Решение № 4479 от 09.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4479 гр. София, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20241100502512 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 17092 от 21.10.2023 г., постановено по гр. д. № 11631/2023 г. на Софийски районен съд, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София” ЕАД по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ, чл. 139 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Л. Т. Т. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 30983/29.10.2022 г. по ч.гр.д. № 57130/2022 г., а именно: сумата 1321,76 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „*********, аб. № 129619, за периода от 01.06.2019 г. до 40.04.2021 г., ведно със законната лихва от 21.10.2022 г. до изплащането на вземането, сумата 208,42 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 05.10.2022 г., сумата 40,46 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.09.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата за дялово разпределение от 21.10.2022 г. Отхвърлени са исковете за главница за топлинна енергия - за разликата над сумата 1321,76 лв. до пълния предявен размер от 1333,02 лв. и за периода от 01.05.2019 г. до 31.05.2019 г., за мораторна лихва - за разликата над сумата 208,42 лв. до пълния предявен размер от 211,63 лв., както иска за признаване дължимостта на 1 сумата от 8,68 лв., представляваща лихва за забава върху цената за услугата дялово разпределение за периода от 31.10.2019 г. до 05.10.2022 г. Всяка от страните е осъдена за разноски в заповедното и исковото производство съразмерно на уважената/отхвърлената част от исковете.

В частите, с които исковете са уважени, решението е обжалвано от ответника Л. Т. Т., чрез пълномощника му адв. Д. С., като невалидно, недопустимо и неправилно.

Въззивната жалба съдържа пространни и хаотично изложени доводи и твърдения, като от многословното й съдържание могат да се обобщят следните възражения: На първо място се излага възражение, че заповедта за изпълнение е нищожна и искът по чл. 422 от ГПК е недопустим. Заповедта за изпълнение била нищожна като издадена в нарушение на чл. 410, ал. 3 от ГПК – в заявлението не бил посочен правопораждащия договорното правоотношение юридически факт, а именно датата на сключване на писмения договор и неговия предмет. Изтъква се, че заповедта е недопустима, тъй като е предявен чужд дълг – към ФДР, по който задължено лице бил ищецът. На следващо място в жалбата се излага оплакване, че обжалваното решение е постановено след отмяната на разпоредбите от чл. 61 до чл. 71 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването с решение по адм. дело № 13721/2017 г. на ВАС, в противоречие чл. 15, ал. 3 от ЗНА. Поддържа се, че уредената в Наредба № 16-334/2007 г. Методика за изчисляването на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, за отопление на имота и за БГВ, противоречи на законови разпоредби от по-висок ранг – ЗЕ, ЗЕЕ, ЗЗП, КРБ, правото на ЕС, както и законите на физиката, поради което същата не следва да се прилага. Първоинстанционният съд не бил взел предвид, че нормативната уредба, регламентираща топлоподаването – ЗЕ и Наредба № 16334/06.04.2007 г. са в противоречие с чл. 17 и чл. 19 от КРБ, чл. 21 от Директива ЕС/32/2006, ЕКЗПЧОС, както и законите на физиката. Изтъкват се възражения срещу приетото заключение на СТЕ – същото било изцяло кредитирано от съда, без да се съобрази, че няма пазарна цена. Жалбоподателят счита, че след като няма писмен договор, няма пазарен механизъм за определяне на пазарната цена на топлинната енергия. Релевира се и довод за липса на облигационно правоотношение с ответника по повод доставката на топлинна енергия. В тази връзка излага съображение, че конструкцията, която е изградена по отношение на валидно облигационно правоотношение между доставчик и потребител на топлинна енергия в чл. 153, ал.1, вр. чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, не е нито правна, още по-малко пък има характеристиките на договор. Счита за неправилно съображението на съда, че по силата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ била в колизия с разпоредби от по-висок ранг - КРБ, Регламент 2006/2004 на ЕО и прикрепените към него Директиви, и ЕКЗПЧОС. Оспорва доказателствената стойност на представените от ищеца съобщения към фактури – същите не съдържали издател и подпис. Изготвените по тези документи СТЕ и ССчЕ 2 били производни и не доказвали доставеното количество топлинна енергия на ответника. Ищецът не бил представил данни, че е издал фактури, които да са отразени в дневника за продажби и декларирани в НАП, като при липсата на издадени фактури ищецът нямал основание да претендира сумите от ответника. Въззивникът релевира и довод неправилно приложение от съда на чл. 86 от ЗЗД и практиката на ВАС, като представените съобщения към фактури са документи с невярно съдържание. Изложени са и възражения за недължимост на разноски за СТЕ и за юрисконсултското възнаграждение на ищеца.

