Решение № 1005 от 23.09.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1005 гр. София, 22.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на двадесет и пети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иванка Ангелова

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20211000500470 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 261972 от 21.12.2020г., постановено по гр. д. № 3545/2019 г. СГС, І ГО, 27 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Р. Х. Х. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991г., преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998г. по описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II – 048/1999г. по описа на ВОП – София, от образуване на сл. дело през м.01.1991г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска – 14.03.2019г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил предявения иск за разликата над 30 000 лв. до 100 000 лв. С решението СГС, І ГО, 27 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Р.

Х. Х. сумата от 10 лв., представляваща внесената по делото държавна такса, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Постановеното от СГС, І ГО, 27 състав решение е обжалвано в осъдителната част от Прокуратурата на Република България. В жалбата се релевират оплаквания за недопустимост, поради липса на активна процесуална легитимация, алтернативно – за неправилност, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на

1 съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се твърдение, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е процесуално легитимиран и притежава качеството на страна по воденото сл.д. № 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл.дело № 780 – II/1998г. по описа на ВОП София, а сега ДП № II – 048/1999г. по описа на ВОП София. Прави се оплакване, че съдът не е изяснил от кой момент приема, че ищецът е придобил качеството на страна в наказателното производство. Сочи се, че не е имало искане за конституиране на ищеца като пострадал през 1991г., последният единствено е бил разпитван в качеството му на свидетел, като е изразил становище за участие в съдебната фаза на производството като граждански ищец, но все още делото било в досъдебна фаза. Релевира се възражение, че съдът неправилно е заключил, че началният момент на периода на обезщетение за ищеца започва от 31.01.1991г., когато е образувано сл.д. № 1/1991г., тъй като не е съобразил, че на тази дата е образувано наказателно производство за престъпление по чл. 162 НК, което по-късно е било прекратено и е било повдигнато ново обвинение за друго престъпление - по чл. 387, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, производството, по което продължавало да бъде висящо. Поддържа се твърдение, че забавянето на наказателното производство не е възпрепятствало възможността на ищеца да търси обезщетение с граждански иск по делото. В жалбата се възразява, че пострадалият не е демонстрирал със своето поведение, че забавянето на наказателното производство е имало изключително негативно отражение върху него, тъй като липсвали данни той да е отправял регулярно жалби и молби до съда. Сочи се, че ищецът е проявил активност едва през 2016 – 2017г., което не било отчетено от съда при определянето на справедливия размер на обезщетение. Релевира се възражение, че съдът не е обсъдил възраженията на ПРБ за действието на нормата на чл. 2б ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012г. и недопустимост на иска преди влизането на закона в сила. Поддържа се твърдение, че в исковата си молба ищецът не е уточнил конкретно кои действия от страна на ПРБ не са били извършени в разумен срок след влизането на тази норма в сила или какво конкретно нарушение в рамките на съответното производство е извършено от тези органи. В жалбата се изразява съгласие с приетото от първата инстанция, че наказателното дело е с изключителна фактическа и правна сложност, но се възразява, че съдът не е отчел в достатъчна степен броя и същността на всички извършени от ответника процесуално следствени действия, поради което не е обсъдил задълбочено дали срокът за разглеждане на конкретното дело е разумен. В тази връзка се сочи, че първоинстанционният състав неправилно е разгледал поведението на ищеца, без да вземе предвид това на останалите пострадали лица, тъй като голяма част от тези лица били дезинтересирани, което обстоятелство неимоверно допринесло за общата продължителност на производството. Релевира се възражение, че в конкретния случай не е налице забавяне поради бездействие на ПРБ, както твърди ищецът, а напротив по делото се установява, че е било 2 проведено активно и ритмично разследване, като са били извършени множество процесуално – следствени действия – разпити на свидетели, множество експертизи, събрани са множество писмени доказателства, като данните относно интензивността на извършените действия по делото неправилно са били оценени от съда, като попадащи в категорията „забавено правосъдие“, въпреки приетата фактическа и правна сложност на последното.

Твърди се, че е останало недооценено от първата инстанция обстоятелството, че досъдебната фаза по процесното наказателно производство е приключила само две и половина години след образуването на последното, като е бил внесен обвинителен акт в съда, но наказателният съд е прекратил съдебното производство, като е върнал делото на ПРБ за изпълнение на задължителни указания, свързани с извършването на допълнителни действия по разследването. Сочи се, че тези указания са били свързани с установяването на всички пострадали лица, за което е било необходимо съдействие от компетентните органи на Република Турция. Изпълнението на тези следствени поръчки за международна правна помощ зависило изцяло от органите на чуждата държава, поради което не можело да отговаря ПРБ, тъй като последните са извън нейните правомощия. Поддържа се твърдение, че ПРБ се е опитала да внесе за втори път обвинителен акт през 1997г., но е последвало ново връщане, тъй като не са били изпълнени изцяло указанията на съда. Опити за изпълнение на тези указания продължавали да се правят и до този момент, тъй като било изключително трудно да се установят всички пострадали лица, въпреки положените от ответника усилия. Не били отчетени от първоинстанционният съд и неоснователните забавяния в съдебните инстанции, разглеждането на частните дела по жалби на други пострадали, както и други обстоятелства по делото, които са относими към продължителността на наказателното производство. Релевира се възражение, че по делото не било доказано ищецът да е претърпял неимуществени вреди в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка именно от забавеното разследване. В жалбата се сочи, че вредите, които следва да бъдат доказани от пострадалия и за които отговаря Прокуратурата на Република България, са свързани с негативните емоции, изпитвани от ищеца, тъй като той е живял с мисълта за безнаказаност на виновните лица, обезверяване и разочарование от органите по разследването, вследствие на забавянето на разследването по наказателното производство за престъпление от чл. 387, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 НК, а не тези търпени от него, вследствие на репресиите от „Възродителния процес“. Прави се извод, че след като не са били налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, то съдът е постановил неправилно решение, като е уважил частично исковата претенция.

