Решение № 3505 от 22.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3505 гр. София, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20261100502655 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Софийска вода“ АД, чрез юрисконсулт Коновалова - Михалева, срещу решение № 691/13.01.2026г., постановено по гр. д. № 25109/2025г. на СРС, 72 с-в.

С обжалваното решение СРС е отхвърлил предявените от „Софийска вода” АД ЕИК 130175000, седалище и адрес на управление гр. София, Бизнес парк София, №1, сгр.2А, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че П. С. Б., ЕГН ********** и адрес: гр. София, кв.

Факултета, ул. **********, дължи сумите: 1654.23 лева, представляваща стойност на потребени ВиК услуги за имота на горепосочения адрес за период от 19.05.2023 г. до 20.05.2024 г., ведно със законна лихва за период от 19.12.2024 г. до изплащане на вземането, и сумата 94.99 лева, представляваща мораторна лихва за период от 17.07.2023 г. до 19.06.2024 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 76266/24 г. на СРС, 72 състав.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния закон.

Счита, че СРС неправилно е приел, че лицето не живее в имота и липсва облигационна връзка. Моли решението да бъде отменено и искът да бъде изцяло уважен. Претендира разноски.

1

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 198, ал.

1 от ЗВ е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно облигационно правоотношение за предоставяне на В и К услуги в имота и сочения период срещу заплащане на определена цена от ответника; действително предоставяне на услугите в претендираните от ищеца количество и стойност; настъпила изискуемост на вземанията за доставената услуга; липса на плащане на претендираните вземания.

С оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, правният спор се концентрира около обстоятелството налице ли е облигационно правоотношение между страните по делото.

Съгласно чл. 193 от Закона за водите (ЗВ), обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ), при спазване изискванията на този закон. Според нормата на чл. 1, ал. 2 от (ЗРВКУ), водоснабдителните и канализационните (В и К) услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейнобитови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии (населените места и селищните образувания), както и дейностите по изграждането, 2 поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите съоръжения. Според дадената в § 1, т. 2, б. „б“ от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на понятието „потребители на В и К услуги“, това са юридически или физически лица – собственици или ползватели на имоти в етажната собственост. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи (в редакция – попр., бр.

93 от 19.10.2004 г.; изм. с Решение № 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС на РБ- бр. 41 от 13.05.2005 г., в сила от 13.05.2005 г.) е указано, че потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради – етажна собственост (в този смисъл е и чл. 2, ал. 1 от Общите условия на ищеца). Получаването на тези услуги се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика на В и К системи и от съответния регулаторен орган, които общи условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централен ежедневник – чл. 8, ал. 1 и ал. 3 от Наредбата.

При съобразяване на цитираните нормативни разпоредби и на събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че въззиваемият е имал качеството потребител на В и К услуги по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ДР на ЗРВКУ и чл.

3, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2, т. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. през исковия период.

Предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу заплащане се осъществява от В и К оператори, като в границите на една обособена територия само един оператор може да извършва тази дейност – по арг. чл. 198о, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ. В настоящия случай е безспорно, че оператор на В и К услуги на територията на гр. София е ищцовото дружество.

Съгласно чл. 2, ал. 1 от общите условия на ищцовото дружество потребители на ВиК услуги са собственици или ползватели на имоти, а съгласно чл. 2, ал. 3 от общите условия, потребител може да бъде и наемател на имота. За установяване на това обстоятелство въззивникът е представил настанителна заповед от 11.04.2019г. и договор за наем от 01.04.2019г., сключен между Столична община, като наемодател и от друга страна П. Б., като наемател. Съгласно раздел I, т. 2 от договора същият се сключва за срок от една година. Не е предвидено автоматично удължаване на срока на договора. Ето защо, съдът приема, че договорът за наем е прекратен на 01.04.2020г.

Действително, от събраните по делото доказателства, се установява, че и към момента Б. живее в имота. Във връзка с отправеното от съда искане за предоставяне на информация, от кмета на СО – район „Красна поляна“ е постъпила такава, като се посочва, че към настоящия момент ответникът, сега въззиваем, живее на адреса.

Предвид изтеклия срок на договора за наем обаче, не се установява това да е на основание съществуващо наемно правоотношение.

3

Съгласно чл. 2, ал. 3 от Общите условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от „Софийска вода“ АД, потребител може да бъде и наемател на имот, за който се предоставят В и К услуги - за времето на наемното правоотношение, при условие, че бъде подадена декларация съгласие. В производството по делото подобна декларация не е представена, нито се твърди да е подписвана, поради което не може да се приеме, че ответникът има качеството на потребител относно водоснабдения имот.

Ето защо, при установяване, че друго лице, различно от собственика на имота, реално ползва ВиК услуги във водоснабдения имот, без същото да е сключило договор с дружеството, въззивникът би могъл да претендира заплащане на потребените количества от това лице не на договорно основание, а на основание чл. 59 ЗЗД.

Други оплаквания във въззивната жалба не са релевирани, поради което съдът е ограничен до посочените в нея.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди.

По разноските за въззивната инстанция:

Въззиваемият не претендира разноски и не представя доказателства за такива, поради което съдът не дължи произнасяне.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 691/13.01.2026г., постановено по гр. д. № 25109/2025г. на СРС, 72 с-в.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.

280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4