Решение № 52 от 21.06.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. Бургас, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело № 20242001000064 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 8/ 11.01.2024 г., постановено по т.д. № 456/ 2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас, е прието за установено по отношение на А. С.

А., ЕГН **********, с адрес: с. Ч.., че същият дължи на „М.А.“ ЕООД, ЕИК *** със седА.ще и адрес на управление: град Ш. 1, административна сграда на „М.“ АД, представлявано от В.С. – управител, сумата от 26 374,16 лв., представляваща част от вземане по издаден на 28.07.2016 г. в град Шумен запис на заповед за сумата от 34 336,56 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 26 374,16 лв., от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК в деловодството на Бургаския районен съд 22.05.2018 г. до нейното окончателно плащане, за които в полза на „М.А.“ ЕООД е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 1839/ 23.05.2018 г. по частно гражданско дело № 3728/ 2018 г. по описа на Районен съд Бургас.

1

Присъдени са разноски.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от А. С. А., в която същото се обжалва като неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушения на материалния закон и при необоснованост на изводите на съда. Претендира се отмяната му.

Навеждат се доводи за противоречие на фактическите констатации на първоинстанционен съд с данните по делото относно действията на кредитора в изп.дело № 161/ 2018 г. Въззивникът сочи, че кредиторът е предприел изпълнение единствено спрямо длъжника „П.“ ООД. Твърди се, че в молбата на кредитора няма искане за извършване на изпълнителни действия срещу А. С. А., а в заявлението от 3.07.2018 г. кредиторът е поискал изрично покана за доброволно изпълнение да бъде връчена единствено на дружеството – длъжник.

Поддържа се, че осъществяването в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта е препятствано, поради липсата на овластяване от страна на кредитора за връчване на заповедта за незабавно изпълнение на физическото лице. Поведението на кредитора представлява бездействие по отношение на длъжника А. А., а молбата за образуване на изпълнително дело, в която са поискани справки за А., не следва да се счита за предприето изпълнение в разумен срок, заявява се в жалбата. Следователно, давността по отношение на претендираното вземане не е прекъсвана и е изтекла.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от „М.А.“ ЕООД, с адрес за връчване: гр. Ш.., в който се излагат съображения за нейната неоснователност, респективно за законосъобразност и правилност на обжалваното с нея съдебно решение, като се поддържа искане за потвърждаването му.

Оспорват се доводите на въззивника за бездействие на кредитора по отношение на физическото лице – длъжник. Сочи се, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е подадено в Районен съд Бургас на 22.05.2018 г., заповедта е издадена на 23.05.2018 г., а съобщението за нея е получено от дружеството – кредитор на 4.06.2018 г. На 20.06.2018 г. е образувано изпълнителното производство за принудително събиране на сумите по заповедта срещу солидарните длъжници „П.“ ООД и А. С. А..

2

Твърди се, че връчване на покана за доброволно изпълнение е поискано и срещу двамата длъжници, както изрично е посочено в представеното Удостоверение изх.№ 6546/ 5.12.2022 г. на ДСИ при РС Шумен. Изразява се позиция за липса на основания за извод за бездействие на кредитора по отношение на А..

Претендира се знание у длъжника А. А. за предприетите изпълнителни действия, както предвид неуспешното оспорване от негова страна на подписа му върху разписката за получаване на поканата за доброволно изпълнение и запорното съобщение, така и предвид факта, че физическото лице – длъжник е и управител на длъжника – търговско дружество.

Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е вА.дно и допустимо.

Пренесен за разглеждане пред настоящата инстанция е спорът по предявен положителен установителен иск, с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, за установяване съществуването на вземания в полза на дружеството въззиваем против въззивника, произтичащи от запис на заповед, издаден на 28.07.2016 г., с падеж 15.08.2017 г., и лихва за забава от подаване на заявлението, за които задължения е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 1839 на 23.05.2018 г. по ч.гр.д.

№ 3728/2018 г. на Районен съд Бургас, приложено към настоящото дело.

Със заповедта за изпълнение е разпоредено „П.“ ООД, ЕИК **, и А.

С. А. да заплатят солидарно на кредитора „М.А.“ ЕООД, ЕИК *** сумата от 26 374,16 лв., дължима по гореописания запис на заповед, ведно със законната лихва, считано от 22.05.2018 г. до окончателното изплащане и съдебноделоводни разноски.

Въззивникът е подал възражение против заповедта за изпълнение в срок, кредиторът е предявил установителния иск в срок.

3

Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Пред първоинстанционния съд въззиваемият в настоящия процес е поддържал доводи за възникнало в негово лице непогасено субективно материално право – притезание да получи плащане на сумата от 34 336,56 лв. по записа на заповед, за който се твърди, че обезпечава сключен между страните договор за покупко-продажба на селскостопанска техника. В заповедното, респективно настоящото исково производство, се претендира част от дължимата сума – 26 374,16 лв.

Въззивникът е повдигнал и изразява и в жалбата си възражение, че вземането по записа на заповед е било погасено по давност на 15.08.2021 г., при приложението на чл.531, ал.1 ТЗ, като поискването на конкретни изпълнителни действия против него на 31.10.2022 г. не е прекъснало вече изтеклата към този момент давност.

