Решение № 1059 от 10.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1059 гр. Пловдив, 10.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330115629 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във вр.с чл.415, ал.1 ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за контрол за просрочени задължения” АД срещу Б. Н. С., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал.2, чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2663,93 лева - главница, дължима по договор за потребителски кредит № **/ **г., сключен между ответника и „Ти Би Ай Банк” АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД с приложение № 1 от **г. към Договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от **г., сумата от 1846,72 лева – договорна лихва за периода от 25.10.2021 г. до 25.12.2023 г., сумата от 612,39 лева – обезщетение за забава за периода от 26.10.2021 г. до 23.04.2024 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 08.05.2024 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 3882/10.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7909/2024 г. на Районен съд Пловдив.

В исковата молба ищецът твърди, че между „Ти Би Ай Банк” АД, в качеството на заемател, и ответникът, в качеството на заемополучател, бил сключен договор за потребителски кредит № **/ **г., при спазване на разпоредбите на ЗПФУР, по силата на който заемателят предоставил на 1 ответника сумата в размер на 2663,93 лева, която следвало да бъде върната с лихви на 27 месечни вноски, всяка в размер на 152,72 лева. При сключване на договора ответникът сключил и договор за застраховка, като се присъединил към програми “Защита на кредита” и “Защита на сметките”, като заплатил застрахователна премия, която била включена в главницата по договора.

Падежът за изпълнение на задълженията по договора настъпил на 25.12.2023 г., като неизплатени останали процесните суми. Посочва се, че с приложение № 1 от **г. към Договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.08.2023 г., вземанията по договора били прехвърлени на ищеца, за което било изпратено писмо до ответника, което се било върнато като “непотърсено”. С оглед изложеното се претендира, че с исковата молба се съобщава на същия за извършената цесия. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника Б. С., с който се излагат съображения за неоснователност на предявения иск, доколкото сключеният между страните договор за потребителски кредит се явява недействителен. Посоченото се извежда на база на обстоятелството, че към главницата по договора за потребителски кредит заемодателят е прибавил и стойността на застраховката в размер на 663,93 лева, по който начин е добавил един допълнителен доход за ответника, който не е включен в уговорения между страните ГПР. С оглед изложеното и не била спазени изискванията на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК водело и до недействителност на договора за кредита.

Поради невключване на застраховката в ГПР, се достигало и до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва се и заемодателят да е съобщил на ответника за извършената цесия. Поради изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени, като в полза на ответника да се присъдят разноски в производството.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 3882/10.05.2024 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 7909/ 2024 г. на Районен съд Пловдив, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 2663,93 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между ответника и „Ти Би Ай Банк“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, сумата в размер на 1846,72 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 25.10.2021 г. – 25.12.2023 г., сумата в размер на 612,39 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 26.10.2021 г. – 23.04.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 08.05.2024 г. до окончателното изплащане на сума. В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от ответника, поради което на основание чл. 415 ал.1 ГПК са дадени указания на ищеца в едномесечен срок от връчването да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради 2 което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между ответника и „Ти Би Ай Банк“ АД е отпуснат финансов ресурс в размер на 2000 лева, който следвало да бъде издължен на 27 равни месечни вноски за периода 25.10.2021 г.- 25.12.2013 г., при фиксиран ГЛП от 41,06 % и ГПР от 48, 66 %. В чл. 7 от договора е предвидено заплащане на застраховка в размер на 663,93 лева.

По делото е представено Приложение № 1/**г. към Договор за продажба на вземания /цесия/ от **г., сключен между „Ти Би АЙ Банк“ АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, по силата на който кредиторът по сключения договор за кредит прехвърлил на посоченото дружество вземания, между които и това по отношение на ответника – Б. Н. С.. По делото не е представено доказателство, че цесията е съобщена на длъжника, но съдът намира, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане /така Решение № 78/09.07.2014 година, постановено по гр.д. № 2352/2013 година по описа на ВКС, решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.,решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о./Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че цесията е съобщена на ответника с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея.

В хода на съдебното дирене в настоящата инстанция бе изготвена и приета без възражения съдебносчетоводна експертиза. Съобразно заключението на вещото лице, параметрите на договора са главница в размер на 2000 лева и застрахователна премия в размер на 663,93 лева. Плащания от ответника както към „Ти Би Ай Банк“ АД, така и към „АКПЗ“ АД не са извършвани. Вещото лице е посочило, че в ГПР не е включена сумата за застраховка, като ако същата бъде включена в него, размерът му би възлизал на 101,19 %.

Съдът кредитира заключението на вещото лице, доколкото същото се явява обосновано, компетентно изготвено, с необходимите знания и умения.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна счита следното:

Предвид изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Ти Би Ай Банк” АД като заемодател и ответника С. е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2000 лева. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

3

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР от 48,66 % и реалният такъв в размер на 101,19 %.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е 4 посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения финансов ресурс, доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на длъжника /така Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269 / 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др./. От приетото по делото заключение по съдебносчетоводната експертиза се установява, че дължимата чиста стойност по кредита възлиза на 2000 лева. За този размер се явява основателна претенцията на ищеца. За останалите претендирани суми – разликата в главницата над 2000 лева до пълния претендиран размер от 2663,93 лева, договорна лихва и обезщетения за забава, предявените искове се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.