ***г. и погасителния план към него. Направено е и искане за изменение на размера на иска на основание чл.214, ал.1 ГПК чрез неговото увеличаване на сумата от 306,85 евро.

1

С протоколно определение от *** г., е допуснато изменение на размера на предявения иск по реда на чл.214 ГПК, чрез неговото увеличаване от сумата от 5,11 евро на сумата от 306,85 евро.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По безспорните между страните обстоятелства:

Между страните не е спорно, че ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 3000 лв. в заем, със задължението същата да бъде върната на кредитора. Това обстоятелство се установява и от представената разписка от *** г. (л.31 от делото).

Не е спорно също така, че на дата *** г. ищцата е заплатила на ответника сумата от 3600,14 лв., във връзка със сключения между страните договор за заем.

По съществото на правния спор:

Спорно между страните е обстоятелството дали е дължимо връщане на сумата над чистата стойност по кредита, като се вземат предвид и наведените в молбата от ***г. от ищеца твърдения, че не са спазени изискванията за форма при сключване на процесния потребителски договор.

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответника при начална липса на основание. Ответникът носи тежестта да докаже, че плащанията са осъществени на валидно основание, т.е. че процесният договор за кредит е действителен и отговаря на специалните изисквания на ЗПК.

При преценка за проявление на релевантните юридически факти, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1)при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2)при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3)при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените в уточнителната молба от ищеца доводи за недействителност на договора за кредит, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които 2 съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно нормата на чл.10, ал.1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Ответникът поддържа, че процесният договор е сключен по реда и условията на ЗЕДЕУУ.

В разпоредбата на чл.6 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, а именно това е всеки договор, сключен между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключване на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Законът изрично регламентира и тежестта на доказване при тези договори, която е изключително за доставчика (кредитодателят). Съгласно чл.18, ал.1, т.3 ЗПФУР доставчикът следва да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от договора. За доказването на предоставянето на преддоговорна информация, както и за изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл.293 ТЗ, а за електронни изявления – ЗЕДЕУУ. Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗЕДЕУУ, електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизведено.

Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логическа свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, но законът придава значение на подписан документ на електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис – чл.13, ал.3 ЗЕДЕУУ. Законът обаче допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът придава на подписания писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението.

Възпроизвеждането на електронния документ на хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.184, ал.1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В този смисъл – определение № 169/ 06.04.2017 г., постановено по ч.т.д. № 672 по описа за 2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 70/ 19.02.2014 г., постановено по гр.д. № 868 по описа за 2012 г. на ВКС.

При разпределена за кредитора доказателствена тежест да докаже валидно основание за предаване на заемната сума, и по-точно валидно сключен договор за потребителски кредит при спазване на всички специални изисквания на ЗПК, ответното дружество не установи да е спазена законовата писмена форма за потребителския договор, чрез подписване на договора от потребителя или на хартиен носител, или чрез електронен подпис. Представените към писмения отговор документи, представляват разпечатки на Общи условия и договор за кредит, от които не става ясно дали ищцата се е съгласила с договорното съдържание. Фактът на предоставяне на заемната сума от 3000 лв. не е достатъчен, за да се приеме, че страните са постигнали допълнителни уговорки за връщане от заемателя на нещо повече от предоставения заем. Законът за потребителския кредит поставя по-високи изисквания за форма и съдържание при потребителските договори, предвид факта, че потребителят е по-слабата страна в правоотношението. Именно поради това и при неспазване на законовите изисквания за форма и съдържание се прилага тежка последица – недействителност на договора по реда на чл.22 ЗПК и връщане само на 3 чистата стойност на кредита – чл.23 ЗПК.

В настоящия случай съдът намира, че ответникът не доказа да е спазено изискването на чл.10, ал.1 ЗПК за форма на потребителския договор, поради което и на основание чл.22 ЗПК същият е недействителен. Ищецът, на основание чл.23 ЗПК, дължи връщане само на чистата стойност, а именно заемната сума от 3000 лв., която е върната на ***г. Всичко платено над нея е недължимо и подлежи на връщане с оглед първата хипотеза на кондикционния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.

Искът следва да се уважи в пълния му предявен размер, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 306,85 евро. Като законна последица от уважаване на иска е присъждане на законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на вземането.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК за заплатена ДТ в размер на 25,56 евро. Процесуалният представител на ищцовата страна претендира адвокатско възнаграждение от 204 евро по реда на чл.38 ЗАдв. Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Съдът намира същото за основателно.

Съгласно разясненията, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.