При условията на евентуалност, се релевира възражение и относно размера на присъденото обезщетение, който се сочи за завишен и несъответстващ на принципа на справедливост, закрепен в чл. 52 от ЗЗД, нито на социалноикономическата ситуация в страната, нито на трайната съдебна практика по аналогични казуси. Релевира се възражение, че съдът не е обсъдил доводите 3 на ПРБ, че с оглед конкретните обстоятелства, свързани с обявена надлежна политическа и гражданска реабилитация с Решение на Народното събрание на Република България, обнародвано в ДВ, бр. 44/01.06.1990г., е налице компенсиране на негативните за ищеца последици по визирания ред.

Поддържа се оплакване, че в атакуваното решение са изброени общо, без преценка на значението им, някои от елементите, влияещи върху определянето на обезщетението, но без да е посочено конкретно как съдът е достигнал до определения от него размер. Излага се становище, че дори въззивният съд да приеме за доказано, че ищецът е търпял някакви неимуществени вреди измежду твърдените в исковата молба във връзка с иска по чл. 2б от ЗОДОВ, то те са в значително по-нисък интензитет в сравнение с подобни случаи, поради относително краткия период, в който ищецът е станал активен преди предявяване на исковата претенция. Прави се искане въззивният съд да обезсили постановеното решение като недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация, алтернативно – да го отмени в обжалваната част като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, и да отхвърли предявения иск изцяло. Алтернативно се отправя искане до съда да намали размера на присъденото обезщетение, ведно със законните последици.

Постановеното решение е обжалвано и от ищеца в отхвърлителната част с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради съществено нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон. В жалбата се сочи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е занижен и не съответства на принципа на справедливост. Твърди се, че съдът въобще не е обсъдил доводите му за справедливия размер на обезщетението и принципните насоки на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, като не е посочил защо не ги приема, което съставлявало съществено нарушение на процесуалните правила. С отхвърлянето на иска над сумата от 30 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. било нарушено изискването за определяне на справедливо и достатъчно по размер обезщетение, както и това за съпоставимост на размера му с онзи, който самият ЕСПЧ би присъдил в подобни случаи. Поддържа се становище, че присъждането на поискания размер на обезщетение за неимуществени вреди не би било несъобразено с икономическата обстановка в страната и региона, тъй като присъжданите обезщетения от ЕСПЧ също държат сметка за това. Твърди се, че при определянето на справедливия размер на обезщетението съдът е пропуснал да отчете и предубедеността на прокурора, който е водил разследването. Счита се, че последният целенасочено е бавел делото с всички възможни средства, като не се е съобразявал с актовете на другите институции за приключване на досъдебната фаза. В жалбата се поддържа, че при определянето на справедливия размер на обезщетението следва да се вземе предвид, че 4 прокуратурата изобщо не е разследвала незаконното лишаване от свобода и принудителния труд, на който е бил подложен ищецът, както и много други хора като него. Сочи се, че противозаконното лишаване на ищеца от свобода е било и тогава, и сега престъпление по смисъла на НК, като ответникът все още не е бил изпълнил задължението си за ефективно разследване на произволното му задържане и лишаване от свобода, което било нарушение на правото му по чл. 5, § 1 от ЕКЗПЧОС. Релевира се оплакване, че съдът е пропуснал да установи, че голяма част от периода, в който пострадалият е бил лишен от свобода, той не бил регистриран никъде, което правело задържането му тайно. Поддържа се становище, че при определянето на справедливия в случай размер на обезщетението съдът се бил водил предимно от критериите, посочени в чл. 2б от ЗОДОВ, но не бил се съобразил със стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ, водени от принципа, че присъдената сума трябва да отразява „в най-широк смисъл тежестта на вредата“. Сочи се, че според данни от информационната система на ЕСПЧ (HUDOC) присъдените суми за обезщетение на неимуществени вреди, свързани с нарушения на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС били значително по-високи от тези, свързани с „лична и политическа свобода“ или „физическа свобода“, което не било взето предвид от съда. Поддържа се твърдение, че неизпълнението на задълженията на прокуратурата рефлектирало неблагоприятно върху неимуществената сфера на ищеца, тъй като бил лишен от възможността да се ползва пълноценно от предоставения му от закона обем на правото на пострадал. Релевира се оплакване, че първостепенният съд е следвало да вземе предвид и това, че ищецът не е бил обезщетен по предвидената в ЗПГРРЛ процедура. Прави се искане въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, вместо което да постанови друго, с което да уважи иска до пълния предявен размер от 100 000 лв., ведно със законната лихва от 14.03.2019г. Претендира се присъждане на сторените в производството разноски.