Определение № 1047 от 07.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1047 гр. София, 07.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20268002900042 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк. Ев. И., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 5875/29.09.2025 г., постановено по в. гр. д. № 7506/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ІІ „А“ с-в, с което е потвърдено решение № 20091255/11.04.2021 г., постановено по гр. д. № 46486/2020 г. по описа на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 145 с-в, с което е уважен предявеният от „Астра-С“ ЕООД срещу „Топлофикация София“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ за заплащане на сумата от 7012 лв., представляваща цена за ползването на изградени от „Астра-С“ ЕООД съоръжения за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда – етажна собственост, находяща се в гр. София, УПИ І-61, 64, кв. 7-г, ул. „Дедегач“, м. „Стрелбище“, за периода от 25.06.2019 г. до 28.09.2020 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба 28.09.2020 г., до окончателното заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане както на всички релевирани правни доводи във 1 въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение, така и на събраните по делото доказателства, Градският съд необосновано е достигнал извода, че ищецът е собственик на процесното съоръжение, вследствие на което в противоречие със събраните по делото доказателства е изградил своето правно съждение, че „Астра-С“ ЕООД е доказало своята активна материалноправна легитимация в настоящото исково производство. В този смисъл, твърди, че влезлите в сила съдебни решения, с които са уважавани предходно предявени искове със същия предмет и страни, не формират сила на пресъдено нещо по отношение на нововъведения по настоящото исково производство период на ползване на процесното съоръжение от „Топлофикация София“ ЕАД, поради което не е доказано твърдяното от ищеца правно състояние, а именно че е носител на правото на собственост върху процесния енергиен обект.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1.

„Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани но делото доказателства и да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения? (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 160/16.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2156/2019 г., II т. о.; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. и решение № 202/21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 866/2012 г., I т. о.) и 2. „Налице ли е възможност за пълно и главно доказване на спорните факти и обстоятелства по делото единствено с косвени доказателства, които не са в състояние напълно да изключат друга възможност освен осъществяването на съответния факт или обстоятелство?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 223/16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г., I г. о.; Решение № 226/12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о. и решение № 31/09.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., ІІІ г. о.).

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за нейната недопустимост, така и за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

2

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Касационната жалба е допустима. Макар и между страните да е възникнало търговско правоотношение по предварителен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от 29.07.2008 г., като в клаузата на чл. 7 от договора ищецът се е задължил да изгради за своя сметка присъединителен топлопровод и абонатна станция (до прехвърлянето на правото на собственост върху тези енергийни съоръжения на „Топлофикация София“ ЕАД той е негов собственик), в този договор страните не са уговорили правната последица на ползването от топлопреносното предприятие на тези изградени от клиентите съоръженията.

Изрично тези правни последици са установени в законова правна норма – чл.

137, ал. 2 ЗЕ, който предписва, че, когато изграждането на присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, какъвто е настоящият случай, възниква правно задължение на това предприятие да заплати цена за ползване на тези съоръжения. Следователно, уреденото в разпоредба нормативно правило представлява частно проявление на субсидиарния, общия фактически състав, уреден в чл. 59, ал. 1 ЗЗД, който се прилага при липса на друг правен способ за възстановяване на предоставеното без годен юридически факт благо - при установена връзка от един или от няколко общи факта между обогатяването на един правен субект за сметка на обедняването на друг. В този смисъл, пораждането на предявеното кондикционно вземане – с правно основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ, не е обусловено от изпълнението или неизпълнението на поето правно задължение по сключения между търговците (страни в настоящото исково производство) договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия, а е законна последица от факта на ползване на чуждо недвижимо имущество от топлопреносното предприятие. За разграничението на гражданско от 3 търговско дело е ирелевантно качеството на страните по повдигнатия пред съда материалноправен спор, а тази класификация се извършва съобразно предмета на делото. В този смисъл са тълкувателни разяснения в ТР № 3/23.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 3/2019 г., ОСГТК – „Видът на делото, с оглед на неговия предмет, и цената на иска, са законодателно въведени като критерии за допустимост на касационно обжалване. Съгласно сега действащата редакция на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. и решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20000 лв. не подлежат на касационно обжалване, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях обуславящи искове.

Обективен критерий при дефиниране необжалваемостта на посочените въззивни решения е паричната оценка на предмета на съответното дело. В съответствие с този критерий въведеният имуществен праг за допустимост на касационното обжалване не е обусловен от изискване за търговско качество и на двете страни по сделката, от която произтича правният спор“. Тъй като предметът на делото не е свързан с последиците от изпълнението или неизпълнението на търговски договор, а с уреденото в чл. 137, ал. 2 ЗЕ нормативно правило, съгласно което топлопреносното предприятие дължи цена за ползването на съоръжения, които принадлежат на друг правен субект (това вземане произтича от правния институт, уреждащ нормативната забрана за неоснователното обогатяване), настоящото дело трябва да се класифицира като гражданско – ирелевантно е обстоятелството, че и двете страни по материалноправния спор са търговци. Понеже цената на иска е над 5000 лв., на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, поради което неоснователен се явя наведеният правен довод в отговора на касационната жалба за нейната недопустимост.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че основателността на предявения осъдителен иск се обуславя от проявлението на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) ищецът да е изградил топлопреносното съоръжение и да е станал негов собственик; 2) това съоръжение да се ползва от ответното дружество, като по този начин то се обогатява; 3) обедняване в правната сфера на ищеца, съизмерима с цената на ползването за съответния период и 4) връзката между обедняването и обогатяването. При установяване на тези правнорелевантни факти на 4 ответника принадлежи процесуалното задължение да докаже, че ползва чуждата вещ на годно правно основание. Градският съд е съобразил, че производството, преносът, доставката и разпределението на топлинна енергия е дейност, регламентирана в ЗЕ и Наредба № Е-РД04-1/12.03.2020 г. за топлоснабдяването. Съгласно чл. 133 ЗЕ топлопреносното предприятие е длъжно да присъединява към топлопреносната мрежа производители и клиенти, разположени на съответната територия, определена с лицензията за пренос на топлинна енергия. Правната норма, уредена в чл. 137, ал. 1 ЗЕ, предписва, че при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са за негова сметка.

Собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок до три години, като отношенията се уреждат в договора за присъединяване по чл. 138, ал. 1 ЗЕ. С разпоредбите на § 4 ПЗР на Закона за енергетиката е регламентирано задължително изкупуване от лицензираните енергийни предприятия на енергийни обекти и съоръжения, които към момента на влизане в сила на закона са собственост на трети лица. В този смисъл, енергийните предприятия трябва да придобият правото на собственост върху тези енергийни обекти чрез възмездна вещно-транслативна сделка (договор за продажба). Разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ урежда правната възможност за изграждане на съоръженията от клиентите - след съгласуване с топлопреносното предприятие, като в този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от клиента. Следователно, регламентирано е възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния тръбопровод, съоръженията към него и абонатната станция - в случаите, когато те са изградени от клиентите на предприятието. Тази правна норма санкционира неоснователното разместване на имуществени блага – в случай, когато функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е построен за сметка на битов клиент и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. За времето до изкупуването на съоръженията (чл. 137, ал. 3 ЗЕ) топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им.

Въззивният съд е приел, че процесните енергийни съоръжения са били 5 изградени от ищеца и за негова сметка - след предварително съгласуване с ответното дружество и съобразно сключения между страните предварителен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от 29.07.2008 г. Съоръженията са собственост на ищеца до изкупуването им от ответника, както изрично е посочено и в този договор. По делото са представени строителни книжа (разрешение за строеж от 17.10.2006 г.), предварително проучване № 872/07.09.2006 г. и разрешение за ползване от 18.06.2009 г., установяващи изпълнението на поетото по договора от 29.07.2008 г. правно задължение на ищеца по изграждането на присъединителен топлопровод и абонатната станция за собствена сметка.

Градският съд, разглеждайки поддържания от въззивника правен довод за недоказаност на активната материалноправна легитимация на ищеца, тъй като процесните съоръжения са собственост на етажните собственици, го е приел за неоснователно. Изяснил е, че разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ еднозначно дефинира възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция - в случаите, когато те са изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди. Понятието „сградна инсталация“ е разяснено в регламентираната в § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването легална дефиниция - съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии. Съгласно чл. 140, ал. 3 ЗЕ сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост. Следователно, абонатната станция и присъединителният тръбопровод не попадат в обхвата на режима на етажната собственост - обща част е помещението в сградата, в което са разположени съоръженията, които по смисъла на § 1, т. 1 от ЗЕ представляват „абонатна станция“, но не и самата абонатна станция. Въззивният съд е приел, че ответникът не е представил доказателства, които да обосноват правен извод, че процесните съоръжения, вкл. абонатната станция са прехвърлени на етажните собственици при придобиване на обособени обекти в сградата. Съобразил е изричната уговорка между страните, че след изграждането на обекта ищцовото дружество се легитимира като собственик, поради което при липсата на данни по делото, че правото на собственост е изгубено от ищеца (посредством някой от 6 нормативно уредените в българското законодателство способи за изгубване на вещни права), при нормативно уреденото задължение за изкупуването им от топлопреносното предприятие Градският съд е приел за неоснователен правния довод на въззивника за неустановяване в процеса на доказване на активната материална легитимация на ищцовото дружество. В този смисъл, приел е, че е възникнало основанието за сключване на писмен договор за присъединяване към топлопреносната мрежа - в съответствие с чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 17, ал. 3 от Наредбата. Съгласно чл. 17, ал. 4 от Наредбата в този договор трябва да е уговорена и цената, по която съоръженията ще бъдат закупени от топлопреносното предприятие, като липсва по делото спор между страните, че такъв договор не е бил сключен - между собственика на съоръженията и топлопреносното предприятие.