Решение № 4663 от 28.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4663 гр. Пловдив, 28.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330100541 по описа за 2025 година

Производството е по обективно съединени искове с правно основание член 124 ал. 1 ГПК, вр. с член 26 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът С. Г. Д., ЕГН **********, чрез ЕАД E.И., със съдебен адрес: гр. ***********, срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление:

***************** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление:***************, иска от съда, да прогласи нищожността на Договор за паричен заем №************ г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и нищожността на Договор за предоставяне на гаранция/поръчителство №********** г., сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД, като лишен от правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. Претендират се разноски.

Твърди, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем №*********** г., който противоречал на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

Излагат се доводи, че договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 % накърнявал добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва.

Твърди се, че не били спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1 ЗПК, тъй като посоченият в договора ГПР от 47,82 % не отговарял на действително приложения.

Посоченото, според ищеца, водело до недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Несъответствието се дължало на обстоятелството, че при изчисляване на ГПР не било включено възнаграждението за фирмата – поръчител. Изложеното водело и 1 до нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Твърди се, че на собствено основание бил нищожен и сключеният между С. Г. Д. и „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция от 17.01.2022 г., тъй като същият обезпечавал нищожна кредитна сделка. С оглед изложеното е направено искане за постановяване на решение, с което да бъдат уважени предявените искове.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, счита, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес за ищеца от неговото предявяване. Изложени са подробни съображения и за неоснователност на предявения срещу дружеството иск. Посочва се, че договорът за кредит бил сключен в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и чл. 20, ал. 2 от ЗПК. Оспорва се твърдението на ищеца, че лихвеният процент противоречи на добрите нрави, тъй като в ЗПК не била предвидена максимална граница за същия, като уговореният лихвен процент бил включен в ГПР, който бил съобразен с ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излагат се доводи, че били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в договора бил посочен лихвеният процент, както и условията за прилагането му. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК бил посочен правилно и размерът на ГПР, както и общата дължима сума към момента на сключване на договора. Заемодателят нямал задължение да променя определения ГПР при промяна на условията по договора. В същия не следвало да се включва възнаграждението по договора за поръчителство, доколкото същото не било условие за сключване на договора, респ. не било разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Изложеното водело до извод, че невключването на възнаграждението в ГПР не представлява заблуждаваща търговска практика. С оглед изложените в писмения отговор съображения е направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски по делото.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, твърди, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес за ищеца от неговото предявяване. Излагат се доводи и в насока неоснователност на предявения срещу дружеството иск. Твърди се, че сключеният между „Файненшъл България“ ЕООД и С. Г. Д. договор за предоставяне на гаранция отговарял на законоустановените изисквания. Същият не бил акцесорен, а представлявал договор за предоставяне на услуга. Договорът за предоставяне на гаранция не бил лишен от основание, доколкото бил сключен с цел обезпечаване на договора за кредит. Не било налице и противоречие на добрите нрави нито било накърнено договорното равноправие, а уговореното възнаграждение за предоставяне на гаранция било в съответствие с принципите на добросъвестност и справедливост. Поради изложеното е направено искане за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между ищецът и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, бил сключен договор за паричен заем №********* г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 800,00 лева. Кредитът бил отпуснат при следните условия: на 8 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема 40,00 %, при ГПР 48,13 % и 2 общ размер на всички плащания 2 080,32 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД пък бил сключен договор за предоставяне на гаранция № *********г., с който ищецът възлага на ответника да отговаря солидарно с него пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по изпълнение на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем.

С оглед на това, между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума, а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД валидно правоотношение по договор за поръчителство за плащане в полза на кредитора, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения.

„Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведен и друг договор - за предоставяне на гаранция, по отношение на който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния ЗЗП.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, да се посочи общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,13 %, а фиксираната лихва е 40,00%, но от 3 съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителят в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 2 080,32 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (17.01.2022 г. в гр. Пловдив), дори със същия номер на договора (4372800), бил сключен друг договор с трето за кредитното правоотношение лице „Файненшъл България“ ЕООД, за поръчителство, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 1 639,68 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че били свързани, но възнаграждението по единия (за поръчителството), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита).

Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор станал част от съдържанието на другия, чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за поръчителство също следвало да са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следвало се отчитат и договорките по договора за поръчителство. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл.

4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заем, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор - сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява ответникът), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на 4 потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК