Решение № 4 от 06.01.2023, Районен съд - Берковица

РЕШЕНИЕ

№4 гр. Берковица, 06.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЕРКОВИЦА, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ПЕТЯ ИВ. ЗДРАВКОВА при участието на секретаря СВЕТЛАНА Н. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от ПЕТЯ ИВ. ЗДРАВКОВА Гражданско дело № 20221610100210 по описа за 2022 година

Предявен е иск от М. К. Б. срещу Д. М. К..

Ищецът твърди, че на 23.03.2016г. сключил с ответника Договор за аренда, съгласно който предоставил на ответника за временно ползване недвижим имот № ***6, представляващ пасище, мера с площ 22.4 кв.м., находящ се в землището на село Замфирово, община Берковица, местността Лянското. Договорът е сключен за срок от 6 стопански години, считано от 01.10.2016г. до 01.10.2022г. Твърди, че ответникът не е заплатил дължимото арендно плащане за стопанските години от 2016/2017г., 2017/2018г., 2018/2019г., 2019/2020г., 2020/2021г. в общ размер от 336 литра олио. Моли да бъде осъден ответника да му заплати дължимата рента в натура и евентуално да му заплати паричната равностойност за 336 литра олио.

Ищецът претендира парична равностойност, определена по 3 лева за литър олио, или сумата от 1008 лева. Моли да му бъдат присъдени и направените разноски.

Ответникът в срока по чл. 131 от ГПК прави възражение за погасяване на част от претенциите по давност – за стопанските години 2016/2017г. и 2017/2018г. Твърди, че ищецът е съсобственик и като такъв има право на 1 арендно плащане само до размера на неговата част от 1/16 идеални части.

Признава иска в размер на 12.600 литра олио, дължими за три стопански години. Представя стокови разписки, че е заплатил олио на другите съсобственици.

В съдебно заседание страните се явяват лично като поддържат твърденията си.

По делото са приети писмени доказателства и съдебно-счетоводна експертиза и е разпитан един свидетел за установяване получаването на олио от ответника,

Съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е облигационен иск с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ за неизпълнение на договорно задължение за заплащане на дължимо арендно п л а щ а н е за стопански години 2016/2017г., 2017/2018г., 2018/2019г., 2019/2020г., 2020/2021г. в общ размер от 336 литра олио. Ищецът моли също така в условията на евентуалност ако ответникът не разполага с нужното количество олио на основание чл. 521, ал. 2 от ГПК той да бъде осъден да му заплати паричната равностойност.

За да бъде уважен първият иск по чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 2, ал. 1 от ЗАЗ ищецът следва да установи, че между него и ответника е възникнало валидно облигационно отношение, неговото съдържание, изискуемост и размер на арендните плащания.

По делото не е спорно между страните, че на 23.03.2016г. между тях е сключен договор за аренда с нотариална заверка на подписите с рег. № *** на Нотариус Росен Петров с рег. № 601 от регистъра на НК. Съдът приема, че страните са обвързани от валиден договор за аренда, сключен съгласно изискванията на чл. 3 от ЗАЗ, и по силата на който ищецът е предоставил на ответника за временно ползване и за отглеждане на зърнени и технически култури недвижим имот № ****, представляващ пасище, мера, с площ от 22.4 дка, находящ се в землището на село Замфирово, община Берковица, местността Лянското. Договорът е сключен за срок от 6 стопански години, считано от 01.10.2016г. до 01.10.2022г. В чл. 3 от договора страните са уговорили арендно плащане от 50 кг зърно и 2 литра олио на декар за нива и 3 2 литра олио за мера, пасище, и ливада на декар. В договора не е посочен срок за плащане.

Ответникът твърди, че към датата на сключване на договор ищецът се легитимира като собственик по наследство, поради което същият не е единствен собственик на имота. Ответникът смята, че ищецът има право да търси само такава част от арендното плащане, която съответства на наследствената идеална част от правото му на собственост върху имота.