Установяване на факти пред въззивната инстанция не е провеждано.

Настоящият състав препраща към фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд и изложена в обстоятелствената част на атакувания съдебен акт.

В обобщение и в аспект на повдигнатите във въззивната жалба оплаквания, следва да се посочи, че на 28.07.2016 г. е бил издаден запис на заповед, без протест, за посочената по-горе сума, с издател „П.“ ООД и поръчител А. С. А., поемател „М.А.“ ЕООД и падеж 15.08.2017 г. Не е нА.це разногласие между страните в производството относно обвързаността на менителничния ефект с продажбена сделка на дискова брана „М.“, по която поемателят на записа е продавач, а издателят – купувач, който е останал задължен за пълното плащане на цената.

Фактическата установеност по делото сочи, че със заявление от 22.05.2018 г. дружеството – въззиваем е поискало издаването на заповед за изпълнение, на базата на горепосочената ценна книга. По това искане е образувано ч.гр.д. № 3728/2018 година по описа на Районен съд Бургас, в рамките на производството по което „М.А.“ ЕООД се е снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от 4

ГПК № 1839/23.05.2018 г., както и изпълнителен лист. На 20.06.2018 г. е депозирана молба от въззиваемото дружество за образуване на изпълнително дело и е образувано такова под № *** на ДСИ при Районен съд Шумен за принудително събиране на присъдените със заповедта за изпълнение суми.

Изрично в молбата от 20.06.2018 г. взискателят е поискал предприемане на изпълнителни действия по отношение и на двата задължени субекта:

„П.“ООД и А. С. А.. На 4.07.2018 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение до „П.“ ООД, получена от А. А., като управител на дружеството, на 14.07.2018 г. На 18.10.2021 г. изпълнителното дело е било прекратено, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

След получаване обратно на изпълнителния лист, на 05.10.2022 г.

(по данни на въззиваемия, неоспорени от въззивника ) взискателят е образувал срещу „П.“ ООД и А. С. А. изпълнително дело № 20227740400409 по описа на ЧСИ с рег. №774 с район на действие Окръжен съд Шумен, с предмет събирането на сумите, визирани в издадения в полза на въззиваемия изпълнителен лист, описан по-горе. В рамките на това изпълнително дело е извършено връчване на длъжника А. А. на 2.11.2022 г. на заповедта за изпълнение, последвало е негово възражение от 11.11.2022 г., породило нуждата от образуване на 15.12.2022 г. на настоящото исково производство, след спиране на принудителното изпълнение с Определение № 260486 от 15.11.2022 година на Районен съд Бургас по заповедното производство.

Възразява се от въззивника, че изпълнителни действия, които биха прекъснА. течението на срока на погасителната давност, по отношение на него не са били поискани до 31.10.2022 г. по второто изпълнително дело, до който момент давността за погасяване на вземането по записа на заповед – три години от падежа, е била изтекла.

Прилагането на правилата на чл.116, б.в и чл.117 ЗЗД, и на възприетото от задължителната практика на ВКС, изложено в мотивите към т.10 и т.14 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС към настоящия казус водят до извода, че погасителната давност в случая е била прекъсната на 22.05.2018 г. с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, след което, при първото изпълнително дело, на 20.06.2018 г. с подаване на молбата за насочване на изпълнението към А., с ясно и недвусмислено формулирано в нея искане за предприемане на 5 конкретни действия от съдебния изпълнител. В този смисъл, апелативният състав не приема изразеното от въззивната страна становище, че първо прекъсване на давностния срок е осъществено едва на 31.10.2022 г., с действия във второто изпълнително дело.

От прекъсването на давностния срок, започва да тече нов такъв – чл.117, ал.2 ЗЗД, който е в настоящия случай петгодишен, тъй като вземането, материА.зирано в заповедта за изпълнение, следва да се приравни на съдебно установено такова, макар заповедта за изпълнение да не е стабилизирана.

Настоящият състав приема, че обстоятелството, че вземането би било установено със сила на пресъдено нещо след приключване на настоящия процес не отнема от вА.дността на горния извод за приравняване заповедта за изпълнение на съдебен титул, тъй като в случая този титул е поставен под условието на положително решение по исковия процес, а условията, принципно, се смятат настъпили с обратна сила – чл.25, ал.2 ЗЗД.

Горните съждения позволяват формиране на извод, че започнА.ят да тече от прекъсване на погасителната давност с молбата от 20.06.2018 г. давностен срок би изтекъл на 20.06.2023 г., но преди изтичането му давността е прекъсната отново, с искането за предприемане на изпълнителни действия по второто изпълнително дело – 31.10.2022 г., както признава въззивника.

Следователно, до предявяване на иска не е изтекъл изискуемият петгодишен срок на давностно изсрочване.

Отделен е въпросът, че с иницииране на заповедното производство течението на погасителната давност е спряло, по аргумент от чл.422, ал.1 ГПК и мотивите, изразени към т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.

При недоказаност задължението по каузалната сделка и респективно обезпечителната ценна книга да е било погасено, предявеният установителен иск за признаване дължимост на вземането за главницата се явява основателен.