Определение № 2136 от 02.07.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2136 гр. София, 02.07.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20261000501631 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274 и сл. ГПК.

Предмет на разглеждане е частна жалба на Н. Н. П. срещу определение рег. № 10347/13.05.2026 г. по гр.д. № 20261100104909 по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-19 състав, с което е върната исковата молба. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е отчел същината на предявения иск – търсено обезщетение за незаконно лишаване от свобода. Твърди се въззивен съд да е констатирал недопустими действия на съдия, с които се твърди да са били нарушени правата на ищеца. Иска се определението да бъде отменено, а делото да бъде върнато за разглеждане на описания в исковата молба спор.

По допустимостта на частната жалба

Жалбата касае акт, преграждащ разглеждане на предявеното от жалбоподателя искане по същество, предявена е в предписания от закона срок, обуславящо и допустимостта й.

Представено е и доказателство за внесена държавна такса по жалбата.

Частната жалба е неоснователна.

За да откаже разглеждане на претенцията, първоинстанционният съд е приел, че твърдяните като увреждащи действия подлежат на изследване по специалния ред на НПК, което е извън правораздавателната компетентност на граждански съд. Прието е и че ищецът не твърди да се е възползвал от този ред за защита. Посочено е и че функционалният имунитет по чл. 132, ал. 1 КРБ изключва гражданската отговорност на съдия (относимата към случая хипотеза) и позовавайки се на съдебна практика е приел исковата молба за 1 процесуално недопустима. Възприето е и разбиране, че поради липса на делинквент претенцията не може да бъде разгледана и според правилото на чл. 49 ЗЗД. Указано е, че единствено отмяната на съдебния акт като неправилен ангажира отговорността на държавата чрез нейния процесуален субституент в производство по чл. 49 ЗЗД, но, доколкото не се твърди по надлежния ред да е било установено извършено от съдиядокладчика умишлено престъпление, исковата молба е сметната за недопустима.

Законът задължава гражданския съд да разгледа и разреши всяка молба, касаеща защита на лично или имуществено право (чл. 2 ГПК). В компетенциите на гражданския съд се включват отношения, основани на равнопоставеност между страните.

Същевременно нормата на чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България повелява недопустимост както на злоупотреба с право, така и на упражняването на формално предписана възможност, ако единствен резултат от това е засягане на чужд (личен или общ) легитимен интерес. Затова и гражданският съд е задължен да привлече в процеса посочения от страната ответник, само ако отправеното искане е логически изводимо от посочените в исковата молба конкретни факти и обстоятелства (арг. от чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК).

Законът за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) визира конкретни хипотези на отговорност. Твърденията в исковата молба позволява поддържания от жалбоподателя довод, че търси защита срещу незаконно задържане под стража. По изричен текст на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ обаче условие за ангажиране отговорността на държавата е отмяна на акта, въз основа на който ищецът е бил лишен от свобода. Исковата молба еднозначно свързва лишаването от свобода с взета мярка за неотклонение в рамките на наказателно производство. Първоинстанционният съд е пропуснал да поиска уточнение на исковата молба досежно това предвидено от закона, поради което и значимо в случая обстоятелство. Значението му е сведено до знанието на ищеца едва с мотивите по обжалвания акт. Въпреки това обаче, в частната жалба отново не се твърди актът на наказателния съд за вземане на оспорваната мярка за неотклонение да е бил отменен.

Наведените доводи за установено от председател на окръжен съд нарушение на правата му не отговаря изискуемия от закона критерий. Допълнително следва да се посочи и че представеното писмо изрично отразява невъзможността на сезирания председател на окръжен съд – Пловдив, да изследва законността на задържането.

Единствено въззивен съд, разглеждащ по същество оплаквания срещу конкретен акт в рамките на конкретен спор може да ревизира, постановяващ задържане и съответно да обоснове отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Приложеното към частната жалба определение № 667/29.08.2024 г. по въззивно частно наказателно дело № 20245300601828 (кратък номер 1828/24 г.) по описа на Окръжен съд – Пловдив, не ревизира определението за вземане на мярка „задържане под стража“. За пълнота следва да се посочи и че съдебният състав описва действията на съдия-докладчика, постановил оспорваното задържане, без да обсъжда предпоставките за вземане на мярката. Напротив, изрично е 2 посочено, че няма да разгледа оплакванията, поради изтекъл срок за оспорване на постановения съдебен акт.

Предложената с частната жалба квалификация – чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предполага приключило наказателно производство с оправдаване на ищеца или достигнат от наказателния съд извод, че е привлечен към наказателна отговорност без да е извършил приписваното му престъпление, за деяние, което не съставлява престъпление, съответно при наличие на амнистия или наказателното преследване е било предприето след като е изтекла законоустановената давност. Исковата молба не визира никой от тези факти. Затова и търсеното обезщетение не може да бъде разгледано в контекста на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Първоинстанционният съд се позовава на чл. 132 от Конституцията на Република България (КРБ), за да обоснове неприложимост и на общия граждански закон при описаното в исковата молба правоотношение. Законът за задълженията и договорите ангажира възложителя на работа да възмезди пострадал, ако конкретна вреда му е била причинена при виновно неизпълнение на възложената работа.

Нормата на чл. 132 от Конституцията на Република България обезпечава независимостта на магистрата при вземане на решения в кръга на неговата служба.

Предвиденото изключение пряко ангажира с имуществена отговорност самия магистрат – неговата лична имуществена отговорност. Затова извън очертаната хипотеза – установено по надлежния ред извършено престъпление. иск срещу самия магистрат е недопустим.

Правилото изключва възможността страната, недоволна от решения на определен магистрат, да наложи оттеглянето му от разрешаване на висящия спор и в крайна сметка страната да си избере съдия, който да разгледа нейното дело. Подобно развитие влиза в пряко противоречие с публичния интерес отнесен пред съда спор да бъде разрешен от случайно избран съдия.

Това обаче не обосновава липса на противоправност, за да утвърди принципна недопустимост на иска по чл. 49 ЗЗД (в този смисъл са и указанията в определение № 403/30.01.2024 г. по ч.гр.д. № 68/2024 г. на ВКС, ІІ ГО).

Същевременно обаче правораздавателната компетентност на гражданския съд предполага изрично предоставена му власт да изследва конкретни обстоятелства. Както бе посочено вече, граждански съд не може да осъществи инцидентен контрол за законосъобразност на съдебен акт, постановен в рамките на наказателно производство.

Наказателният съд е овластен да наложи ограничение на свободата, а дали и доколко са били налице предпоставките за това може да бъде решено единствено по реда на институционалния контрол.

Както бе посочено вече достъпът до съд е средство за реализация на конкретен, зачетен от правовия ред интерес за ищеца. Ищецът няма задължение да знае правото, но съдът дължи да осигури ефективна защита и за двете страни в равнопоставеното гражданско правоотношение. Затова и дължи да предотврати привличане в процеса на ответник, ако исковата молба не очертава равнопоставено правоотношение. Отмяната на властническия 3 акт, какъвто несъмнено е и определението за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, легитимира гражданския съд да разгледа последиците от неоправдано упражнената власт. Тези обстоятелства именно очертават хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. В случай че съдебният акт не е отменен, включително и поради пропуснат срок за обжалването му, задължава всеки друг съд да го зачете като единствено меродавен.

Инцидентната проверка за законосъобразност е недопустима. Така установената пречка обезсмисля развитието на исковия процес. Преценката още на фаза искова молба обезпечава както честните интереси и на двете страни в процеса, така и публичния интерес от фокусиране вниманието на съда върху подвластните му спорове. Ангажираното участие в съдебен процес без перспектива спорът да бъде изяснен и разрешен непосредствено от гражданския съд спестява време и средства за страните. Отказът на съда да развие такъв процес му открива възможност да предостави нужното внимание на други страни, разчитащи на това за разрешаване на техния спор. Затова и нормата на чл. 130 ГПК овластява съда без да ангажира посочения ответник да откаже това, когато очакваната защита не може да бъде осигурена. Липсващата правораздавателна компетентност за разрешаване на съществен в случая въпрос – законосъобразност на съдебен акт, определя предявения иск като недопустим.

Поради припокриване в крайния извод обжалваното определение, с характер на разпореждане по движението на делото, следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, 1 граждански състав ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение рег. № 10347/13.05.2026 г. по гр.д. № 20261100104909 по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-19 състав.

Определението може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от съобщението пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

На основание чл. 7, ал. 2 ГПК към съобщението да бъде приложен и препис от настоящия акт.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4