С писмения си отговор въззиваемата страна оспорва жалбата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

”Топлофикация – София” ЕАД е предявило срещу Л. Т. Т. искове за установяване съществуването на негови вземания по заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 57130/2022 г. на Софийски районен съд, за следните суми: 1333,02 лв., представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, за периода от м.05.2019 г. до м.04.2021 г.; 211,63 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до 05.10.2022 г.; 40,46 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м.09.2019 г. до м.04.2021 г.; и 8,68 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.10.2019 г. до 05.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата за топлинна енергия и за дялово разпределение от 21.10.2022 г. до окончателното изплащане на сумите.

В исковата молба се твърди, че ответникът, в качеството му на собственик на горепосочения топлоснабден имот, е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и е длъжен да монтира средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имота си, и да заплаща цената на доставената му топлинна енергия. Твърди се, че ответникът е използвал доставяната от ищцовото дружество топлинна енергия в периода от м.09.2019 г. до м.04.2021 г., но не е заплатил стойността на доставената топлинна енергия, както и дължимата сума за услугата дялово разпределение. За претендираните суми ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като по образуваното по това заявление ч.гр.д. № 57130/2022 г. на СРС същото било изцяло уважено и срещу издадената заповед за изпълнение длъжникът подал възражение в срока по чл. 414 от ГПК.

С писмения си отговор ответникът оспорва исковете. Излага възражение за недопустимост на исковете – поради липса на сключен между страните писмен договор за доставка на топлинна енергия, както и поради нищожност на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Поддържа, че чл. 153 от ЗЕ не трябва да се прилага, тъй като противоречи на чл. 17, ал. 3 от КРБ, на чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС – транспонирана в ЗЗП и в практиката на ВКС по чл. 298 от ТЗ, и на чл.

3

101 и сл. от ДФЕС. Изтъква, че претендираните суми са недължими и монополни, т.е. завишени и не отговарят на реалната им потребност. Счита, че нормативната уредба, регламентираща топлоподаването – ЗЕ и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. е в противоречие с КРБ – чл. 17 и чл. 19, ЗЗК, чл. 21 от Директива ЕС/32/2006, ЕКЗПЧОС и другите нормативно актове по приложен списък, както и на законите на физиката.

Твърди, че ищецът не разполага с оборудване в абонатната станция, чрез което да контролира и да докаже, че продава енергия според потребностите на купувача. Сочи, че липсват доказателства за извършена метрологична проверка на топломера на ищцовото дружество, не са представени протоколи за ежемесечни отчитания, нито документи за пускане в експлоатация на абонатната станция. Не били представени също фактури, от които да е видно структурата на дълга по пера. Излага се и довод, че мораторна лихва не може да се налага върху прогнозни сметки.

С определението по чл. 140 от ГПК като трето лице-помагач на страната на ищеца е конституирано „Техем Сървисис” ЕООД, което заявява становище за основателност на предявените искове.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предмета на обжалване, намира следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо. С него съдът се е произнесъл по предявените допустими искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ – за установяване съществуването на вземания на ищеца срещу ответника по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 57130/2022 г. на СРС.

Неоснователно е направеното в жалбата възражение за недопустимост на исковете поради нищожност на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Заповедта за изпълнение е съдебен акт с последици на съдебно решение. Съдебният акт е нищожен, когато е постановен от незаконен състав, не е в изискуемата писмена форма, или е постановен извън правораздавателната компетентност на съда. В случая издадената заповед за изпълнение срещу ответниците е валидна – издадена е в изискуемата писмена форма от надлежен орган и има изискуемото нормативно определено съдържание. Наведените от жалбоподателя възражения за издаване на заповедта в нарушение на чл. 410, ал. 3 от ГПК, изразяващо се в липса на представен договор, са относими към направеното от него оспорване на наличието на договорно правоотношение между страните по доставка на топлинна енергия. Това оспорване касае съществуването на вземанията на кредитора, което е предмет на установяване в производството по иска по чл. 422 от ГПК и е относимо към преценката за основателността на иска, но няма отношение към валидността на заповедта за изпълнение.

По така предявените искове следва да се установи, че в процесния период 4 между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия, както и че ищецът е изпълнил задължението си, като е доставил конкретно количество топлинна енергия в процесния имот и е начислил суми за доставена енергия съобразно действащите към този момент разпоредби.

Клиенти на топлинна енергия съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, респ. битови клиенти по смисъла на т.2а пар. 1 от ДР на ЗЕ, са всички собственици и титуляри на вещно право върху топлоснабден имот. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и трети лица, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот по силата на договорно правоотношение със собственика или носителя на вещно право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото лице придобива качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди, респ. битов клиент по смисъла на т.2а пар. 1 от ДР на ЗЕ и дължи цената на доставената топлинна енергия на топлопреносното предприятие – ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите на това ТР посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Без значение е дали клиентът фактически е обитавал топлоснабдения имот.