Посочва още, че процесното вземане е погасено по давност за стопански години 2016/2017г. и 2017/2018г. В тази връзка признава частично иска за сумата от 12.600 литра олио, дължими за три стопански години, и съотвестващи според него на наследствената част от правото на собственост върху имота на ищеца.

От твърденията на страните става ясно, че между тях не спорно, че ищецът е един от собствениците на процесния имот в село Замфирово.

Посоченото обстоятелство се установява и от приетото по делото удостоверение за наследници на С. П. Б. на лист 15 от делото, в което под номер 4.2. фигурира ищеца. Съгласно регистър на земеделски земи, гори и земи в ГФ, представен в съдебно заседание на 07.12.2022г. от ответника, като собственици на имота към датата на сключване на договора са посочени наследниците на С. Т. Г. От удостоверение за идентичност на имената с изх.

№ 462/08.10.2012г. на лист 14 от делото е видно, че С. Т. Г. и С. П. Б. са едно и също лице.

Спорно между страните остава това дали ищецът като съсобственик, сключил арендния договор, има право да получи цялото арендно плащане или само полагащата му се част съобразно неговата идеална част от правото на собственост.

Съгласно чл. 3 ал. 4 от ЗАЗ /в редакция от ДВ бр. 13 2007г./ когато договорът за аренда е сключен само от някой от съсобствениците на земеделска земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС. В настоящия случай договорът е сключен е сключен от съсобственик за целия имот и при действието на посочената редакция на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ (редакция преди изм. ДВ бр. № 13/2017 г.), поради което съдът приема, че само ищецът има вземане по договора срещу арендатора за арендното плащане в пълния му размер. Правото на останалите съсобственици върху 3 припадащите се части от арендното плащане се изразява във вземане срещу арендодателя - съсобственик, упражняващ като ползвател правото на собственост на другите съсобственици. Ако останалите съсобственици не са потвърдили арендния договор и считат, че същият им е непротивопоставим, за защита на правата им са налице други правни средства - напр. иск за ревандикация на идеалните им части от имота/имотите и/или искове за заплащане на обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, насочен срещу арендатора (в този см. са Решение № 179/23.07.2015 г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 4104/2014 г., Решение № 12/01.03.2018г. на ВКС, II г.о., по гр.д. № 1251/2017г. и др.).

Съгласно чл. 8 ал. 5 от ЗАЗ ако не е уговорено друго, арендното плащане се дължи в първия работен ден след изтичането на стопанската година. По силата на пар. 2 т. 3 от ЗАЗ „стопанска година“ е времето от 1 октомври на текущата година до 1 октомври на следващата година. В договора не е уговорено друго и предвид съвпадащите твърдения на страните относно годишната дължимост на арендните плащания, съдът намира, че уговореното арендно плащане в чл. 3 от договора е годишно и става изискуемо в първия работен ден след изтичането на стопанската година, а именно първи октомври. С оглед на изложеното всички претендирани арендни плащания са изискуеми.

Ответникът не твърди плащане на цялото процесно количество олио и не ангажира доказателства за изпълнение на задълженията си за това. Твърди, че е заплатил рента на част от съсобствениците, за доказването на което представя стокови разписки на листове 17 и 18 от делото и ангажира гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Ангелов. Свидетелят, заявява, че е получал плащания от ответника, но самият той няма сключен договор за аренда с ищеца.

С оглед възприетото в мотивите по-горе, че само ищецът има вземане по договора срещу арендатора за арендното плащане в пълния му размер, то твърденията на ответника за плащания към други съсобственици са неотносими и се явяват твърдения за ненадлежно плащане към друго лице и не към кредитора на вземането. В подкрепа на това е фактът, че към настоящия момент ищецът се легитимира като единствен собственик на имота съгласно Констативен нотариален акт от 11.05.2016г.

От преценката на събраните доказателства поотделно и в тяхната 4 съвкупност се установява, че ищецът е изправна страна по процесния договор за аренда, а ответникът не е заплатил на ищеца арендните плащания за процесния период.

По възражението за давност на ответника:

Съгласно разпоредбата на чл.8, ал. 5 от ЗАЗ арендните плащания се договарят на периоди - едногодишен или по- кратки. Съгласно чл. 111, б.“в“ от ЗЗД вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Арендното плащане е периодично такова, тъй като е повтарящо се задължение за предаване на вещи, произтичащо от процесния договор за аренда, падежът на вземанията настъпва през предварително определени интервали от време, размерът на плащането е един и същ и е определен в договора за аренда. Предвид това в случая приложение намира чл. 111 буква „в“ от ЗЗД. Според чл.114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа. В случая задължението на ответника за арендно плащане е възникнало като срочно с падеж за плащане на първи октомври. Следователно за арендните вноски за стопанските години 2016/2017г. и 2017/2018 г. тригодишният давностен срок е започнал да тече от момента, в който е изтекъл срокът за плащането им съответно на 01.10.2017г. и на 01.10.2018г. Исковата молба е предявена в съда на 14.04.2022г. тоест повече от три години след срока за плащане на посочените две вноски. Предвид изложеното арендните вноски 2016/2017г. и 2017/2018 г. са погасени по давност.

С писмената защита ищецът е заявил, че желае да му бъдат присъдени арендните вноски за 2018/2019г., 2019/2020г. и 2020/2021г. с парична равностойност от 501.98 лева. Направеното искане обаче е преклудирано и не следва да бъде разглеждано. До приключване на съдебното дирене съгласно разпоредбата на чл. 214 ал. 1 от ГПК ищецът не е направил изменение на иска чрез неговото намаляване, а направеното такова в писмената защита като преклудирано не подлежи на разглеждане. С оглед на това съдът дължи произнасяне по целия заявен размер и период като искът бъде уважен за аредните плащания за 2018/2019г., 2019/2020г. и 2020/2021г. и бъде отхвърлен за двете вноски за 2016/2017г. и 2017/2018 г. като погасени по давност.

5

По иска с правно основание чл. 521, ал. 2 от ГПК:

Съгласно разпоредбата на чл. 512, ал. 2 от ГПК ако вещта не се намира у длъжника или е развалена, от него се събира равностойността и. Разпоредбата е в дял Трети Изпълнение на непарични притезания Глава четиридесет и седма „Принудително отнемане на вещи“ от ГПК и намира приложение в хода на изпълнителното производство. От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза, която съдът възприема изцяло като неоспорена, обективна и компетентно изготвена, се установява, че паричната равностойност на процесното арендно плащане, изчислена съобразно информационната система на НСИ за годишни средни пазарни цени, възлиза на сумата от 793.62 лева общо за процесните стопански години.

В подкрепа на заявеното с исковата молба искане по чл. 521, ал. 2 от ГПК ищецът цитира съдебна практика, която следва да бъде разгледана в настоящото изложение.

В цитираното от ищеца Решение № 47 от 06.04.2017г. по гр.д.

3021/2016г. на ВКС, Първо гражданско отделение е прието, че е допустимо обективно съединяване между ревандикационен иск с правно основание чл.

108 от ЗС и такъв, предявен при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 521, ал. 2 ГПК - за присъждане равностойност на подлежаща на предаване движима вещ, в случай, че тя не се намира в лицето, което дължи предаването й. Уважаването на иска по чл. 521, ал. 2 ГПК е предпоставено от установяване на обстоятелството, че ответникът дължи предаване на ищеца на движима вещ, както и че предаването на вещта е невъзможно, тъй като същата не се намира у него. Без значение е причината, поради която вещта не се намира у ответника - унищожаването

, укриването

, извършено разпореждане със същата в полза на трети лица, неположена грижа за опазването. Следва да се установи и равностойността на вещите.